Петър Динеков

Spread the love

22 февруари 1992 – 22 февруари 2022

„Български културно-исторически времена и нрави” – този надслов обмисля авторът в своите записки, като поставя акцент върху характера им на културна история в личности, образи и сюжети.

Една личност – далеч по-сложна и многостранна в същността си от познатата. А също – и от описваната. Или – от онази, която е била видима пред нас. Във времето – той остава самотен. Духът е бил винаги самотна и жертвена позиция. Неслучайно такива личности се вграждат и се превръщат в мост– мост между различните етапи в духовността. Мост между своето и „нашето“ време.
„Фигура на континуитета“ – така го нарича Елена Михайловска. А Светлозар Игов му присъжда най-високото звание в духовната йерархия – „строител на българската култура“:„Тази цялостност на неговия поглед към науката, към културата, към духовността е достатъчен, за да ни покаже, че пред нас е не просто един от големите учени специалисти, а една от големите личности – строители на българската култура.“

Първият отзив за дневника: Скъпоценно четиво от: Тони Зарев (tonizarev@abv.bg) дата: 07.11.2020 15:23  до: ev_belcheva2007@abv.bg

Евелина, ти отново ме дари с нещо скъпоценно. Благодаря! Както винаги си проникнала дълбоко, нямам думи! „Записките” на мене ще ми подействат разтърсващо. Това ще е разлюляващо четиво. В него всеки може да открие нещо за себе си, грешките си. Включително и аз. Впрочем „който има очи да гледа, който има уши да слуша”. Дано това бъде урок за „котилата”!

 ***

Но винаги се намира един.

Неотстраним като въздуха.

Призванието свидетел,

равно на светец и апостол.

Има общ родов корен

със съвест, свяст, светлина.

Дори и пръстта,

която ще хвърлят отгоре му,

за да му запуши устата

навеки веков –

ще поникне на свирка

и тя ще сви-сви-сви-

детелства

за най-свидното –

Истината.

Свидетел, 1979

Блага Димитрова  

ЗАПИСКИ ОТ „ПРЕХОДА“. ВТОРА КНИГА: ЗАПИСКИ ОТ ЛУДОТО ВРЕМЕ НА „ВПОЛИТИЧВАНЕТО“. Из дневниците на акад. Петър Динеков. Разчитане на дневника, предговор и бележки – Евелина Белчева.

Историята ще се пише по дневници – не по ежедневници

Тази сентенция на Борис Делчев е дълбоката мотивация и на записките на акад. Петър Динеков. И двамата са убедени, че „един ден“ по техните дневници ще бъде писана „голямата“ история. Записките на Петър Динеков съдържат изключително важни размисли, разговори и документални сюжети. Задължително е те да бъдат извадени на бял свят от тъмния обелиск на архивите и да бъдат обговорени: като факти на литературната история, а в последната им част, от времето на прехода, и като факти на политическата история. Те са като лакмус за литературно-историческата достоверност. Защото това не са спомени, в чиято автентичност винаги имаме основание да се съмняваме, а записки в момента, по горещите следи на случващото се. Задължително е да се намери ролята и мястото им в културно-историческия контекст.

акад. Петър Динеков

Социално-психологически разрез на една епоха

Отварянето на „Тетрадките“ на академик Петър Динеков е факт, който има стойност на културно събитие. Досегашната ни литературна история не познава подобен документ. Тези тетрадки са водени като дневникови записки от 1933 година, т.е. от ранната му младост, но системно – от началото на 60-те години до самия му край. Тетрадките“ обхващат почти 60 години – цял един съзнателен живот. Текстът е пестелив, дори оскъден на факти от личната биография на автора. Но познатата ни щедрост и откритост, с която са предоставени разговорите с приятели и съвременници и факти от тяхното битие, превръща тази пъстра и любопитна картина на нравите в документ за времето. И не само документ: превръща я в биография на времето:

Културна история в личности, образи и сюжети

Ден след ден дневникът очертава биографията на българската интелигенция почти до края на 20-ти век. Биография в една „трудна, променлива историческа епоха, с много надежди – пише Динеков, – с много лутания, много разочарования и много провали“. В целостта си тези тетрадки приличат на документален „роман“ за търсенията и трагедията на поколението интелектуалци, живели през 20. век. Бих казала – дневникът е една автобиография на българската интелигенция, защото нейният автор е един от най-видните, макар и не от най-типичните ѝ представители. И той отдавна е избрал позицията на хроникьор, чието право да записва съвсем не се мотивира от личността му, а единствено от факта, че е съвременник и свидетел на събитията. И може би от редкия му статут на човек, който – по изключение – се опитва да съхрани своята духовна автономност и да стои встрани от „разделното време“.

Призвание „свидетел“

Сякаш е бил убеден в това – че неговите записки и културно-исторически оценки ще се потвърждават от времето и така стойността им ще расте. Затова и неговото завещание е да бъдат отворени 15 години след кончината му. В дневника се разкрива една личност на интелектуалец, който оценява хората и нещата от позициите на категоричен хуманистичен императив. Духът на някакъв възрожденски демократизъм. За него основен критерий е единствено човешката почтеност, хуманност и справедливост. Най-важно е чувството за културно-историческа памет и отговорност пред бъдещето, пред все още живите, на които тепърва предстоят трусове.

