Пътят от „Петата ракия…“ до Абсолво те – или очерк за Георги Бърдаров и неговите 50

Неговата поява е паметна! За пръв път риалити шоу доказа, че форматите могат да имат и интелектуален облик, че там могат да участват и мислещи, и талантливи хора^[1]. Спечели популярност именно с това, за което на Запад правят филми: „Красив ум“. Той показа, че може да има красиво писане в една епоха, в която естетическият усет е в криза, в която човешкото все повече и повече чезне. В едно кризисно, аморално време той създава или по-скоро възражда и добродетели, и нравственост. Въведе постмодерни понятия като география на писането, география на емоцията, култура на мисленето… Но какво всъщност (на)прави Георги Бърдаров?

Краткият отговор е – пишеше или все още пише. А допълненият – пише много добре! И все по-добре! И оттук насетне почва трудното – да се изяснят качествените скокове, които прави този белетрист. От формата на разказа, който се доближава до по-обемната канава на новелата, за да се прелее или отлее в още по-мащабната – в романовата. Идеята обаче е една и съща – и в „Петата ракия“, и в обемния текст, носещ латинското заглавие, трудно произносимото на български „всеопрощение“. След падението на разни възвишения и кории, Г. Бърдаров издигна статута на словото, постигна мащабност на сюжетиката, оформи философска проза, сближаваща го с мислители като Емилиян Станев, Достоевски, Ремарк, Томас Ман. Наистина, не само заради престижните награди, можем да настояваме, че той е европейски тип писател. И същевременно дълбоко български. Радостно е, когато такъв автор се ражда и изгражда. В настоящия очерк ще се опитам да проследя пътя му в рамките на две литературни форми. Пътуването ни ще се докосне и до землеописанието като мощ и до логоса като идеи. Т.е. ще съчетаем земното и духовното, за да се потопим във вселената на Г. Бърдаров. Географията, разглеждана като наука, откриваща света и новите хоризонти пред човечеството, метафорично работи и в романите на Г. Бърдаров.

Той открива темата за войната, по-близка или по-далечна, така както са го правили някои от класиците ни в това отношение, подчинявайки се на максимата, че  пишейки за войната, същевременно стига до нейното отрицание. Като започнем от Й. Йовков, минем през Г. П. Стаматов, Г. Райчев, Й. Вълчев („Боеве“), имайки наум белетристичните платна на Санда Йовчева („Ние в дълбокия тил“), Евгения Димитрова („Приключения“), припомняйки си Добри Немиров и ранните му „Разкази на редника“ – навсякъде войната е зачеркната, за да се утвърди мирното живеене на човеците. През изтеклите три десетилетия в нашата литература сякаш тази тема не присъстваше. Вероятно защото Втората световна война е била достатъчно дълго употребявана и експлоатирана до 1989 г. Стига се и до злоупотреби с темата, има не малко бездарни и откровено графомански писания. Голям писател какъвто е Павел Вежинов с „Втора рота“ постига едни от най-скучните и излишни страници, похабяващи таланта му. От друга страна достижение като дебютния сборник с разкази на Йордан Вълчев от 1946 г. е неудобна за политическия режим книга-откровение. Войната, водена в Сараево е сякаш тема, забранена за нашите автори, без реално да има наложено табуизиране. Почти 30 години по-късно мотивът за изтреблението в голяма близост до нас намира своята художествена интерпретация. В някакъв смисъл Г. Бърдаров стана откривател на нов сюжет за нашата литературна действителност. Подобна събитийност проследяваме и в последния му засега роман, фокусиран върху 80-годишната изтребителска дейност между араби и евреи в Палестина, така нареченият цинично от световната общност „военен конфликт в Палестина“.

