„Светослав Тертер. Полетът на орлето“ – нов исторически роман на Павел Павлов

Не за пръв път имаме удоволствието да се срещнем с режисьора и писателя Павел Павлов. Все пак няколко думи за самия него:

Павел Павлов е роден на 2.04.1934 г. Завършва френска гимназия и режисура във ВИТИЗ в класа на проф. Кръстьо Мирски. Режисьорският му дебют е още като студент на сцената на Младежкия театър с комедията на Лопе де Вега „Изобретателната влюбена“. Театралната си кариера започва в театър „Сава Огнянов“ в Русе с драмата на Ибсен „Призраци“. Специализира телевизионна и кинорежисура в Берлин. Дълги години работи в БНТ, която напуска за три години, за да бъде сред основателите на Нов драматичен театър „Сълза и смях“ с премиерата „Очите ми зелени, устата ми хубава“. С основаването на телевизионната студия „Екран“ заснема трисерийния филм „Чичовци“ по едноименната повест на Иван Вазов. Филмът му „Горски хора“ е представен на телевизионния фестивал в Монте Карло. Режисьор е на екранизациите на „Вечери в Антимовския хан“ по Й. Йовков, „Вампир“ по А.Страшимиров, „Есенно слънце“ на Константин Константинов, „Язовецът“ и „Делници и празници“ по Емилиян Станев.

Павел Павлов е автор на около 20 книги, 20 театрални спектакъла, 30 телевизионни игрални филми и над 50 постановки на телевизионния театър на БНТ. По-важни негови книги, главно със спомени и разкази: „Торба с лакардии“, „Пленени от спомени“, „Нощна стража“, „Невена непознатата“, „Ездачът на мълнии“, „Циганско лято“, „Слуга на две господарки или щрихи към незавършения портрет на телевизионния театър“, „Шепа мигове“ –  двутомник със спомени за различни български актьори и писатели  и др.

***

Повод за моите размишления е романа му „Светослав Тертер. Полетът на орлето“. Той е трета част на романите му „Светослав Тертер. Орел сред гарвани“ (2012) и „Светослав Тертер. Орел срещу орлица“ (2014). Романът е исторически по презумпцията – пресъздава отминали, исторически времена и личности. В него той се връща в едно гранично за българската история столетие – Царуването на Светослав Тертер. Авторът е изкушен от личността и делата на българския цар Светослав Тертер и по-точно от продължителната му мирна политика през неговото царуване. Мисля, че истинският мотив да създаде този роман е желанието да се разшири познанието ни за този владетел, защото е много малко това, което знаем за него, а тази година през есента се навършват 700 години от смъртта на владетеля.

Павел Павлов е роден сладкодумец, който владее дарбата да разказва увлекателно, дори когато става въпрос за толкова далечни времена. Без това си качество книгата му щеше да се превърне в една дворцова хроника, която не би събудила интерес у днешния читател. Как постъпва писателят, за да ни спаси от това? Той сякаш умее да се вслушва в мълчанията на историята, да провиди в невидимото и завинаги отминало време. Това постига като използва един почти отричащ се белетристичен прийом, а именно, въвеждането на измислени лица като слугинята Венда, евреинът Мордохай и др., наред с действително живелите исторически личности от рода Тертер, или пък образът на музата Клио, която свързва и развързва романовото действие, а едновременно с тях и на двама летописци – ромейският Пахомий и българският Сварог. Запознавайки ни с тях, пред нас се разкрива цялата история на царуването на Светослав Тертер с неговата любов към писаното слово и будуването му в скриптория, мечтата му да се построи мост между хълмовете Царевец и Трапезица, любовта му към византийката Теодора Палеологина, също изкушена от словото. Наред с действително живелите хора са въведени и други – обикновени и измислени – от епохата. Вярно е предаден и духа на времето, където всеки дебне другия, защото не знае в кой момент ще има нужда от компромати.

Павел Павлов умее психологически вярно да извае образите на героите си. Те не са лишени от чисто човешките си чувства – да обичат, да се влюбват, да желаят властта и чрез нея да налагат волята си и т.н.

Като човек, свързан със сценичните изкуства, Павел Павлов използва един чисто кинематографичен похват в романа си – всяка глава от него разисква определен проблем, формулиран в заглавието на главата, която звучи притчово и поставя сякаш теоретично проблема. Подобно на отделни кадри действието се пренася от граничната територия на хана на Венда в Търновград, от царския дворец в църквите на града, от Константинопол до Созопол и земите в Странджа планина и т.н. За по-голяма автентичност на повествованието авторът въвежда в отделните глави и мислите на музата Клио, които имат силата на авторови ремарки в историческото повествование. Това обаче не означава, че е загубено чисто романовото повествование – читателят е потопен в действието, развиващо се в царския дворец, в храма „Св. Четиридесет мъченици“, край водите на река Етър, в царствения Константинопол, в мелницата на Венда и т.н. Писателят психологически вярно предава видимост на отношенията на отделните персонажи: Светослав Тертер е умен и справедлив владетел, който пази мира и дава възможност за съзидание. Макар и млад човек, синът му Георги Тертер II се стреми да продължи политиката на баща си. Светослав Тертер е и добър дипломат. Чрез династическия брак с Теодора Палеологина той укрепва царството си. Тя е красива и умна жена, дори младия Георги Тертер II е влюбен в нея, но подтиска чувствата си, защото не е редно да обича избраницата на баща си. Със смъртта на Светослав Тертер и на Георги Тертер II, по всяка вероятност отровен, рода Тертероба свършва.

Специално внимание заслужава езикът на автора. Той съзнателно е състарен, в текста са използвани остарели и редки думи, отдавна излезли от активна употреба в речника ни. Така се създава истинска автентичност и адекватност на словото към времето и живота през съответното столетие. Това определено изисква дълга проучвателска работа, а малцина владеят изкуството да намерят адекватна лексика.

В заключение бих попитала кой мисли, че днес не могат да се напишат подобни исторически романи? Че всичко вече е казано и няма какво друго да добавим за отминалото време? Романът „Светослав Тертер. Полетът на орлето“ на П. Павлов ни уверява, че това съвсем не е така, че винаги може да се даде още нещо, нещо, което да ни помогне да разберем и осмислим миналото си, да го опознаем, а чрез опознаването му, да познаем и себе си.

© д-р Радка Пенчева