Поморие откъм морето на поетите

Spread the love

В свой спомен писателката Весела Страшимирова ни задава интересен въпрос: „Чували сте може би за Лудото море?

Така се наричаше то на източния бряг между Поморие и Несебър. Останки има още от сета – полуизгнили дебели греди и камънаци от Стара планина между тях. Макар и рядко, страшни бури се разразяваха, водата на морето се сливаше с езерото, откъм Бургас идеха други хищни вълни – полуостровът се превръщаше в остров. Пътят беше залят, пощенската кола не можеше да дойде, ниските места на града се наводняваха. Бурята върлуваше, като че краят на света наближаваше…“

Именно по време на лятна буря преди няколко години в Поморие осъзнах, че Яворовото море наистина е Черно! Не тихо-идилично, а тревожно, величаво, лудо… Най-добре го изразяват чернобелите снимки на необузданата стихия, която дори вледнена в две сурови зими на 20-те и 40-те гг. на ХХ век, е застрашителна, прилича на замръзнала симфония, която всеки миг ще взриви бялото си мълчание. Виждала съм тези невероятни снимки в изложба на читалище „Просвета“ от колекцията на проф. М. Неделчев. Днешните фотографи също успяват да уловят стихийната игра и гибелна красота на морето. Много Яворовски са снимките на непознатия за мен Христо Анестев в акваторията на Ахтопол. Те са толкова драматични, че в мига, в който ги зърнеш, малките крайморски градчета, каквото е и Поморие, се преобразяват в  чудовищни магнетични топоси… Достатъчни са един фар и една гигантска вълна, която ги прегръща.Такива кадри мечтая да направя и аз на Лудото, Яворовото море на Поморие!

сн. Христо Анестев

Морският период на Яворов е едногодишен, но страшно плодовит. И трябва да си дадем сметка, че тук става дума не за хронологично незначителна част от живота му, а за съдбовен, надвременен  миг, който постига самата същност на поета. А тя е безбрежното и бездънно човешко страдание, осъзнато още от Владимир Василев и Гео Милев като свръхлично, расово (национално), вселенско… Яворовото море е ураган на Битието, затова трагичният поет не се насища да го съзерцава и да разговаря с него. Морето на Поета е съзвучно с най тъмната, най-безднена и безутешна  част от душата му. Затова – хипнотизиран, забравил се на скалите в Анхиало, той с часове се вглежда в морето, всъщност в материализираната си душа! Докато самият той се обезплътява, става някак безтелесен, та го нарекли Сянката

Яворов е слушал в морето своето трагическо многогласие, идещо от бездънните му бездни… В психическите си терзания и душевни гърчове, които отзвучават като вълна след вълна в словото, в образите и интонациите на тъй различни му произведения от високосната  поетическа година край/в Морето. Прочетете внимателно стихотворението му „Към морето“ и ще усетите, че в песента на вълните се дочуват дори плачещите и страшни гласове на арменците от знаменитата му творба, завършена в Анхиало (той го зове Ахиело):

И ето те сега при мене –  

тревожно, бурно в тоя час!

Настръхнал, в трескаво вълнение,

аз слушам страшния ти глас.

Бучиш и пееш дива песен

с неземна някаква си страст;

и в клокота ти адски, бесен

личи страхотната ти власт.

 

Затова върху ЛИТЕРАТУРНАТА КАРТА НА ПОМОРИЕ моята първа и най-обична спирка са Яворовите скали. Там са ежегодните ритуални поклонения на поети, явороведи, почитатели на изящното слово, дошли от цяла България. С високи думи, сведени глави и запалени свещици  пред вглъбената, неизказано тъжовна скулптура на поета, дело на Иван Блажев. Макар същата фигура да стои пред музея на Яворов в София, тук нейната изразителност е усилена многократно заради мистичната магнетичност на самото място. На старите картички Яворовите скали  приличат на норвежки фиорди! Уви, днес те не изглеждат така драматично нарязани, времето и стихиите са поизгладили релефа им. Но поетическото ни въображение ги възстановява непокътнати…

