Последните дни на Константин Величков

Spread the love

Истина е, както каза г-н Хр. Бръзицов в стълбците на същия този вестник, че новите поколения почнаха да забравят Константина Величкова и като държавник, и като писател. Не само новите поколения го забравиха, но като че ли той почна да се изпарява от паметта и на приятелите му, и на близките му, и на неговите съвременници. През 1927 г. се бяха изминали двадесет години от неговата смърт и по тоя случай щастливо се бяха сетили някои среди да почетат обществено паметта на този несъмнено заслужил покойник, което и се стори в Свободния театър. За голяма печал, уви, това събрание биде тъй слабо посетено, щото за лишен път видяхме с очите си и почувствувахме в сърцето си правдивостта на древната истина: „Sic transit gloria mundi!” (Тъй минава световната слава). Но като че ли тази жестока истина намира най-добра почва за виреене на благословената българска земя, като че ли тя коси и брули по най-неумолим начин под наше небе…

С покойния Величков се запознах през 1905 година и оттогава до края на неговия живот бях един от неговите близки; най-малко дваж в месеца редовно го посещавах у дома му.

Той вече не беше яко здрав по това време, а над всичко търпеше и лишения. Преводът на Дантевия „Ад” беше отдавна довършен и отпечатан. Но за голямото негово разомайване този дългогодишен и убийствен труд не му донесе очакваните блага, с които той разчиташе да подслади живота си, да си поотдъхне и почине. Тъй минаваха дните за Константина Величкова, в оскъдица, в разколебано и разбито здраве…

Беше краят на октомврий или началото на ноемврий 1907 г. Даваше се в Народния театър една вечер „Доходно място” от Островски, пиеса, в която се рисуваше забогатяването с нечисти средства. К. Величков дойде в театъра и биде поканен като гост в директорската ложа; за другар пожела да повика мене, понеже аз бивах почти всяка вечер в театъра по служебно задължение.

 

Константин Величков

Представлението почна. В трето лице действуващото лице Жадов (изпълнител Кр. Сарафов) почна да бичува разврата на руското чиновничество и неговата безразсъдна алчност да богатее по нечестни пътища. К. Величков се разтрепера, побледня и изведнъж, без някой от присъстващите в ложата да предугади намерението му, той скочи прав, замаха с ръце към сцената и към публиката и се развика: „Не ги търсете изедниците и безчестните само там, между чиновниците, тях ги има и другаде, дори между издателите.” Изрече това и в миг припадна в ложата. Настъпиха бъркотия и смут на сцената и между публиката. Обаче в министерската ложа нея вечер нямаше никакви министри, па и да е имало, тя бе над директорската, от която не се виждаше нищо към нея…

Изнесохме припадналия в безсъзнание от ложата и го настанихме в докторската стая, където театралният лекар на часа дойде на помощ. Едва към полунощ Величков дойде в свяст, качихме го на файтон и го отведохме у дома му. Придружих го само аз. Същата тази вечер в театъра имаше неколцина от старите писатели, другари и приятели на Величков, но ни един не обели зъб да полюбопитства какво става с него…

Вкъщи, след час почивка, Величков се съвзе напълно. Спомних му какво бе той направил в театъра и какво се бе случило с него. Разплака се и ми обясни причината за своето озлобяване, което го подбудило в онзи миг към тази постъпка.

Неговият вик, неговото възмущение били насочени не към министри, а към издателя на „Ад”, който го бил изиграл и не устоял на задълженията си към него… Разговаряхме до присъмване. И в нея нощ Величков решително отсече да напусне България. Чак, когато започна да виделее навън през това есенно утро, той се успокои и заспа.

Константин Мутафов

След няколко дни от тази злокобна случка, която довърши Величкова, той замина заедно със своята челяд. Изпратихме го малцина. Не се мина нито неделя време от неговото заминаване и телеграфът ни донесе от Франция тъжна новина: „Величков почина.”

Минаха се години оттогава. Днес се случи да заприказваме за него по списания и вестници след като наистина толкова време го бяхме отлъчили от своите спомени.

Тъй си е. Българинът като че ли не обича твърде културните работници, а дори и когато са вече мъртви, той не дава грош за тях. Живи ги оплюва понякога, мъртви ги забравя и отрича всякога…

Въпреки всичко, колкото и да е забравен Величков от широките кръгове, все пак той има своето място в историята на нашата книжнина и въобще в нашата нова история. Нека си почива той там, нека не разбуждаме сладкия сън във вечността на всички великани от хубавото и творческо минало…

Константин Мутафов, в. „Литературен глас”, г. 2, 3.05.1930 г.

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.