Предчувствие за онова, което ще се случи

Spread the love

Бъдещето, такова каквото ще се окаже през един от най-драматичните си моменти, отразено чрез карикатура от Хенрих Дембицки, поместена в началния брой на Ботевия вестник “Тъпан”, много преди събитията да се случат…

Първият брой на Ботевия вестник “Тъпан” излиза на 1 февруари 1869 г. В него е поместена и началната, най-първата, от шестдесетте карикатури, нарисувани от художника Хенрих Дембицки по теми, отразяващи политическия живот в Отоманската империя. Карикатури,  които са пряко свързани със съдбата на българската народност под робство. Сюжетът на въпросната творба е предаването на властта в Русчук ( гр. Русе) и вилаета, осъществено между Сабри паша и Акиф паша, изразено чрез символиката на атрибутите на управлението: сабя, Коран, въже, завършващо с клуп… На този фон е семпъл пейзаж от русчушкия център: бесилки с обесени и реката Дунав, върху която плава кораб.

Неговото име е изписано с букви  и се чете напълно ясно – “Радецки”!

Хенрих Дембицки и Христо Ботев  работят в близко сътрудничество, чрез което имаме и карикатурен образ на тяхното време

Очевидно е, че общата емигрантска участ и надеждите да видят родините си независими свързват гениалния български поет с полския художник-литограф. Христо Ботев, преди да започне да издава своя „Тъпан”, е бил вече от две години в Румъния, работил е като словослагател във вестник “Дунавска зора” и е бил писар-хронист на чета, организирана от Жельо войвода. От своя страна след полското въстание от 1863 г. срещу руското подтисничество Дембицки е напуснал родината си. Издържал се е като учител по краснопис и рисуване в Букурешкия лицей и в девическата гимназия в Браила. В резултат от сътрудничеството между двамата се ражда забележителна поредица от изображения от действителността в Турската империя…

И все пак по случайност ли е възпроизведено името на прочутия кораб и може ли да има  това връзка със събитията от 1876 г. на карикатурата? Има ли програмност в това?

Нека припомним нещо.  При завземането на “Радецки”, Христо Ботев се е обърнал към капитан Еглендер с думите: “Най-малката ваша съпротива ще ме застави в печалната необходимост да употребя сила и въпреки волята ми да отмъстя за отвратителното приключение върху парахода “Германия”. За какво става дума? През 1867 г. австрийският консул дава право на стотина заптиета да  спрат и изпразнят парахода, за да започнат схватка срещу двамата поборници Никола Войводов от Враца и Цветко Павлович, сърбин…

Нека си припомним въпросното събитие и кои са тези хора? Никола Войводов (бащиното му име е Върбанов) е възпитаник  на френския католически колеж в Бебек, Цариград. Говорил е свободно на английски, френски, италиански, турски и гръцки езици.  През 1865 г. е заминал за Милано, за да изучи копринената индустрия и да я развие във Враца. Но намерението му изглежда добива противоположни измерения.  Със самото си пристигане в Италия българинът се свързва с карбонарите на Гарибалди и Мацини и се включва към техните легиони, за да участва в освободителната им мисия. Знае се, че подробно е започнал и да изучава европейската история и литература. Скоро след това Никола Войводов организира и чета, с която да влезе в България. Подготвени са униформите, оръжието… но  и предателството, както ще видим, не закъснява… Цвятко Павлович е сърбин. Роден е в Белград през 1839 г. По професия е бил тенекеджия, но изповядвал намерението си да бъде революционер. Бил предвиден за знаменосец на бъдещата чета.

На 8 август 1867 г. четниците се отправили пеша за Букурещ, а Никола и Цвятко се качили от Галац на парахода “Германия”. Когато параходът обаче се установил на русенското пристанище, оказало се за изненада, че около него заела положение многобройна войска. Дори и по самата река охранявали полицейски лодки с въоръжени заптиета.

в. “Тъпан”, бр.1, 1. февр., 1869 г. худ. Хенрих Дембицки

Един юзбашия, придружен от стражари, се насочил към палубата на парахода. Пътниците били подложени на щателна проверка. Войводов и Павлович били идентифицирани и трябвало да последват юзбашията на брега. Двамата обаче обявили, че няма да напуснат парахода и че паспорта е тяхното оръжие. Бързо се отправили в салона на първа класа, укрепили се там и се подготвили за отбрана. Изказали също така учудването си, че турския полицейски произвол се извършва на една територия, която по законите на цивилизацията е чужда – австрийска. В отговор на това полицията започнала стрелба. В престрелката едно от заптиетата било убито.  Тогава полицейските власти помолили за помощ австрийския консул в Русе де Мартир,  за когото се знае, че бил членувал в една масонска ложа с Мидхад паша. Консулът разговарял с бунтовниците и ги помолил да се предадат. Мидхат паша също следил събитията като очевидец, дошъл специално на пристанището. По съгласувано нареждане капитанът на кораба извел пътниците и екипажа, а полицията получила нареждане да нахлуе. Павлович загубва своя живот на място, но Войводов е бил ранен, подложен на мъчение и тогава  тогава е починал…