Анхиало, Яворовите скали

Недалеч от тях е едно малко площадче, носещо името на Весела Страшимирова. На мястото, където е бил домът ù, днес е поставена и паметна плоча. (Гордея се за съдействието, което оказах като директор на Националния литературен музей (2010-2016), на сина на писателката Павел Танев, за да бъде откроено и това местенце на паметта в града, който свързваме неизменно и сякаш единствено с Яворов…) А Весела Страшимирова (20.07.1902, Поморие – 8.03.1995, София) е първата жена маринистка в българската литература, при това феноменално дълголетна. След морската ù белетристика и стихосбирката „Крайморски песни“ от 1941, тя мълчи десетилетия по времето на соца, но успява да се „събуди“ за поезия с „Море и любов“ от 1992 г. след демократичните промени, вече на завидна възраст. Откри я и я наложи като име авторитетната литературна историчка Ирен Иванчева, която днес преподава в Университета в Синсинати, Охайо. В. Страшимирова е сред значимите „Гласове на жени в българската поезия“ на две столетия – ХІХ и ХХ, в двете издания на едноименното изследване, 1995, 2015. Иванчева откроява и значимите за града и свързани с Яворов фигури на майката и бащата на писателката. Страшимир Хаджи Рашев е четири мандата кмет на Поморие – от 1912 до 1927 г. Макар роден в Разград и дошъл по здравословни причини да се възползва от морския климат, той остава завинаги в градчето и дава началото на виден поморийски род. Като градоначалник на Анхиало се зарича да го преобрази в модерен курорт. Това изглежда твърде трудна цел, защото, както самият той пише: „Градецът е заобиколен околовръст във вода от морето и соленото езеро, а вода за пиене само от три чешми, съзидани още от турско време“... Какъв ти курорт, когато самите анхиалци са били пред изселване, морени от оскъдицата на вода и свързаните с това лоша хигиена и болести, които ги косят… Солта и виното са изобилни, но водата в старо Анхиало е кът, сакаджиите (водарите) я носят отдругаде и я продават на високи цени с възгласите „Неро, Неро-о-о-о!“. Древният римски водопровод отдавна е пресъхнал, старите кладенци в североизточната част на брега на морето с времето са подкопани от вълните, а 13-километровият водоизточник с балканска вода от с. Даутлий (Каблешково) от зората на 19 век също е „изтънял“… Със сакаджиите идват и набезите на коремния тиф, затова тъкмо околийският лекар д-р Малинов поставя ребром въпроса за търсенето на нови източници на чиста вода. Сондажите започват през 1908 при кмета Иван Христов, продължават с усилията на местния народен представител Антон Франгя – 1911, поети са от Атанас Попов – 1916 с държавен заем от 1 000 000 лв., стопен от девалвацията след Първата световна война… И така до паметния 17 май 1925, по време на третия мандат на Страшимир Георгиев, когато делото на модерния водопровод на Анхиало е увенчано с успех! На тържествения водосвет на площада пред читалище „Просвета“ присъстват официални гости, дошли по море с корабчетата „Левски“ и „Дръзки“ (на него пътува по време на войната и Кирил Христов, оставил ни едно от най-прекрасните словесни описания на Черноморска буря). Само Царят не идва на всеградското тържество, но това само покачва градуса в речта на кмета, който обобщава в критичен тон: „Историята на анхиалския водопровод е история на българските водопроводи, на българското водоснабдяване. Той е минал през всички ония етапи на препятствия било поради нашата слаба култура, било поради нашата бедност като народ!“ Макар да не е публично изречена, обременяващата роля на политиците е ясно прицелена от Страшимир Георгиев. Анхиалци вярват, че с водоснабдяването на градчето обичният им градоначалник се е обезсмъртил, но … Още на 9 септември 1944 г. той е арестуван и хвърлен за половин година в затвора в Поморие! 3 години по-късно на 18 август заслужилият кмет затваря завинаги очи… На чешма от неговото славно време е увековечен многозначителният надпис: „Който идва и заминава, вода да пие и на Господа молитва да отправя за тия, дето докараха водата“. Тази каменна реликва е втората, въображаема, моя спирка върху моята културна карта на Поморие!

сн. Христо Анестев

Таня (Тонка) Бурилкова – Горана, съпругата на Страшимир Георгиев и майка на Весела, произхожда от заслужилия странджански джинс Бурилкови от Малко Търново. След гибелта на баща си, убит от турците като деятел на тракийското освободително движение, още момиче, преоблечена като момче, Таня бяга на кон от поробения роден град в свободно Анхиало. Тя става високопочитаната акушерка на анхиалци, но е била и жена на словото. Така както кметът в свободното си време е запален театрален актьор-любител… Най-интригуващ е споменът за гостуването на Яворов в дома им в един летен ден на неуточнена година, когато поетът идва да чете сказка по македонските работи в града. Къщата на сем. Георгиеви е на самия бряг на морето, на около 40 м. от бъдещите Яворови скали, където поетът – деец на ВМРО разговаря с добрите си домакини – жарки патриоти и другите гости от София. Дървената сграда е изпепелена в големия пожар, но разказът „Среща“ на Горана е достигнал невредим до нас, публикуван през 1914 г. във в. „Край“ и в „Литературен фронт“ послучай 115 г. от рождението на Яворов. Още щом стъпва в големия им салон с четири прозореца към морето, поетът излиза на терасата: „Той се облегна на парапета и остана така, загледан в безкрая. Когато седна на миндера, той посочи към Странджа, направи полукръг с ръката си към югоизток и каза: „Ето, от Странджа, от Македония непрекъснато прииждат бежанци. Те са пръснати не само по нашата родина, те са пръснати по целия свят“ [….] Яворов замлъкна. Аз тихо, безгласно плачех. Младият поет революционер хвърли поглед към разтворените прозорци и към терасата. Странджанските върхове бяха порозовели от залеза. Ярка пътека пресичаше залива като току-що пролята млада кръв. Не беше ли това мост към далечното бъдеще, когато ще има свобода за всички хора? Някой предложи:

– А сега, преди сказката да се разходим с лодка, че утре път ни чака.

