Пренебрегван аргумент за излизане от кризата

Spread the love

Неотдавна (03. 05. 2022 г.) в Американския център на Столична библиотека се състоя събитие в родната хуманитаристика. Петнадесет есета на Чарлс Пърс, преведени от д-р Александър Феодоров, реализирани от издателство „Изток-Запад“ по великолепен начин – томът е оформен представително, стилно, изящно и е под общата научна редакция на проф. д-р Иван Младенов. Същият наш учен, който в протежение на три десетилетия е посветил силите си в проучване и разпространяване делото на американския семиотик, философ, енциклопедист, нареждащ се сред имената на Аристотел, Платон, Кант, Хегел, Лок.
Още във въведението си бих искал да припомня, че преди 85 години първом всъщност се пише у нас за американския прагматицист. Това прави проф. Иван Саръилиев в книгата си „Прагматизъм“ от 1938 г. Точно преди две десетилетия Нов български университет предприема и осъществява второто издание на този труд , не без съучастието на други Иван – Младенов (дали не е орисия все Ивановци да се залавят с Пърс у нас?). Разбира се, за период от шест десетилетия проф. Саръилиев не е споменаван като учен поради комунистическия тоталитаризъм у нас – определян е като „еклектичен“ и като „буржоазен философ“ . Горе долу по едно и също време заработва спомнянето за американския и за българския изследователи, като единият се явява и последовател.

През 2011 г. проф. Ив. Младенов демонстрира как идеите и методологията на Ч. Пърс за прагматицизма могат да бъдат приложени в изследване, посветено на цялостната 12-вековна родна литература. Фундаментален труд, озаглавен „Отклонена литература“. По-пространно е представена биографията на забележителния американски холистичен философ и неговата теория и начин на изследване – абдуктивния. Не индуктивен. Не дедуктивен. А хипотетичен. Експериментално ниво на изследване, което проследява причините, идещи, породени от ефектите на нещата, явленията. Хипотезата е логичното обяснение на явленията, нещата, ефектите. Минало е времето на онова полуобяснение, основаващо се на закъснително-ускорително развитие на литература и още по-глобалното: култура. Днес гледаме на нашата литература като чезнеща и появяваща се, изгубена и намерена, настояваща да е истинна, припомняйки чуждоста в себе си, същевременно утвърждавайки спецификата си.

Първоучителите св. Кирил. св. Методий, св. Климент отклоняват нашата литература от византийската, превеждат църковните служби, Библията, Евангелията, като съумяват да създадат оригинални Молитви, Жития, Азбучна молитва – онзи запазил се отрязък от старобългарската литература, ознаменуван с плетение словес на последния ни средновековен патриарх. Та, като споменах тази титла: в „Отклонена литература“ са поместени два портрета: на Пърс (в началото) и на Вазов (в края). Онзи духовен водач, който създава цяла традиция, атмосфера, епоха. С него се съизмерват и Ботев, и Захарий Стоянов, че и Анна Карима , да речем. В по-късно време това правят (съ-измерват се): Емилиян Станев, Димитър Талев, Ивайло Петров – със своите разкази-саги (както ги определя проф. Ив. Младенов). В нашето съвремие такъв вид прозаични платна са „Биография на мъртвия век“ на проф. Симеон Янев и „Разсдвоянвания“ на самия Ив. Младенов. Та като отклонена-приобщаваща се бихме могли да провидим литературната продукция на писателките жени от Вела Благоева и Ана Карима, основополагащи идеите за еменципираност на жената, минавайки през Евгения Димитрова, Санда Йовчева – затвърждаващи тези концепти, та стигайки до Фани Попова-Мутафова, Калина Малина, Анна Каменова, Мария Грубешлиева. Движението може да стигне и по-нататък: до Блага Димитрова и Вера Мутафчиева, та чак до нашето съвремие – Здравка Евтимова, Теодора Димова, Миглена Николчина, а защо не и Юлия Кръстева, отскоро превеждана и с романите си на български език. Бидейки своеобразна маргиналност в отклонената ни литература, те – авторките ни, изграждат, вписват се в един модерно-класически контекст, доближаващ се до Вирджиния Улф, Шарлот Бронте, Джейн Остин, Маргарет Атууд, Мери Шели, в който жената търси, открива и заявява себе си, своята гледа точка за света, своя почерк, описващ този наш свят.

