Петър Карапетров. Спомени за Йордан Йовков

Запознах се с него отдавна – беше се върнал от Букурещ – в тогавашната тясна сладкарница „Цар Освободител”. Помня трепета, с който го приближих. Очаквах да чуя и нещо от него самия, нещо, което да засили възторзите ми от неговите творения. Другите около него шумяха, разговаряха. Той мълчеше. Погледна часовника, каза „довиждане” и излезе.
После се сближихме.
Отначало сядах до него и мълчах заедно с него. По-късно започнаха да се откъсват думи, обикновено за някоя нова книга, вестник. И когато почнах да му нося книги, които бяха наши издания, сближението дойде. Йордан Йовков четеше и се интересуваше от всичко, което дава литературата ни. Особено много го интересуваше белетристиката. Говорехме често за по-младите белетристи. Особено за творчеството на Константин Петканов, когото той ценеше.
Събирахме се обикновено на маса четирма: той, Добри Немиров, Конст. Петканов и аз. Идваха често и Ник. Атанасов, художниците Борис Денев, Сирак Скитник. Обичаше много да бъде на маса с Добри Немиров, който умееше да увлича Йовкова в разговор и често да го развеселява.
— Къде е бай Добри, питаше ме той, щом Добри Немиров някъде закъсняваше. И радостно ми бе да гледам това приятелство между двамата, което не се наруши до последните дни на писателя.

Рядко Йовков говореше за творчеството си. И не обичаше да слуша похвали. Но мълчаливият обикновено Йовков ставаше извънредно разговорлив, щом идваше дума за Добруджа. Той обичаше много своя поробен роден край. Понякога разказваше спомени за живота си в него. Тогава той се увличаше, забравяше се, и поетът взимаше връх. Разказът му биваше пълен с болки и радости, с горчила и отчаяния, а понякога и с неочакван хумор. Струваше ми се, че тогава Йовков разтваря сърдцето си пред нас. И ние виждахме онзи чародеец на словото, който написа „Старопланински легенди” и „Вечери в Антимовския хан”, който умее из неизчерпаемите си спомени да вади нови живи образи, и с жар и неподражаема красота да рисува Добруджанската степ… Болката по родния край притискаше като страхотни окови гърдите му, задавяше го.
В Добруджа – там бе сърцето му.
Няколко месеца преди смъртта си той пожела да напише исторически роман или повест и то из миналото на равна Добруджа. Повод да заговорим за този негов проект даде книгата на Стил.[иан] Чилингиров „Невиждан враг”, в който роман Чилингиров описва предосвободителната епоха в родния си град. Добруджа си има своето минало, история, и то каква история.
— Ще говорим за този роман по-късно, когато се освободя от други ангажименти. През февруари мога да го приготвя.
Уви, този февруари никога няма да дойде!
Няколко месеца преди смъртта си той ме повика в старото кафене „България”. Помислих, че не желае да бъде сам в почти празното кафене. И се много зачудих, когато Йовков за пръв път ми се оплака, той, който не обичаше да се оплаква. Говореше ми за материални несгоди, за това, че трябва да си търси нова квартира, някъде в тих квартал, че е много хубаво да има човек собствен апартамент, където да живее с жена си и дъщеря си, и да пише, да пише. Има много да се пише, но… Антология щели да му издават. Обещано му било. Почти мислил, че е осигурено издаването ѝ. Щял да вземе от нея малко пари. Но и там …
— Ако знаеш, че приятели ми попречиха!
Каква тъга имаше в думите му.
Излязох с тягостно чувство: нима и един от най-големите ни творци е оставен тъй да се измъчва! Та той е много добър, няма врагове, признат е от всички и при това… Наистина, директорът на книгоиздателство „Хемус” г. Хр. Хаджиев му бе приятел, издаваше му съчиненията, обичаше го, и ето, Йовков, въпреки всичко, имаше своите дребнави житейски грижи, които много често трошат писалките и най-големите писатели.
Срещнах Петканов и му казах всичко. Той само замислено поклати глава.
– Зная. Разбирам го много добре, защото и аз … Но поне аз се мисля за здрав, а той е при това болен.

Кафене „България” – новото. Йовков пие само няколко лъжички липов чай, много слаб. Навън се разхождат хора. Той мълчи. Става, казва ми:

— Отивам да се лекувам. В Хисаря. До виждане. Поздрави бай Добри.
После се спря, погледна ме:
– Сбогом.
Тази бе и последнята ни среща.
Смъртта го грабна.
* * *
Вечер. Храмът „Света София”. Аз съм почетна стража до затворения ковчег, в който лежи мъртвия Йовков. Хора идват, палят свещи, поднасят венци, целуват иконата, прощават се с писателя. В центъра на храма сватба. Двама млади се венчават. Тържествено пеене на свещеници. Весели гласове. Шум…
Църквата бавно опустява.
Лампите по полюлеите загасват.
Двери се затварят.
Но хората продължават да идват, да се покланят пред тленните останки на големия творец.
Последните лампи огасват. Последните поклонници излизат. Последен от писателите оставам аз. Тихо е. Свещите хвърлят бледа светлина върху ковчега. Навеждам се да целуна стъклото, което покрива лицето на мъртвеца. И ми се струва, че Йовков оживява, че клепачите бавно се подигат, очите ме поглеждат, и че той ми се усмихва с познатата блага усмивка. А на следния ден го изпратихме до вечното му жилище.

* Петър Карапетров е директор на Държавната печатница в София (1929 – 1930). Главен редактор на списание „Нов свят“ (1921 – 1926).

в. “Литературен глас”, г. Х, С., 27 октомври 1937 г., с. 7.