Петър Динеков е съзнавал, разбира се, културно-историческата стойност на своите записки. Никъде не говори за това, но иначе не би предоставил с пословичната си щедрост това изключително богатство на Историческия архив. Убедена съм, че тъкмо той е прототипът в знаковото стихотворение на Блага Димитрова „Свидетел“. Неслучайно то предговаря цялата книга:

Но винаги се намира един.

Неотстраним като въздуха.

Призванието свидетел,

равно на светец и апостол.

Има общ родов корен

със съвест, свяст, светлина.

Дори и пръстта,

която ще хвърлят отгоре му,

за да му запуши устата

навеки веков –

ще поникне на свирка

и тя ще сви-сви-сви-

детелства

за най-свидното –

Истината.

Свидетел, 1979

Блага Димитрова

Дневникът е опит да се съхрани изминатия личен духовен път, който продължава 60 години. Но както пише Томас Ман за своите дневници, „човек мисли, че изобразява само себе си, че говори само за себе си, а се оказва, че поради дълбоки връзки и неосъзната общност е дал нещо свръхлично“.  

Най-важното е, че това време на трагични социални и личностни разломи е видяно от Петър Динеков през съдбата на Блага Димитрова. Отвътре и отблизо. Нейната съдба е трагичен символ на страшната тема: творец и власт. Динеков е сигурен, че онова, което не може да направи в политиката, Блага има силата да направи в творчеството си. Никой като нея не би могъл така да прогледне в тази пропаст! Тя знае как да направи това.

В този 60-годишен житейски диалог двамата видни интелектуалци запазват личната си неприкосновеност, самостойното си битие. Но в дневника като под лупа се вижда колко силно си въздействат един на друг, по сложен начин взаимно се преплитат и личните им съдби. Всъщност те изповядват едни и същи естетически и етически принципи в името на таланта и почтеността – в литературата и в живота. Уважават и ценят общността на възгледите и принципите си. Още повече ценят различията си – към тях изпитват взаимен респект.

Не е било случайно стихотворението на Блага „Приятелство между жена и мъж“ („Щом търсиш трайност“) – написано още през 1974 година. Той е бил в чужбина и случайно вижда посланието в някакъв вестник.

Приятелство между жена и мъж.

Да не повярваш.

Най-висшата игра със огъня.

Оплождане взаимно на духа.

На този тих и звезден пламък

премръзналите пръсти аз си грея,

опарени от хищната любов.

Щом търсиш трайност

1974

Разговорите веднага намират своя трептящ резонанс в творчеството на поетесата. Сложно кодирани, като диалози със „стария приятел“ или „бащата“, са и отпратките на Блага към личността на Динеков. А той прави всичко възможно да я върне към призванието ѝ, провокира я с теми, за които знае, че са „нейни“: „Казах, че тези дни съм прочел отново „Д-р Живаго“. Попитах Блага: замисля ли да напише нов голям роман за промените, които днес обществото преживява, посветен на народната съдба. Нещо като нейния роман „Лице“. В надписа на книгата, която подари на сестра ми и на мен, тя написа: „За добър спомен от междинното време“. Тъкмо за това „междинно време“ става дума. Не отговори определено. Напомних ѝ: времето тече, ще го изпусне…“ ( 2 април 1991).

Динеков е този, който тласка Блага дори към тази страшна бездна: творецът и властта. Добре знае, че тази пропаст – стръмна и тъмна – я привлича и отблъсква „до виене на свят“, както ще напише самата тя по-късно в текста за Багряна „Поетът и властта“. – Само да пише! Да пише. Емилиян Станев се опитва в „Тихик и Назарий“, но пропада в творческа депресия на 68 години, възрастта на Блага сега: „Страшен въпрос и извънредно актуален. За Назарий – художника, човека на духовния свят – няма друг път, освен смъртта; в тази действителност… той не може да съществува, за него няма място. Но как да се каже това? Емилиян се страхува от собствената си смелост при разкриване на тази истина и затова неведнъж ми е казвал: тази книга не може да излезе. Или той е спрял на едно място – и сякаш се бои да продължи“ (10 юли 1991).

акад. Петър Динеков и Елисавета Багряна

Ключов момент в техните отношения е датата 12 юли 1991. Помня стъписването на мнозина, когато прозвучаха тежките думи на Блага Димитрова срещу подписалите новата конституция. Помня и това колко дълбоко страдаше тя, че метафората, заключена в това отчаяно заклинание, не е била правилно разбрана. И от свои, и от чужди. Колко писма и телефонни обаждания с ругателства е преглътнала. Това е бил смъртоносният трус…

На 16 юли 1991 г. Блага Димитрова е написала разтърсващ документ. Не го показва на никого. Но листът бе оставен на видно място в чекмеджето на писалищната ѝ маса. Неслучайно. Намерих го веднага, още първия ден, когато започнах да събирам и подреждам архива ѝ. Порази ме това, че този политически по характера си документ се превръща в художествена творба – изповед и покаяние. Творецът си остава творец дори когато е потопен в мерзостта на политическото. А за битието си като вицепрезидент Блага сподели, че е била изкушена тъкмо като творец – да види как изглежда човекът „в коридорите на властта“… И да го опише. „Записки от задния коридор“ е тази книга.