Отклонена литература

По подобие на Траянов, Дебелянов и Славейков – Мара Белчева, Ана Каменова, Санда Йовчева създават текстове, в които можем да разчетем припомнената чуждост (Ив. Младенов), тъй като и трите завършват или специализират в европейски академии и университети. Миниатюрите и сонетите на Белчева носят оная атмосфера, не/позната от „Спи езерото“. Анна Каменова и Санда Йовчева цитират знаменитото есе на В. Улф „Собствена стая“. А „скандалджийката“ А. Карима постига невероятен успех: чрез интуицията и таланта си в романа си от 1924 г. пророкува какво ще е това есе на британската си колежка. Т.е. отклонената, маргиналната литература достига до европейския център. Подобни домогвания забелязваме при Яворов, но още по-отчетливо при Дебелянов, Траянов и Гео Милев да речем . В някои отношения ранната проза на Радичков („Свирепо настроение“, но най-вече в пиесите!), Йордан Вълчев („Родихме се змейове“), Вера Мутафчиева („Случаят Джем“), Блага Димитрова („Отклонение“, ала и „Урания“, „Лавина“) се сродяват с постмодерното от 60-те години на миналия век. Ала това е при Ив. Младенов или по-скоро породено и вдъхновено от неговия прагмацистичен прочит. Най-важното в това начинание е честността. Вярата. Дори хипотезата да не издържи, било е плод на усилие, логичен опит върху конкретно мислене върху литературни факти и явления.

 

Споменах вяра, оптимизъм и се хващам за заглавието на собствената си статия. Префасониран цитат от едно блестящо есе на Пърс – „Пренебрегван аргумент за реалността на Бог“. В нашата реалност на посткриза се явява една книга, която, ако почитахме мисленето, бихме определили като събитие, голямо достижение, явление. Самото разгласяване нямаше рекламно-постерски истерии из софийското метро да речем, или с фейсбук- реклами, така модерни и всъщност добри. Мисля си, трябваше събитието да бъде огласено, разбира се – медийно също. Но не би… Проф. Ив. Младенов сравни преводите на д-р Александър Федотов с онзи „бум“ във философската история на отечеството ни когато възпитаникът на Гьотингенския университет проф. Цеко Торбов (1899 – 1987) превежда трудовете на Имануил Кант. За тази своя епохална дейност е получил и Хердерова награда преди половин век. Вече прехвърлил 70-те именият професор-юрист прави достояние на наш език фундаменталните съчинения „Критика на способността за съждения“ (1980) и „Критика на практически разум“ (1974). А още в средата на 30-те години на миналия век написва монографията „Кант и философията на разума“ (1936) – и ако засечем годините, ще се изненадаме, че близо половин век проф. Торбов е посветил на Кант. Наистина живот с цел и цел с живот. Та подобно достижение е делото на д-р Ал. Феодоров. Разбира се, много по-млад е, дай Боже да е здрав и да има сили и занапред да дарява подобни открития. Употребих неслучайно лексемата с идея за дар – скромният млад учен е отказал хонорара си… И то във времена на криза! Най-вече дефицит на човешко отношение, най-вече на вяра и оптимизъм. Такъв вид криза. Най-тежката, всъщност. Този млад човек е достоен, благороден, по възрожденски – неволно си спомням за д-р Петър Берон и за Атонския монах – които безвъзмездно даряват на народа ни/си цивилизованост. Защото Енциклопедията, Историята – са именно четива на цивилизования. А за четивото на д-р Ал. Феодоров? Какво да кажем за него?

