Пленници на утеха и… нега
Интервю на Валентина Рашева с Миролюб Влахов
В. Р. Да започнем с детството? И може би на „ти“, все пак познаваме се от десетилетия, дори сме работили в една редакция.
М. В. Да разбира се, няма проблем. Има какво да си спомняме, макар и понякога от различен ъгъл и с различни оценки, поне в нюансите…
В. Р.Т ака е. Бяха сложни времена, не че сега не са. Защо Враца и защо Велико Търново?
М. В. Майка ми Надежда е от оня край. На шестнадесет години вече е работила като тъкачка в комбинат „Вратица“. Баща ми Димо пък е бил войник там. Колко му е двама млади да се запознаят и… С брат ми Петър (той също е автор на няколко книги, някои с несъмнена изследователска и научна стойност) сме родени във Враца. Много лета и ваканции сме изкарали в селото на майка ми – Бързина. Детските ни спомени от двете села са неповторимо вълшебни. По-късно нашите се местят във великотърновско – в родното село на баща ми Мерданя. Ние сме израснали с традициите и атмосферата на Велико Търново и региона. И двамата сме завършили Великотърновския университет. В ония времена обучението бе на много високо ниво. Където и да съм бил, винаги съм се чувствал част от търновската среда. Макар още да си ме влече и към Враца. Озова ли там, мигом мога да превключа на оня диалект, без акцент…
В. Р. Защо писател? Има ли такава традиция в семейството? Спомняш ли си първите опити?
М. В. Не. Баща ми е правил поетични опити, но не говореше за това. Рецитираше доста поети и най-вече Пеньо Пенев. Отиде си сравнително рано, но по-късно негови приятели и набори често са ми казвали, че пишел. Нямаме обаче нищо запазено. Нямам някакъв зашеметяващ отговор защо пиша. Сега бих го определил като потребност от себеизразяване и нужда от споделеност. Мечтите ми са били обикновени, така да се каже, като на всяко дете: пилот, тракторист, офицер, артист, герой. Аз съм позабравил тия неща, но брат ми ми припомни преди време как в пети клас съм написал някакво разказче и после то било излязло някъде си като детско творчество. Все пак сближаването със словото е станало естествено. Някъде в седми или осми клас по примера на един съученик, тогавашен приятел, започнах да си водя дневници.
В. Р. Сигурно са истинско съкровище на случки и наблюдения, на преживявания и мисли.
М. В. Сигурно. Както казва Ален Роб-Грийе, писателят борави с материята на живота. Много е важно да има качествен материал в паметта и душата си, сетива да го възприема и трансформира в истории, в картини и тези. Мисля си, че съм имал късмета да попадна и живея в различни места, сфери, професии. Голямо писане падаше в тия дневници. Вече бях журналист в окръжния вестник, когато реших да ги прегледам. Някак си бях прескочил мечтаенето да съм писател – покрай многото други мечти. Просто само си го мислех. Прочетох ги и бях потресен… Изтръпнах. Уплаших се. Толкова съкрушаващо наивна откровеност, такава потребност от споделеност, толкова тайни… И едни ден взех, че ги… изгорих… Седемнадесет тетрадки. Късах и хвърлях в огъня… Оставих само последните два или три дневника. После спрях да ги водя, а от тях извадих откъси и оформих в две папки, които озаглавих „Време за отсяване“.
В. Р. Това е първата ти книга, нали?
М. В. Да, първата. Израстването на едно момче, как открива своите истини за света и другите. И за себе си преди всичко. Като студент посещавах литературния кръжок „Емилиян Станев“ към университета. Много сегашни писатели, журналисти, редактори, издатели са минали през него. По мое време председатели му бяха Христо Славов, Емил Андреев, Сава Василев. Сред поетите рязко се отличаваха поне половин дузина, сред които Николай Милчев и Юри Лучев. Тогава ръководител му бе Анчо Калоянов, несъмнено фундаментална фигура за литературата и литературната наука. Не че кръжокът учи на писане сам по себе си. Но средата, обсъжданията, атмосферата – те са истинската школа. И опитът, разбира се. Излязоха ми разкази в алманах „Янтра“, на два пъти и в списването на много високо ниво месечно приложение за литература, изкуство и култура на окръжния вестник (по него време с огромен тираж, далеч по-висок от на много други окръжни градове – около и над 50 000) „Светлик“. Негов редактор бе Христо Медникаров, поет и литературен изследовател, журналист. Но в един момент реших, че все пак ще остана предимно в журналистиката. Вървеше ми там, имах вече опит, писта имах… Пък и стигнах до извода, че няма с какво толкова да шашна света. Участвах и в редколегията на университетския вестник „Наука и труд“. Имах един приятел състудент, Румен Горанов (той също има няколко книги, живее в Русе), с когото често един на друг си напомняхме, че нищо ново няма на небосклона, че всичко за човека и природата му е казано още от древността… Седнах някъде в средата на осемдесетте, пренебрегнах една покана от много, много сериозно място за издаване на първа книга (Скромност, честност, ама направо си бе глупост, няма какво да се лаская и оправдавам с друго. А може би и страх, смазващи писатели имахме в ония години.), архивирах си разказите и черновите и… толкоз.
