„Перце от сойка” – авторски приказки на Мирела Костадинова

Spread the love

Мирела Костадинова е добър разказвач. Авторските приказки, събрани в двете ѝ книги са мъдри. Напомнят класическите фолклорни приказки и това е най-явната отлика на стила ѝ. В приказната страна, която сътворява героите имат интересни преживявания, а на финала – в духа на най-добрите приказни традиции – винаги има поука. Посланията поставят смислови акценти, затова и приказките на Мирела омагьосват и малки, и големи. „Перце от сойка” е чудесен подарък за читатели на всяка възраст. Книгата е с великолепни авторски илюстрации на Калин Николов.

***

 „Перце от сойка”. Каква е историята зад това поетично заглавие?

Сойките ме будят сутрин, тупуркат с крачета по покрива като грижовни домакини, които са станали рано, за да приготвят закуска. Карат се, издават някакви свои писъци, понякога ги храня. Тяхното трополене ме разсмива по изгрев, носи ми малка радост и с тях започва денят ми. Кой не е намирал синьо перце от сойка като дете? Всичко това провокира в мен заглавието. Никога не бях разказвала на Калин Николов, който е художник на книгата, какво перце съм имала предвид в заглавието. Но то оживя на корицата точно такова, каквото съм си го представяла… Синьо е и има нещо толкова вълшебно в него….

Кога и как започна да пишеш за деца? Какво те мотивира?

Всичко започна от една съставителска книга със забравени стихотворения и приказки на български писатели. След като беше отпечатана, спонтанно реших да пробвам с една истинска история, която знам от баба ми. Така се роди приказката „Щрак и Трак“. После „Цър-цър и книжките“, „Пияното прасе и коварната баба“, „Лакомата оса“ и още други. Не съм имала никакви намерения да ги отпечатвам, просто изпитвах някакво детско забавление докато ги пиша, сякаш си играех. След като ги прочетоха приятели ме посъветваха да ги отпечатам. Така се появиха „Червените мишки“. В известен смисъл „Перце от сойка“ е продължение на „Червените мишки“. Честно казано нямам специален мотив, но ако чрез приказките правя едно дете по-добър човек, това е постижение.

„Червените мишки” и „Перце от сойка” са книги, които поставят вечните въпроси и разказват на децата как да съхранят човечността, достойнството и надеждата, справедливостта, честността, приятелството… Във всяка приказка засягаш общочовешки теми, изконните ценности, етиката в отношенията. На финала винаги присъства поука. И тук е връзката с преподаването на етика, нали?

Противно на общоприетото мнение, етиката е сложна наука. Нейните категории се представят най-добре с примери. А най-добрите примери трябва да са достъпни за малкото дете. Затова приказките са прекия път към морала. Те учат какво е добро и зло, разкриват пороците и добродетелите. В крайна сметка моралът се преподава дори на възрастните чрез приказки, например тези на Оскар Уайлд. Кой не си спомня приказката му за себелюбивият великан? Или  „Славеят и розата“, „Рибарят и неговата душа“, „Преданият приятел“… Прави ми впечатление, че дори някои възрастни хора имат погрешни представи за етичните категории, не са си научили уроците. От там настъпва объркване в обществото.

И в двете ти приказни книги присъстват стари думи и словосъчетания.

Да, използвам ги целенасочено, защото през приказния език старите думи се възприемат по-лесно. В противен случай са обречени на забрава.

С какво се различават децата като читатели от възрастните?

С абсолютната си непредубеденост, с откровената емоционална реакция на текста. И с възможността у тях да се изградят нови морални ценности, защото детето може да се научи, възрастният човек – съмнявам се…

Каква е ролята на детската книга в света на малките и създаването на читателски  навици у тях.

