Пет стъпки до векът – Мерсия Макдермот и достолепието

Spread the love

Не е прилично да се споменава възрастта на дама, особено когато тя е от Великобритания. Ще изтъкна само, че е само с година по-млада от кралица Елизабет Втора и носи онзи характерен аристократизъм и благородие, присъщо на патрициите. Шест десетилетия от своя съзнателен живот Мерсия Макдермот е посветила на българското културно-историческо пространство. От първата й книга – „История на България 1893 – 1885“ (1962) до „Ален мак“ (2014/2018) тя оставя няколко етапни изследвания. Разбира се, венец на това проучвателско дело е „Апостолът на свободата“, която от 1967/70 г. до момента има няколко издания, като последното е от настоящата 2022-а, реализирано от книгоиздателска къща „Труд“ (това е информация, а не реклама!). Не са много книгите на жени-авторки у нас, които се радват на подобна съдба, така че фактът си е не само културно явление, достижение на самата авторка, ала и нейна „запазена марка“.

По-късно М. Макдермот насочва вниманието си към личностите и съдбите на проблематични фигури от нашето историко-политическо развитие от зората на двадесетото столетие: Гоце Делчев, Яне Сандански и Димитър Благоев. За някои от книгите си дори получава и упреци, минаващия границата на/за добрия тон и словесната агресия стига до откровена обида.

Не са много чуждите историци, насочили поглед към нашите национални съдбини от по-далечно или по-близко минало. Първият значим е вероятно проф. Константин Иречек, знаем обаче какъв „гост“ му се изтърсва на обяд. И ако при случая с чешкия политик имаме и художествено-фикционална закачка, то при почетния член на БАН и на Софийския университет положението е по-различно.

Подобаващо е откроено нейното интелектуално присъствие от две институции, свързани със съграждането на българската държава (БКД – по-късно БАН датира от 1869, а Софийския университет от 1888). Сякаш и днес там  се очертава и о(т)граничава пространството на свободата, духовната мощ, почтеността. Още дочувам баритона на проф. Никола Георгиев, който пред две десетилетия ясно заявяваше: „Зад дебелите стени на Университета, аз съм свободен“. А друг един мъдрец-беловлас, произнесъл прочувствено слово за българското слово споделяше подобна мисъл: „горди книги, които не търпят вериги“. Ала ако Петър Увалиев се установява в Лондон и се превръща в Пиер Рув, то британската историографка за няколко десетилетия пребивава в България. И двамата, всъщност тримата, служат на идеята за свобода. За интелектуална, мисловна свобода, не толкова за политическа. Та какво реално прави британката М. Макдермот с образа на Васил Левски? Ето това ще се опитам да разясня в настоящия юбилеен очерк.

По времето когато М. Макдермот посещава библиотеки, чете трудно достъпни архиви една забравена българска писателка вае художествения персонаж на националния ни герой. През 60-те години Яна Язова започва работа по своята мащабна трилогия „Балкани“, отпочваща с опус от 700 страници – роман за най-великия българин. Ръкописът „вижда“ бял свят едва през 1987 г. И фикционалният текст на Я. Язова, и историографският на М. Макдермот насочват читателското внимание към църквата, Бога, духовните измерения. И ако низвергнатата авторка, заклеймена като „буржоазен елемент“ създава в самота и изолация своята художествена творба, то „Апостолът на свободата“ на 45-годишната тогава британка веднага е разпространена. Истински пробив е в социалистическа атеистична България да посочваш чистото, християнското, Божието, което е в душата на Левски.

„Света Богородица“ – тази църква, това словосъчетание отпочва същинския исторически разказ на британската авторка. Сетне, заговаряйки за Гина от Караивановия род, символно приплъзва – прилика между Дева Мария (Богородица) и Майката на Апостола. Подобно начало, отпращащо към идеята за святост е характерно за средновековните житийни текстове, създавани от старобългарските ни писатели. Същата схема разчитаме и в Захарий-Стояновия роман за Ботев – роден на връх Коледа, кръстен на Спасителя. Така че реално книгата е изцяло потопена в традициите на писането, характерно за нашата литература, изконното писане – завещано от първомайсторите средновековни книжовници, пренесено и доразвито от възрожденците и продължено от следосвобожденските ни класици.