Геройството им произвело огромно впечатление някога. Така например българският писател  от 19 век Ангелаки Савич в брошурата си “Maska jos” (Браила, 1868, с. 209 211) дава следните сведения: “Миналата година се даде театрално представление в памет на две жертви на австрийския параход “Германия” – Войводов и Цвятко. Пиесата на български език се дължи на неуморимия учител г-н Добри Войников, преведена на румънски език от нашия именит поет г-н Д. Великсин и така добре изпълнена от г-жа Фани Тардини.”

На 23 август 1867 г. Белградският митрополит Михаил отслужил панахида за двамата православни българи в съборната църква в Белград, като произнесъл трогателна реч: “И пак трябва да оплакваме нови жертви на варварско убийство, да скърбим за невинни наши люде, умъртвени чрез злодейство… от дивата сила на фанатизма и зверството… нашият белградчанин и Никола Войводов, син на братски нам народ, мъченически пострадаха в Русчук, на парахода “Германия”… не е ли това грозно нарушение на всичко, което е свято и не е ли това деяние на диви зверове … и на всичко това Европа гледа равнодушно…”.

Въпросът е доколко нарисуваният “Радецки” е случайност в карикатурата и дали е така? Дали Ботев конкретно е виждал , че трябва да продължи по пътя на Воеводов и Павлович. В обръщението си към вестниците “Репюблик Франсез” и “Журнал дьо Женев” , той пише с надежда за очакваното от българските революционери, че “… европейските образовани народи и превителства ще им податат братска ръка.”  Линия в журналистиката му е признанието на националната ни кауза от Европа.. “Наистина ние не можем да кажем, че правителствата на европейските народи се грижат само за щастието на своите поданици… ние видиме, че човечеството даже и в оная обетована земя, в която европеецът отива…, че и нея милиони хора живеят в оковите на сиромашията и под натиска на капитала: но ние не можем да сравняваме Турция нито с една европейска държава…” “Европа е забележила това отрадно явление в нашият общи живот и полека-лека е дошла до убеждението, че секи един от тези народи е в състояние да бъде господар на собствената си къща…” В историята на сичките почти европейски народи са срещат такива личности, на които деятелността е имала общочовешки характер…”

Поетът очевидно е искал да огласи влизането на четата си в поробената земя като събитие, с което да покаже на Европа, че тя трябва да се събуди за съдбата на  истински свои чеда, с решителност и образованост… Стъпването на една символична  ЕВРОПЕЙСКА територия, като тази на кораба “Радецки” и развяването на бунтовническото знаме било сигнал, че образованите и свободомислещи хора на свободния континент имат предизвестието, че и българите се стремят към същото.

в. “Тъпан”, бр.1, 1. февр., 1869 г. худ. Хенрих Дембицки

Ботев е имал и основание да вярва в европейската съпричастност.Защото на парахода „Германия” капитанът и голяма част от пътниците били застанали на страната на двамата бунтовници. Австрийското знаме  било  свалено от мачтата и постлано така, че да е трябвало въоръжения турски отрад да мине през него или точно това било символичен сигнал за нарушаване неприкосновеността  територията на кораба.

В литературата, посветена на Христо Ботев, се пише, че е несъмнено поетът  да е участвал в измислянето на легендите под рисунките на Дембицки и е определял някои от идеите в тях. Подобно нещо е не просто вероятно, съществува очевидна близост между журналистическата и публицистичната му тематика и тази от самите карикатури. И все пак ние дължим да приемем такова тълкуване при условие, ако се отдаде и дължимото за безценната съкровищница от художническия талант на Дембицки. Литературознанието и изкуствознанието ни обаче пропускат да идентифицират добре този художник, премълчават го или често са преписвали негови творби на други автори

Фактически никой друг така силно в изобразителното изкуство на Възрожденска България – съществуваща единствено тогава още в мечтите   не е отдал уменията си за да извиси патриотичната тема (като например литографията “Симеон влиза  в Цариград през 1024 г.”), не е пресъздал в актуален вид  разтърсващи събития от онова време (”Самоубийството на Ангел Кънчев” или “Втората битка на Хаджи Димитър и Стефан Караджа”) подействали за събуждане на родолюбивото и борческото съзнание.

© Калин Николов

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.