Ценното на детската книга е, че чрез словото задаваш границите на малкия човек. Той придобива представа за добро, зло, чест, достойнство, справедливост, мъжество, приятелство и т.н., постепенно се изгражда нравствения му свят. Крайната цел е добрия човек.  В моето детство, още в първи клас, ни заведоха в детския отдел на библиотеката. Показаха ни реда там, обясниха ни как да си търсим книгите, които имаме желание да прочетем. Направиха ни читателски карти и вече 40 години посещавам библиотеки. Не помня да са ни говорили някакви пламенни слова. Просто се е намерил добър учител, който да отдели време и да ни покаже пътя. Старите поколения помнят и читателските дневници, които децата водеха. Това бяха обикновени тетрадки, върху които описвахме сюжета, героите, поуките и не помня още какво. В тях рисувахме свои илюстрации с моливи и флумастери. Изискваше се последователност, за да четеш и водиш редовно читателския дневник. Това не го преживявахме като някаква тегоба, напротив, стараехме се. Читателският дневник стоеше върху всяко ученическо бюро и се носеше в определен ден от седмицата, за да споделиш пред останалите съученици и учителите прочетеното. Коментираше се оживено. Детски книги се подаряваха с повод и без повод. Нямаше рожден ден, в който наред с другите подаръци да няма и книга. Самите родители четяха, редяха се дори на опашки за книги. Така се затваряше един свят, в който книгата се почиташе и беше ценност. Днес е друго, живеем в сложно време. Много са причините децата да не посягат с любов към книгите и към тази тази причина можем да причислим и възрастните. Децата имат нужда от вдъхновители, тогава става лесно…

Бих искала да поговорим за трудностите при издаването на детска книга. Ще получат ли нашите читатели разказ от първо лице?

Трудностите са изцяло свързани с финансирането, защото цветните илюстрации на детската книга оскъпяват изданието. Проблемът е и в разпространението – много от книжарниците вземат 55%, за да продават книгата, което я прави с висока корична цена и често непродаваема. Когато книгата се финансира и издава от голямо издателство, то често ограбва труда на автора – никога не знаеш истинския тираж. Дори случайно да го научиш – цифрата не е точна. Необходим е сериозен закон за книгоиздаването. И е крайно време не издателствата и книжарниците да печелят от авторите, защото на практика така се получава. Трудът на авторите е омаловажен и незаплатен достойно.

Какво би могло да се направи за стимулиране на авторите и издателите на детски книги у нас?

За авторите и издателите стимул може да бъде количеството продадени книги. Продажбите нарастват тогава, когато книгите са на достъпна цена за читателите. Това е възможно да бъде постигнато чрез субсидиране на детската литература и поддържането на ниска цена за книгите, посветени на малките читатели. Не може книга с гатанки да струва 12 лв., а с приказки – 25 лв.

Сега да повдигнем завесата около творческия тандем Мирела Костадинова – Калин Николов. Как се случи срещата ви?

Не помня как и кога се срещнахме… Имам усещането, че се познаваме от деца, което не е вярно. Калин Николов е художник, който се увлича по философията, а аз философ, който има вкус към изкуството. Разговаряме и за двете, като аз се старая повече да мълча и да слушам неговите дълбоки мисли, просто се уча от него. Някакъв особен ореол се спуска и омагьосва пространството, когато той тихичко говори – като светец. И сега го чувам да ми разказва онази  незабравима история за Репин, Соловьов и един техен приятел, които се срещали често и разменяли мнения за Бога и задгробния живот. Тримата се уговорили, който умре пръв, да се яви по някакъв начин пред другите. Владимир Соловьов казал, че ако умре пръв ще се яви във вид на бухал. Не щеш ли Соловьов си отишъл от живота пръв. Една вечер, Репин рисувал портрета на Соловьов след смъртта му. Окачил го на стената, за да види дали няма нещо за дозавършване. Било тъмно навън, а лампите осветявали стаята. Репин го наблюдавал съсредоточено. В това време един бухал се ударил в прозореца, счупил го, проврял се през него, ударил портрета на Соловьов, паднал и умрял. Ето тази история, която съм карала Калин Николов да ми разказва много пъти е една от многото незабравими в разказите му и си е негово откритие.

