Пожарната команда в помощ на изкуството

Spread the love

Двете местни вестничета, които излизаха в този голям провинциален град, се обадиха и лансираха идеята за основаване „най-после на един солиден градски театър“. В общината също беше „назряла идеята“, подкрепена от двама съветници, бивши учители, които всеки ден натискаха кмета:

– Господин кмете, време е вече и ний да уредим градски театър, който да бъде разсадник на просвещение и култура за града ни.

Господин кмета, обаче, който носеше на раменете си една не дотам просветена и културна глава, не се противопоставяше, но някак си скептично се отнасяше към благородните замисли на „даскалите“. Той само казваше:

– Харно, бе даскале, направете и театро, щом сте мераклии. Аз съм стар човек и мен театро ми не требва. Гледал съм ги аз такива навремето по Ески-Джумайския панаир и, колкото за това дето го казахте „просвещение и култура“, мене ми се чини, че не е така, ама карайте, щом сте рекли „театро, та театро“. Ето ви салона, кирия нема да вземаме, играйте театро.

Коравата глава на кмета още не можеше да направи разлика между „театър“ и Ески-Джумайските кючеци, от изкуството на които някога той толкова много се възмущаваше.

Двамата просветени съветници в душата си се възмутиха от невежественото отнасяне на кмета към възвишеното сценично изкуство, но веднага се възползуваха от кметския жест, чрез който се получи най-после безплатно „храм за свещенодействия на богиня Мелпомена“. Затова те стиснаха с благодарност голямата кметска ръка.

Оставаше най-лесното: да се образува театрална трупа. Това беше дребна работа, понеже в България във всеки град, па и в село дори, във всеки момент се намират по десетина местни таланти, у които гореше божествения плам. Така че трупата биде веднага образувана в пълния си състав: артисти, режисьор и даже неминуемите тайни врагове на режисьора, които смятаха себе си по-достойни за този възвишен и благороден пост.

Реши се пиесата, с която ще открият театралния сезон, да бъде Вазовия „Борислав“, макар че учителят по литература в девическата гимназия признаваше само Ибсен и Софокъл. Неговото предложение пропадна и се избра „Борислав“, като пиеса, която с ефектите си веднага ще спечели градското население за театралната кауза.

Започнаха трескаво да се правят репетиции с неизбежните интриги между артистите, с неизбежните: „ако той играе тази роля, аз няма да играя“, а така също с неизбежните неколкократни разтуряния на трупата и пак нови съставяния. Както и да е, всичките трудности бяха преодолени, обаче накрая се спряха тези таланти пред една нова, голяма и непреавидена спънка: костюмите.

Ами сега? От где ще вземем костюми за „Борислав“. Да се правят нови нито имаше средства, нито време оставаше, защото премиерата беше обявена за идущата събота. А трябваха блестящи шлемове, брони, мечове.

И цялото това висококултурно дело изглеждаше осуетено, когато на единия катидат-режисьор му хрумна великата и спасителна идея :

– Пожарната команда.

И действително пожарникарските костюми, особено с новите лъскави каски, бяха най-подходящи, за да спасят положението на „Борислав“.

Само за цар Иван Асен II беше ушита мантия от червена лъскава басма и му беше скована корона от жълто тенеке. Борислав намъкна целия костюм на пожарния командир, който даде съдействие, едно за да мине и той за интелигентен и второ, и най-главно, понеже му беха обещали два гратисни билети в първия ред точно до окръжния управител и началника на гарнизона. На втория ред в партера получи гратис помощник пожарния командир, а на трето място – трима старши от пожарната команда, целия персонал на която се чувствуваше горд, че ще се прослави от сцената, гдето ще бъде показана новата пожарникарска униформа.

Изобще пожарникарите се оказаха много щастливи хора: през целия ден те, сияющи от радост, пиха по кръчмите на крайните квартали и разправяха на махленците:

– Елате довчера на вечеринката, че да видите какво театро ще направим ние.

Тая реклама беше една от причините, щото вечерта на това знаменито за града събитие салона да бъде препълнен, така че самите пожарникари, които с право влязоха безплатно, едвам можаха да намерят места и то в галерията, гдето, поради големите количества изпито питие им беше извънредно трудно да стоят прави, но… изкуството иска жертви.

Така че в тази вечер, когато се вдигна завесата и новите блестящи каски започнаха да се мяркат по сцената, в помещението на пожарната команда беше останал само часовоя.

И за зла сполука съобщиха, че има пожар. Часовоят веднага потърси тръбача, за да даде сигнал и като се сети, че и той е в театъра, напусна поста си и тичешком отиде в сградата, в която се изпълняваше Вазовата драма. За щастие часовоя намери тръбача близо до вратата, съобщи му за пожара и двамата се затичаха към пожарната. Насред пътя, обаче тръбача си спомни, че целият пожарникарски персонал е в театъра, върна се и от вратата на салона наду тръбата и нададе тревожен сигнал.

Веднага скочиха пожарния командир, помощника му и тримата старши, а от галерията се зачу ужасен тропот, произведен от подкованите обуща на нисшите пожарникарски чинове, които заслизаха по стълбата.

Публиката ужасена и настръхнала скочи на крака. На сцената падна от главата цар Иван-Асеновата корона, тенекето, на която силно издрънка. Окръжният управител съвсем се обърка. Само началникът на гарнизона запази известно присътствие на духа и даде заповед на адютанта си веднага да отиде в казармата и да чака заповеди, които ще получи, ако се окаже нужда.

Паниката, която беше обзела зрителите дойде до своя връх, когато след малко цялата пожарна команда, начело с командира, пак се втурна в салона и се отправи към сцената, завесата на която още беше вдигната. Пожарникарите скочиха на сцената и атакуваха обезумелите от страх артисти, на които отнеха каските, туриха ги на своите глави и пак предводителствувани от своите началници: командира, помощника и тримата старши бегом напуснаха театъра, като оставиха зад себе си една смаяна публика и едно осуетено представление.

* * *

На другия ден, когато се разбра, че целият пожар се е състоял в едно запалено, пълно с талаш газено сандъче, настъпи в този голям провинциален град всеобщ смях.

Най-много се смеха на артиста, излълняващ ролята на героичния Борислав. И когато този актьор мина по главната чаршня, дюкенджийте наизскачаха и смигайки го закачаха. Един бръснар иронично го попита:

-А бе, Бориславе, какъв Борислав беше ти снощи, когато толкова юнашки приказки изказа, па щом дойде пожарния командир ти клекна и си даде лъскавата шапка. Аз да бях на твое место, Бога ми, заколях го там на местото.

– Как ще го заколя бе, – гузно се оправдаваше героя на пиесата, – как ще го заколя, когато сабята ми – дървена. Друг път ще зная аз какво да правя: ще взема сабята на полковника, па ако му стиска на пожарния, нека да дойде да вземе златния шлем от главата на Борислава.

©  Борю Зевзека (Борис Руменов)

error: Свържете се с нас.