Писма
София, 19 октомври, 08.
Утро
Доре,
Миличко – и аз по знам как да те назова … Сядам да ти пиша – какво бих могъл да ти пиша и да ти кажа? Една целувка би могла да каже много повече и от най-дългото ми писмо. […]
Около мен сега е тъй тихо, че аз дочувам шума на кабриолета, който те носи към село. И как се разделихме. […]
Когато тренът потегли бавно и аз ти пращах скришом моята въздушна целувка, струваше ми се, че ще бъде достатъчно да протегна ръка, да уловя вратите на последния вагон и да спра трена. […]
Миличкото ми, ако си в тая минута при мене, сигурно бих те удушил от много обич… Искам да си спомня топлината на ръцете ти, на устните ти, цветовете на оная пъстра блуза, усмивката ти, дъхът ти – всичко, всичко …
Целува те горещо
твоя Боян
***
София, срещу 27. X. 08, Полунощ.
Струва ми се понякога, че ти си един сън, че аз ще се събудя след тоя хубав сън и ще умра от мъка… Боже мой, аз не съм привикнал да понасям толкова много щастие. […]
Досега, до срещата си с тебе, аз съм живял съвсем сам; с никого не съм споделял радостта и мъката си, никой друг не е чувствал бодростта и умората ми, никому не са били знайни безсънните нощи, които съм прекарвал над масата си, дългите монотонни дни, които не са ми носили нито скръб, нито радост, при все туй неусетно са минували, запечатани в паметта ми с дирите на тежък, упорен труд. И сега – толкова много щастие отведнъж …
Помниш ли, Фауста в Алпите? След преживените крушения той се възражда под благотворното въздействие на Елфите – живителните сили на природата – и в първия момент, когато слънцето изгрява над глетчерите, той не може да понесе блясъка на неговите лъчи. […]
***
София, 30 X. 08.
Днес целувах твоите коси и се опивах от техния аромат. Тоя аромат и тия коси тъй живо ми напомниха за теб! Доре, душата ми за теб е цяла разтворена. […]
Където и да се обърна, аз виждам само теб, мое слънце, моя непомрачена радост; ти се оглеждаш във всяка моя мисъл, във всяко мое чувство, аз те долавям и в най-слабата, най неуловимата моя помисъл… Ти бдиш над всяка моя стъпва и няма желание в мен, което да не е твое желание, и всеки твой купнеж, Дора, не възниква ли в моята душа? […]
Аз бях уверен, че ако те срещна, моя скъпа мечта, ще те обикна със всичката сила на душата си, навеки. Но не знаех, че в душата ми има спотаена толкова много любов. От ден на ден тя се разраства все повече, луда, неудържима и аз трябва да употребя усилие, за да обуздая нейния стремителен, мощен полет. Феб-Аполон, сега аз разбирам каква мъка е трябвало да изтраеш, за да управляваш мъдро небесната колесница на слънцето. […]