В. Р. И така до първата реално издадена книга? Как се реши? Лесно ли бе завръщането?
М. В. Не си дадох сметка в началото колко много са се изменили нещата – и в белетристиката ни, и в книгоиздаването, да не говорим за разпространението. От началото на деветдесетте имах опит – колкото възхитителен, толкова и горчив. От петнадесетина години бях излязъл и от журналистика. Животът ми бе предложил различни пътеки. Понякога се задържах по някои за по-дълго. Митарствах из различни производства, строежи и социални програми. Дъщерите поеха по своя път и вече също ми бяха опора и подкрепа… Семейството винаги ме е подкрепяло. Приятели като Данчо и Младен, като литераторката Ани Славкова ме насърчиха. Така издадох „Време за отсяване“, което подписах с псевдонима Мъро Илицин (от прякор на дядо ми от Бързина). А сетне Владимир Шумелов прие да стане редактор на първия ми сборник с разкази „Непозната с розов билет“. По-късно той стана редактор и на „Дълги улици“. На други два сборника редактори станаха Сава Василев („Някой зад прозореца“) и Радослав Радев („Вечеря за пекинез“)…
В. Р. Защо те? Пред какво те изправи писането в зряла възраст?
М. В. Пред много въпроси и… малко отговори, обикновено непълни и по правило раждащи още и още въпроси… Нормално бе да се обърна към тях. Познавахме се от десетилетия, макар да не бяхме общували активно през всичките тия години. Те вече бяха хора с опит, с изградена и завършена, но и отворена за развитие литературна практика и най-вече естетика. Несъмнено сме хора с различия, но на моменти и с подобни вълнения в света на словото. Владо работи известно време във вестник „Впрочем“ (бях му издател) в началото на деветдесетте. Един път месечно основно той отговаряше за списването и редактирането на притурката за литература и изкуство „Графити“ . А в по-ново време се включи, заедно с Ружа Велчева и в поддържането на сайта „Разказвачите“. По моя вина напоследък нещо сме го поизоставили…
В. Р. Това ли е времето на опита ти в книгоиздаването, нали? Тогава ли се появи литературното списание, едно от първите частни в страната след 89-та?
М. В. Беше си авантюра. Шумелов я определя като славна… Но завършила и донякъде тежко… Да, имах издателство „Дивла“. Но само с няколко издадени книги и повече рекламни материали. Сред тях бяха и първото издание на „Синдром на кукувицата“ на Христо Генчев и „Коне в градината“ на Йордан Великов. Както и списанието „Веда-М“. От което излезе само един брой. Неопитност, безумно растяща инфлация, разпад на книгоразпространението, а и немалка доза нелоялност… Както и да е… Минали времена. Да, трудно се преодоляха последствията от авантюрата, семейството ми доста дълго време възстановява загубите, не само материалните. Отдавна вече не съжалявам. Колцина го имат това в миналото си.
В. Р. Срещнал си и си работил с много хора…
М. В. Имах този късмет. Още като стажант журналист бях приет благосклонно в окръжния вестник „Борба“. Тогавашният главен редактор Иван Петров и приелият от него щафетата Илия Манев умееха да подбират и създават професионалисти. Даваха им крила, колкото и клиширано да звучи. Харесвах този занаят, ровех се във всяка негова подробност, включително макетиране, печатане и пр. Когато бивах дежурен в печатницата всички ми се радваха, нека не звучи нескромно. Току някой каже от екипите: „Любо (така ми казваха повечето) е дежурен, дайте да направим идеален вестника.“ Общинският вестник в Лясковец, на който осем години бях главен редактор е един от първите (имам предвид втори или трети) в страната, правен на компютър… Интересуваха се от десетки общини, опит събираха от нас….