След идеята за светостта на Дякона и неговата майка разкриваме друга композиционна спойка – дълбоко емоционалната връзка между Гина и сина ѝ. Храбрата, достойната юнашка майка, която не прекланя глава пред мъчителите си, които сипейки шамари през лицето ѝ, искат да узнаят къде се крие Джин Гиби. Рано останала вдовица, тя успява да възпита и отгледа най-достойния измежду българите. Съвсем незабележимо сякаш е внушено от текста, че „Къщата не стои на земята, а на жената“ и че „Мъжът е вкъщи глава, а жената – душа“, т.е. изтъкната е водещата роля на майката, на къщовницата – основният фактор в и на семейната общност. Тема, която е била разгърната в началото на двадесетото столетие у нас с книгите на Вела Благоева (трите ѝ повести), Жени Божилова-Патева (феминистичните ѝ брошури), Българския женски съюз. Сетне през 60-те и 70-те години пак се налага като важна тема – примерно антологията „Българката“ (1973) и монографията „Българката през Възраждането“ на проф. Виржиния Паскалева. Междувременно е вплетена следващата тема – сестринската: видима е вариацията на онази тъжна фолклорна песен, при която Яна, не е дадена на чуждата вяра. Първородната в семейството на Иван Кунчев е момиче, носещо емблематичното име.

Цитирането на пасажи от Библейските текстове, от някои Евангелия, също подсилват и очертават идеята за светостта в изграждането образа на Дякон Игнатий. Усещаме и друга посока на разсъжденията: не толкова разпопването на свещеника, а преосмислянето на християнската идея – та почти навсякъде, където и когато може Васил Игнатий пее и отслужва литургии. Показателен е и актът на последното причастие, което взема мигове преди да бъде обесен. Но също така силно впечатление прави философското разбиране на Левски изобщо за верите: не ги противопоставя, приема и мюсюлманството, за него е важно, че вярващият човек е морален, искрената вяра, в бог – без значение какъв е той, това е от съществено значение. Можем да прозрем така характерната тенденция днес: помирение между религиите, толерантността. И все пак ясна е съпоставката: Христос и Левски. Разбира се, в националната ни литература явлението е заложено още в литературните произведения-емблеми: „Обесването на Васил Левски“ (Ботев) и „Левски“ (Вазов), появили се в кратко време след гибелта на Апостола на свободата. Истински успех е когато националната митология е разчетена и утвърдена и от чужд изследовател.

Не като, простете клишето, изпреварил времето си, е представен Левски, а като: „същността на своето време. Той е въплъщение на най-доброто у своя народ и на всичко най-възвишено в неговите копнения“[1]. Тази откровеност, топлина, с която пише М. Макдермот прави от книгата ѝ увличащо и вълнуващо четиво. Опирайки се на представителни томове, създадени от: Стоян Заимов, Захарий Стоянов, Димитър Страшимиров, Стефан Каракостов, архиви, писма, спомени от Панайот Хитов, Любен Каравелов, Киро Тулешков, Найден Геров, Христо Георгиев, Никола Обретенов, М. Макдермот вписва своята творба в този пъстър и многообразен, многостилов контекст. Самият образ на Левски е странен, пъстър, богат, пластичен. Такъв е и стилът на М. Макдермот: пластичен, живописен, полемичен, публицистичен, на места стигащ до висока художествена стойност, другаде – доближаващ се  до строго научния. Можем да открием вплетени легенди, разкази, анекдотично предадени случки, които обаче нямат ролята да пародират, а обратното: да постигнат жив, максимално реалистичен образ. По същия начин са сюжетирани и другите герои в тази неопределимо жанрова книга: Любен Каравелов, Гина Кунчева, Яна Кунчева, баба Тонка, Раковски, Панайот Хитов, Христо Ботев, Миткалото, поп Лукан, поп Кръстьо, Димитър Общи, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Ангел Кънчев… Своето място имат и самоотвержените монахини – верни помощници на делото и на Левски: от самоковския женски метох при черквата „Покров Пресветая Богородица“, от Сопот – родната му леля, от Калофер, ала и сред помощничките му са и мирянки: Величка Хашнова, Мария Сиркова, Неда и Гана Тачеви. Това също бихме могли да определим като пробив – заговаря се за жените, участвали в освободителното, в революционното движение – тема, станала актуална днес, особено с книгата на Катя Зографова „Жените и Априлското въстание“ (2011). Рядко ще срещнем подобни описания:

А зад стръмния като стена бряг се разстила България: малка земя, която лесно се помества в едно човешко сърце, но обилно надарена като миниатюрен континент.   Земя с алпийски езера и лековити горещи извори, с ледени пещери и слънчеви пясъчни брегове, със скалисти пропасти, обсипани с еделвайси и субтрропични реки с водни лилии и надвиснали над тях лиани, земя със златни житни поля и кехлибарено грозде, над която кръжат орли, където се въдят пеликани и пеят славеи, земя на странствуващи овчи стада, земя на работлив и надарен народ:  земеделци, покрили земята си с градини, занаятчии, на чиито ръце металът послушно се подчинява и които от дървото изрязват листа, сякаш живи, и слънца, сякаш заблестели; жени, които везат и тъкат с шарени нишки, както поетът пише с перото и мастилото, жени,  които изливат душата на земята си в песни, жени, които превръщат и най-бедната къща в уютен дом – народ с топло сърце, който цени просвещението и мечтае за свобода…един малък рай, присвоен от демони[2].