Някога любимият на поколения филолози проф. Никола Георгиев, чиято 85-годишнина ще отбележим, въпреки че физически няма да е с нас, в края на 2022-ра, казваше, че: „В българско няма Школи“. Да, но сам изгради такава – всеки учил в периода 1968-а – 2010-а е имал досег до и с него. До своята 75-годишнина той водеше лекции-спектакли по литературна теория. Сам се числеше за „ученик“ на проф. Мирослав Янакиев… Сред най-близките му са неговите първи студенти: проф. Радосвет Коларов и проф. Симеон Янев, на които предстоят хубави годишнини. Единият изхожда от една статийка, разглеждаща хумора на Елин Пелин и построява значима монография върху пародийното в нашата литература . А другият отпочвайки с коментар от христоматиен анализ на грандиозна Ботева творба, построява учебник по поетика . Те през годините доказаха, че са сред първите му колеги – не само учили се от него, не само следващи пътя му, ала и тръгнали в различни посоки, винаги демонстриращи уважението и обичта си към него. Ала и той към тях! Така рядко и така красиво проявена човешкост! Апропо думата „човешко“ беше сред любимата на проф. Георгиев, за това припомня и съпругата му – госпожа Весела Груева (театровед). Та, споменах ш к о л а и е редно да призная наличието на втора такава у нас. Тази на проф. Иван Младенов. Да, за нея не се говори… Че за школата на проф. Георгиев започнахме да говорим около 80-годишнината му и покрай кончината му. Да чакаме ли проф. Младенов да побелее? Не е ли по-човешко докато е в силата си, докато все още владее студентските аудитории да признаем, че и тази нова, крехка школа по семиотика укрепва под неговите предани грижи? Простете, позволявам си да наруша традициите – да, имаме школа по семиотика у нас. И тя е тази на проф. Иван Младенов.
И за да не е патетично, но продължавайки да е лично, словото ми ще дам един красив пример в тази посока. В „Отклонена литература. Прагматиски прочити“ проф. Ив. Младенов споменава за едно пътуване на Чарлс Пърс до Гърция. Разгледан е ръкопис на писмо от 1968 година и заключението е емоционално: „Тесалия, Гърция, така близо до България“ . Подир десетилетие имаме продължение на сюжета: Писмо от 28. 08. 1970 г., където Пърс е споделил: „След като отминахме планините, което отне много време, отдясно се показа България, а отляво Влахия“ . Значи, Пърс минава през нашето отечество!? „Нерде Ямбол, нерде Стамбол“ – обичаше да повтаря проф. Н. Георгиев. И в сегашния случай е точно така! Ето що е школа! Да продължиш сюжета, да го развиеш независимо, ала следвайки школовката си. (И единият, и другият са стипендианти на Фулбрайт!) Да, убеден съм, проф. Младенов си е мечтаел този нещастен човек, но гениален учен, непоправим оптимист, Чарлс Сандър Пърс – да е минал през българско. И, да, интуицията му не го е излъгала – минал е. И не само това, ами и „кусал“ от Черно море – и, о, заключение: „че то не е солено“ – споделя американецът. Сладко е! Хубаво е! Защо ли? Защото истината топли ! Най-специфичното за школите и на проф. Н. Георгиев, и на проф. Ив. Младенов е оптимизмът, топлината, любовта. Тези качества не само липсват в научните среди, те липсват в нашите човешки отношения. В обществените отношения. В политическите взаимоотношения. Навсякъде: оскъдни са в дома ни, чезнат в семействата ни, чезнат в нацията ни, в света… И истината. И тя бяга. Или е задушавана, потискана с фейка и хейта. Е, сега, чуждици – ще възкликне някой дребнав блюстител за чистотата на езика. А че езикът ни се дави и ни дави не със своята чуждост, а с грубостта и агресивността си – това бяга от пуристичния ни поглед. Не чуждите думи са проблемите на езика ни. Липсата на мисъл и отговорност в тази мисъл за него: един Петър Увалиев нима не изобилсвуваше своето слово с турцизми, русизми, англицизми? Но какво завеща онзи мъдрец, прекарал старостта си в пътища между Лондон и София, между BBS и Радио-София, където в едно от знаменитите си интервюта-монолози сподели: „опознаем ли българското, ние вече сме в Европа“, или оная свежа метафора, че за интелектуалеца, за хуманитариста „светът е махала“. Нима този блестящ мъдрец не беше оптимист, не беше семиотик, не беше енциклопедист? Аргумент за излизане от хуманитарната, хуманистичната криза е появата „Избрани съчинения“ на Ч. Пърс. Все повече хуманитарното знание е атакувано: непрестанно се призовава за налагане на STEM, т.е. точните науки трябва да вземат превес. Подценяването на изкуството, на езикознанието, на философията, за сметка на инженерната мисъл, за сметка на кристалната решетка, за сметка на ясната математическа формула и сложния компютърен език… Без да се помисли, че научното мислене не се дели на раздели точност/неточност, то е подчинено на идеята, че ползвайки човек науките, ще заживее по-човешки, не само по-добре.

Всяко научно мислене е абстрактно. За да имаме ясна формула, решетка, нужно е да се абстрахираме. И случайно ли някога химици, физици, математици са и блестящи философи? Та и самият Пърс е математик, химик, търсач на логиката. Че каква по-голяма логика от езиковата? Че какво по-голямо чудо на мисълта от думата и знака за смисъла й? Та какво по-голямо сближаване с Божественото от изнамирането на речта, членоразделна, и члено-разделна? Сближаваща и разделяща. Език без кости, но чупещ ги, и то така, че да не зараснат. И изведнъж: семиотика. Или още по-точното: семейотика! Отде иде? От Аристотел? От Платон? От Айнщайн? И от тях, но и от Августин Блажени – онзи средновековен светец, осенен от Божията промисъл, че: едно нещо може да служи, за да назове друго нещо, за някого трети… Завъртяно?! Объркано?! Или подчинено на пътя за истинното. Все повече и повече истината ще бъде трудно откриваема. Още повече хората ще са манипулируеми, защото ще отказват да мислят. Ще бягат от истината в паралелната фикционалност на дигиталното. Ала всяка електронност ще припомня, че е електрон, атом, част от хилядолетния порив на човечеството да дири истината. Електронът и лъчът светлина. Самият Пърс изследва в младостта си това явление. И е единствената му прижизнено издадена монография. Светлина – истина. Диада. Триадата е: светлина – истина – Бог. Или редът е обратен? Забравихме Го! Забравяме Я. А те са над нас. Те са и у нас. Дали точно това не иде да ни напомни, внуши и възпита: „Избрани съчинения“ на Чарлс Сандърс Пърс? Дали дирейки истината, обгряни от светлината няма да станем по-добри? По-добри човеци. По-добри хора. Дали?

© Петър Михайлов

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.