В. Р. Като че и днес вече се забравят тия времена… А и представят в голяма степен едностранчиво
М. В. Донякъде е разбираемо. Епохата е съвсем друга. Тогава имаше и много ентусиазъм, а и много професионализъм в същото време. Не че не е имало и всичко останало, присъщо на човешкия социум. Но не обичам да говоря за проблемите си като журналист. Имало е всякакви. И под съд са ме давали. И са ме наказвали от издателите… Но да не отварям тая тема… За създаването на „Веда -М“ се събирахме в дома на Анчо Калоянов. Другите трима основатели бяха покойните вече академик Иван Радев и Христо Медникаров, както и професор Димитър Михайлов. За мен това освен изпитание, бе и благословеност, както и да се приемат думите ми.
В. Р. Нека се върнем към последната ти книга? Да очакваме и скоро нова?
М. В. Тя е двуезична. Или както е модерно сега да се представя по-авторитетно -билингвистична. Съдържа шест разказа, доволно дълги все пак. Всеки от тях е представен първо на български и веднага след това на английски. Редактор е поетесата и белетрист Ружа Велчева. Рисунката върху корицата, за мен много сполучлива, е на Виолета Белчева, а проектът на дъщеря ми Даница. Преводите са на другата ми дъщеря Ния. Книгата носи заглавието на един от разказите – „Последен изпит“. А подборката е донякъде случайна. Но пък стана така, че това представя различен тип разкази, предимно като тематика и тоналност. Насърчиха ме отново приятелите, а сред тях и Ангел Колев, президент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, автор на проекта „За буквите“, макар книгата са е по друга линия. А дали ще има скоро друга? Надявам се, но… Тия дни завършвам нов сборник. Остава да се доизпипа, както казват в нашето село – да се доизкусури. Пред завършване е и един роман… Но предпочитам за това да говоря след като вече е факт. Близо три десетилетния не бях писал проза… Но сега не бързам… Няма закъде.
В. Р. Какви разкази пишеш? От кого се учиш? Признанието сеща ли се изобщо за човекът от дълбоката провинция?
М. В. Няма как да изредя всичките ми любими автори на разкази. Впечатлявали са ме различни на различни етапи, може би и според израстването ми като човек. Харесвам разказвачи като Ърскин Колдуел и Роалд Дал. И не само… Джон Чивър, Джон Ъпдайк, Марио Бенедети, Шукшин, Разпутин, Уилям Тревър… Повечето наши класици. Автори като Светослав Минков например… Списъкът е дълъг. Разбира се, Чехов. Предпочитам пълнокръвно изградените истории. Тези с характери, с диалози, с ретроспекции, с обрати, балансирани, без преиграване и без заиграване с формата и словото. Всеки си има своята естетика и концепция за писането. Аз се натъжавам понякога, когато имена в литературния ни свят се отнасят с надменност и подценяване към тоя тип писане. А той всъщност е невъобразимо труден и при сполука и дълбоко пълнокръвен и въздействащ. Експериментира се какво ли не. Добре, нека се прави. Нямам всъщност нищо против. А се пропуска колко трудно е да изградиш една история и тя да тече естествено и задържащо, оставяща с дни след прочитането и ума и душата на човек в плен, в утеха и нега. Или тъга… Както и да е. Това предпочитам, опитвам се да го правя. Което често ме поставя в сложно положение. Изисква се немалко труд, а често разказите стават дълги. Не бива да пропускаш нито ред, някъде там е скрит ключа на всичко. Малцина четат този формат, но ги има. И по правило са сред истинските разбирачи на добрата проза. Някои са и сериозни литературни имена. Техните сърдечни отзиви ме радват и окуражават.
В. Р. Останаха още толкова много теми, които исках да отворя, а някои да доразвием: незабелязаните писатели, редакторската институция, тематиката, интернет средата и литературата, отговорността и професионализма в писането… Но се надявам да имаме възможност отново да говорим за писане, истории и книги.
М. В. Благодаря. И аз.