Не само от наши интелектуалци, а какво остава – от чужденци?! В подобни констатации е кодирана искрената обич и хуманно отношение на достоен и честен човек. И няма как – за Левски по друг начин не би могло да се пише. Щом този народ е имал такъв представител като него, вероятно, има надежда. Особено последните фрази са болезнено актуални днес, другото малко или много вече е изчезнало. И пак е откроена водещата, същностната роля на жената в семейството и в обществото, в културното поле. Детайлният прочит на „Апостолът на свободата“ разкрива и зрелите политически убеждения на Васил Левски, свързани с държавното управление – демократична република, а не монархическа структура, ала и изключително важното му прозрение, че България сама трябва да се освободи – това го отличава в идеологическо отношение от титаните на революционното дело преди него: Раковски и Каравелов. Майсторски в пластичния разказ са вплетени лични писма, частни спомени, Указ на Привременното българско правителство, Правилник за реда на комитетското дело, за дейността на БРЦК, тайната организация, моралното поведение на съзаклятниците, самият акт на клетвата пред Евангелието и револвера.

Следващ интригуващ момент от композицията на книгата е, че се обвързват текстово цитати от наши фолклорни песни, стихове на Хр. Ботев, Ив. Вазов, Робърт Бърнс, Уолт Уитмън. Т.е. срещат се, застъпват се, диалогизират два културни модела: българският и европейският. Така жестово дори Левски се вплита в цивилизационния конструкт на големите западни културно-исторически пространства. Приобщено е българското в най-чистия и съкровения му вид към високо европейското. Направено е елегантно и силно. Майсторско.

Всичко това взето в своята съвкупност позволява текстът на М. Макдермот да е не само четивен, ала и истинско интелектуално приключение, възпитаващо в и възраждащо изконни български ценности. Вероятно не само харизматичната фигура на великия българин, ала и майсторството, с което е разкрит неговият образ, сюжетът, изграден около биографико-историческото, ще предизвиква и в бъдеще жив интерес към книгата отпреди 55 години.           

И ако „Апостолът на свободата“ е първата значима творба на М. Макдермот, преведена на родния ни език, то последната – „Ален мак“ е по-различна. В някаква степен фигурата, разгледана основно в този текст, днес е маргинална. Всъщност била ли е централна? Или по-скоро е служела за параван, зад който се разиграват политическите извращения на така определяния комунистически режим у нас от 1944 до днес, реално, защото все още на възлови места в обществения живот са настанени апаратчици и десесари.

Биографичният опус за Дядото – Димитър Благоев се явява в нашата епоха, когато липсва социална демокрация, обръщам внимание, не социалистическа, а социална – обществена. Мракобесието, идещо от агресивното поведение и на политици, и на общество, все повече изтласкват на заден план хуманните и хуманитарните идеи и поведения, свързани с емпатия, съпричастност, състрадателност. Реално днес в нашето отечество я няма и онази партия, която е съградил идеологът Благоев – социал-демокрация. Тя сякаш си отиде с последния стожер, да не кажа мохикан, на достойните политически мъже, които някога обитаваха и парламента – д-р Петър Дертлиев, и обществени ни живот. Самият Благоев приживе е все преследван, уволняван, съден. Издръжката на шестчленното семейство пада върху плещите на „онази фантастична Виктория Живкова“, както я определя някога проф. К. Иречек.

Вела Благоева е позабравена и подценена фигура в нашата култура днес. Въпреки че се наблюдава засилващ се изследователски интерес към нейното писателско наследство. Трябва да изтъкна, че тя е авторка на няколко начала в нашата хуманитаристика: първа методика за обучение по български език в средното училище (1892), първите повест и роман, създадени от жена-писателка в нашата литература – „Царица Теодора“ (1894) и „Процес“ (1898). Освен това се отличава като достойна българка: доброволка по времето на Освободителната, а сетне и по времето на Сръбско-българската война. Дългогодишна учителка по български език. Общественичка и радетелка за женско равноправие. Та Вела Благоева заема своето място в сюжета на „Ален мак“. Така благодарение на М. Макдермот извън пределите на България има информация за тази крупна наша обществена фигура. Разбира се, Левски е несравним нито с Гоце Делчев, нито с Яне Сандански, нито с Дядото, нито с Вела Благоева. Не е и нужно. Важен е жестът, устремът, насочен към маргиналност, която има шансът да се превърне в център или поне да се придвижи малко по-напред, т. е. да излезе от зоната на сянката. Нека са слънчеви дните на голямата приятелка на нашето отечество – проф. Мерсия Макдермот. Благословена да е! Честита да е!

Бележки:

[1] Макдермот, Мерсия (1973) Апостолът на свободата, София: „Народна младеж“ (стр. 172).

[2] Макдермот, М. (1973) – стр. 119/120.

Петър Михайлов

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.