Всички слязохме и се отправихме към малката дървена скеля. Скоро лодката се понесе върху още пламтящите води. Слънцето залязваше в дъното на бургаския залив. Яворов загреба шепа вода и докато тя изтичаше между пръстите му, с поглед, отправен към глъбините, каза:

  • Ще дойде ден, когато навярно хората свободно ще се движат и по морското дъно.

Лодката се плъзгаше леко под ритмичните удари на веслата. Брегът се отдалечаваше. Малкият полуостров с дървените къщи, с минарето и двете църковни камбанарии се превръщаше в старинна приказка, изплувала като видение в чудния час на залеза. Всички мълчахме. Чуваше се само плясъкът на водата“. И великата поезия на Яворов, и тази среща, светеща „като скъпоценен бисер в огърлицата на най-хубавите спомени“, и единствената документирана морска разходка на Яворов, обясняват факта, че под псевдонима Гражданка Таня Бурилкова страстно ще се опита да защити поета след от плъзналите хули, породени от самоубийството на Лора! Горана твърди, че именно беседата с Яворов я е вдъхновил през 1908 г. да напише драмата си „Открадната“, играна с голям успех в селищата, където живеят тракийските бежанци… Втората ù драма е „Беломорското знаме“.

Весела Страшимирова, наследила талантите на двамата си родители, има сетива за Яворовото море. В специален „морски“ брой на Литературен вестник от  –7.07.2015 съм ù посветила пространен текст, тук само ще резюмирам, че същността ù е кодирана в образа на „крайморката“– жената, осъдена да стои на брега, а да мечтае да бъде моряк като мъжете… И още едно съдбовно раздвоение – на бъде поданица на буреносното Черно море, а да я изпълва носталгия по безметежните води на Бялото. Сложна е душевността на тракийските бежанци, затова пък е залог за дълбока морска поезия… Както морякът не принадлежи изцяло на сушата, така и бежанците от Беломорието не могат да бъдат докрай вкоренени анхиалци. Тази душевна „архитектура“ може да бъде онагледена донякъде с релефа на популярния в миналото хотел „Поморие“ – кораб, заседнал на сушата, който сякаш всеки момент ще вдигне котва и ще отплува в морето. Древно Анхиало от създаването си е свързано с морето, основано от мореплаватели…Така и днес крайморският човек е едновременно в града и в акваторията му! „Поетесата на Поморие“, както можем да наречем В. Страшимирова, ни е оставила стихове, в които е запечатана величавата трагика на метежната край/морска душа. За Любовта и смъртта като съдбовен ритуал – единение с морската стихия! Кобните пророчества на моряка в „Последна любов“, страшното му вглеждане в предусещаната гибел с мистиката на пълнолунието, с видението на лунната пътека, по която в уречена нощ ще се приплъзне призрачната ладия на мъртвия любим – това сякаш са епизоди от моряшката песенна романтика, жива и днес в градския фолклор на крайморците, любители на „страшните песни“:

                        Любима,

            от утре съм отново всред море

            и вече корабът ни, зная,

            на бряг не ще се спре…

            Това е сетната ни нощ неповторима,

            смъртта във мрежите си веч ни има…

 

Морски ескизи, в които се мярва и Поморие, са ни оставили и класиците – Антон Страшимиров и самият Иван Вазов, чието име е носело името на непълното смесено българско училище след Първата световна война, след това и по-новото СОУ в града.

За мен Анхиало/Поморие е Яворово-Страшимировият крайморски пристан, където романтиците идват, за да усетят тръпката на Лудото море! От брега с каменните фиорди или на кораб върху бурните му вълни. Така, както и ние, поетите и явороведите, бяхме щастливи да видим Поморие откъм морето на поетите, да пребродим морската карта на Поморие на малкия круиз, в който ни поведоха благодарение на мецената Тео Гуджуков младите мореходци – „ ирати“ в юбилейното за Яворовите дни лето 2018…

 

© Катя Зографова, литературен историк, автор на книгата „Световете на Яворов“, 2019

error: Свържете се с нас.