Обичам да го разпитвам за старите български майстори на четката, а той знае възхитително много. Всяко изкуство е философия и всяка философия – изкуство. Мисля, че тук е здравата връзка във взаимоотношенията ни. Разбира се и честността в тях. За общата работа е необходимо на първо място да си откровен с другия. Хубаво е хората да работят в тандем, да синхронизират действията си, защото има  повече идеи, подходите към проблемите стават от различни ъгли.  Важно е също, че качествата на единия допълват качествата на другия. 

Каква е ролята на илюстрациите в книгите за деца според теб?

Книгата пленява първо с илюстрациите си. Щом я вземе в ръце детето разглежда рисунките, а после обръща поглед към текста. Казвам го и като дете, и като възрастен. Аз самата събирам стари издания на детски книжки от български автори, които купувам от антикварни книжарници или по битаците. Чета ги, радвам се на словото, което се лее, но повече ги разглеждам като албуми. Това успокоява очите и душата ми, почивам си. Художниците им са майстори – Александър Божинов, Стефан Баджов, Бинка Вазова-Николова, Иван Пенков, Стоян Венев, Любен Зидаров, Вадим Лазаркевич и още много имена. Когато с художника Калин Николов издадохме „Червените мишки“, илюстрациите бяха черно-бели. Това се случи поради липса на средства. Мислихме си, че детето ще впусне въображението си и само ще си доизгради и оцвети приказния герой. Но не. Хиляди пъти и деца, и възрастни ми задаваха въпроса „Защо картинките не са цветни?“. Да си призная и аз очаквам великолепни цветни илюстрации във всяка детска книга, която разтворя. Те изграждат естетически вкус, усещане за цветовете. Но, както казах вече, това е скъпо удоволствие заради цветния печат. Държавата трябва да дофинансира детските книги, за да ги има. Това трябва да се превърне в нейна политика.

Криси и “Перце от сойка”

Кой е любимият ти детски писател?

Габровка съм и съм отраснала с приказките и стихотворенията на Ран Босилек. С удоволствие и днес отварям сборниците „Клан–недоклан“, „Косе–Босе“, „Кумчо Вълчо“, също книгите му „Незнаен юнак“, „Жива вода“, „Патиланци“, „Заю Баю“, „Ежко Бежко“, „Дяволчето с бялата опашка“, „Златното гущерче“, „Патиланско царство“. Пазя като скъп спомен „Неродена мома“ – книга с пожълтели страници от детството на майка ми. Учила съм в неговото първо училище – Горнокрайското, което съвременната власт затвори. Основното ми образование премина в училище „Ран Босилек“. После търсех да открия спомени и документи за него. Животът ми е свързан с Генчо Негенцов. Живея дори наблизо до паметника на писателя, който се намира срещу мястото, където е била родната му къща, изгоряла при пожар. До паметника е и четящото дете Патиланчо – изработка от бронз на скулптура Адриан Новаков. До него е Татунчо – любимият котарак на писателя от детските му години, изработен също от бронз, който участва и в книгите му. Изобщо животът ми е свързан изцяло с този любим на поколения детски автор. По-късно, от неговата снаха,  научих и за човешката му доброта, а това го прави още по- незабравим. За съжаление Габрово не е направило много за паметта му. Творчеството на Ран Босилек днес ми носи същата наслада, като в детството. Но с радост чета и написаното от Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Калина Малина, Веса Паспалеева и Георги Райчев.

Въпрос, който пропуснах да ти задам?

Напълно е загърбена темата за детските списания и вестници. Проблемът е сериозен. Мисля, че е много необходимо да се издават детски списания и вестници, които да съществуват и в електронен вид. Не може в 2022 г. в България да не се издава нито едно подобно четиво за деца. Помня радостта ми като малка, когато получавах детските издания „Септемврийче“, „Другарче“, „Славейче“ в пощенската кутия, а после ги отнасях нетърпеливо, за да ги разлистя. Някой трябва да помисли и в тази насока, за да ги има онези деца, които толкова много искаме да виждаме притихнали над любимо четиво.

Разговора води Малина Димитрова

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.