Дълбоко наранена от упреците на близки хора, Блага обръща клетвата обратно, насочва силата ѝ срещу самата себе си. Заклинание срещу насилието и жестокостта, унизяващи човека, и благослов на творчеството, на човешката обич и милост. Горчиво покаяние на една горда личност, която превръща „клетвата“ в благослов. И изключително силна поанта в края – от камбанарията на нейната „утопия етика“:

Нека бъде благословена ръката,

която ще хвърли шепа пръст върху гроба ми, с думите:

– Бъди простена!

Поетът и властта – две субстанции, осъдени на вечен антагонизъм. Впримчен в зловещите ѝ мрежи, попаднал в омагьосаните ѝ кръгове, властта превръща твореца в свой заложник – до смърт. И посмъртно – както е видно. Господар на думите само, непригоден към властта, поражението му е предизвестено:

„Чрез тази моя оставка аз развързвам ръцете си, за да бъда свободен гражданин, а не безправен и неволен заложник на прикрити действия – заявява Блага Димитрова в оставката си от поста вицепрезидент на 30 юни 1993. И предупреждава: – Подготвя се диктатура у нас!“

акад. Петър Динеков в разговор с приятеля акад. Дмитрий Лихачов

Този достолепен жест – отказ от черната магия на властта, яростно изтръгване от слепите въртопи и еуфории на момента – това е най-изчерпващият житейски и творчески жест на Блага Димитрова. Покажи ми своите средства, за да обикна твоята цел – заявява Поетът на властта. Един вестник – в чужбина, разбира се, публикува този документ под заглавие: „Камбана на съвестта“.

Последва неистово отвръщане от тържищата на житейската суета, бягство навътре – приютяване в обратната – духовната, енигматичната – сърцевина на нещата. Обиталището на духа – единствено убежище за поета в този нов Апокалипсис. Да, Блага Димитрова си отиде във все по-недосегаема самота. Но – надмогнала всичко – тя спаси лицето си.

В края на живота си Блага Димитрова поиска прошка от мъртвите приятели. Благородна простота и смирено достолепие. Като в антична драма. Достояния на духа от високото предучилище на смъртта. Останалото е мълчание… Дни преди края, в болницата, записах нейните думи, изпълнени с дълбоко покаяние. Към мъртвите приятели, с които тя вече живееше – насън и наяве… Едва когато прочетох дневника разбрах: тези думи са били отправени всъщност към дългогодишния верен приятел Петър Динеков. В образа на „стария приятел“ Блага не за пръв път кодира мъдростта на времето.

– Искам прошка от мъртвите си приятели!…

Чувствам се сега не „емигрант във времето“, както казва Симеон Радев, когато му измрели приятелите. Аз съм самоизключена от своето пространство. Не съм емигрирала, а съм се хвърлила в някаква бездна – вън от въздуха, който съм дишала, без да мога да осъзная какво губя! Чувствах – не съм на себе си! Но мислех – от умората е. А то е било отрязване на кръвообръщението от своята духовна среда, от приятелите. Диктатурата не можа да ни откъсне, а свободата го направи. Как съм го допуснала! При това съвсем не в млади, щури години…

Озъртам се – гърбове.

Оттегляне. Разграничаване.

Разбягване все по-далеч.

Не проумявам как съм могла в зряла възраст да се поддам на нова очевадна утопия. Оправдание пред собствената ми съвест би било да разкажа за това, което съм изпитала… Но дали ще имам време? Нужно е спокойствие да преосмисля всичко. Единственият начин да поискам прошка пред паметта на неколцина приятели и да предам предупреждение за хората – да не позволяват да ги впримчват в утопии, еуфории и тем подобни самозаблуди. Тук не става дума да бягаш от политиката, а да следваш своя път. Не да се поддадеш да те вкарат в техните коридори и лабиринти на властта, а ти да наложиш своя път. Като не можеш, няма да влизаш!

Няколко възможности има. Ето, Симеон Радев е възкресил своето време в книгите си. Умирайки, казва: – Направих нещо за България! – А всичките му ръкописи още не са издадени. До последния си ден той пише спомени, които оставя като безценен национален опит за поколенията. Ето, това е. Така би следвало всеки да намери своя собствен път…

Имаме примери и в другите страни. Нека да не са високите мерки, които не можем да достигнем – Солженицин, Сахаров, Надежда Манделщам… Но по-скромно – това, което ние сме в състояние да направим. Всеки в своите предели. И да не се губят изградените в изпитанията на годините стари приятелства…

Това е общата заблуда – непременно да се разграничим. И то – като че ли с нож се отрязахме… И всички имаме вина, но аз себе си обвинявам най-много, че допуснах да се поддам на ония слепи въртопи и еуфории на момента.

Искам прошка от мъртвите си приятели!

Дали ще ми простят…

© Евелина Белчева

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.