И в двата си опуса – „Аз още броя дните“ (2016) и в „Абсолво те“ (2020) се стига до болезнената истина, че войните се раждат от манипулативната стратегия на злонамерените политици спрямо простите хора. Именно обикновените, простите, са и най-голямата жертва на всяка война – от древността до наши дни. Лъжата, че се сражаваш за рода си, за земята си е част от промивката на съзнанието и формирането на фалшив и напълно излишен патриотизъм. Вероятно ако хората заемат активна позиция да откажат да се сражават масово и единно, тогава ще престанат и безумните взаимоизтребления на човечеството. Чудесен пример в тази посока – отказът от сражението, откриваме в класическия роман на Константин Петканов „Морава звезда, кървава“. Там обаче един от основните герои насочва агресивността си срещу най-беззащитната – съпругата си и насилието преминава в рамките на дома. Проблемът в тази посока в България е сериозен и задълбочаващ се. Това в момента е нашата „вътрешна“ война – домашното насилие.

Разтърсващи са и двата романа на Г. Бърдаров. Докарват спонтанно четящия до сълзи. Насилието е описана с изумителна сила и правдина. Картините с жестокостта си се доближават до шока на най-бруталните хорър сюжети. Разказани са със спокоен тон, без емоционални и задъхани изречение, но четящият стига до сепнат дъх, до спотаена болка и мъката се излива в сълзи. Така въздейства само голямото, само истинското изкуство. В наше време подобни книги се раждат рядко. В наши дни е истинско щастие да имаме такива писатели като Георги Бърдаров, които са богатство, не само национално, не само европейско, те са световна ценност като великите хуманисти на 19-я и 20-я век – Достоевски, Лев Толстой, Томас Ман, Ремарк.

Великолепно събира сюжетите си в строен разказ, който първоначално се движи привидно в различни посоки. Ала, оказва се, посоката е една – отрицание на войната, победа над омразата, капитулация на антихуманизма. „Аз още броя дните“ е една съвременна метафора на Ромео и Жулиета. Ролите са разпределени между сърбина Давор и албанката Айда. Между християнин и мюсюлманка. Два враждуващи свята, две враждуващи племена, нямащи обаче съществени разлики в религиите си. Т. е. общото по между им е повече, отколкото различието. Войната убива човешкото у човека. Той не е и звяр, той се превръща в архизвяр, архизлодей, носител на архижестокост, припокриваща се с представата ни за адското. Любовта е по-силна от омразата. Съвестта е по-могъща от безумието. Смъртта на двамата влюбени сякаш довежда до необходимия катарзис и самия им убиец, който се оказва техен близък семеен приятел. Давор на ръце отнася ранената Катя – жената на Зоран – до болницата, където тя издъхва на системи поради разрушената от падащите бомби болница. След като я изгубва стига до умозаключението, че без любовта нищо, абсолютно нищо няма смисъл. Сякаш отекват пророческите думи на Антигона, идещи от Древността: „Не за вражда, за обич съм създадена“^[2]. Изключително силен, възлов момент в романа е отреден на женското присъствие в архитектониката на романа. Жената е способна да преобрази мъжа, да осмисли живота чрез любовта, която  може само тя да дарява, чрез онова чудо на раждането, което само нейната природа познава. От друга страна най-вцепеняващите епизоди са свързани с насилието над жената. Преди финала, който кара читателя да плаче наедно с разказващия, е втъкано „Интервю“ (шесто от общо седем на брой) с лекарката-педиатърка Ханде Вахидходжич, на 41 години. Страдалка, която е минала през ада, за да оцелее, която иска, настоява да разкаже личната си история, за да накара хората по света никога да не прибягват до война. Най-скъпата, най-жестоката цена плаща само тази, която знае цената на живота най-добре: майката, жената. Изнасилването, оправдано цинично с клишетата, че войниците били мъже и имали свои си нужди, трябвало им забавление^[3]. Насилието над един човек, идещ от друг не би могло да е забава, то не е и животински акт, не е и хищнически. Това е престъпление, равносилно на убийството, на най-ужасяващото ликвидиране на човек. Извратеността, ненормалността – войници, които изпитват наслада да се гаврят с бременни жени, след което ги разстрелват няма адекватно обяснение. И не би могло да има. То е безбожен акт, то е архизло. И това е по времето на всяка една война, повтарям, НА ВСЯКА война! И е от вражеските, и от „домашните“ армейски формирования. Подобен стряскащ. Шок-епизод срещаме и в „Абсолво те“ – когато криещият се Макс у австрийското семейство, констатира, че майката и дъщерята от тези кротки селяни са безжалостно изнасилени и после убити… Какво остава на този, който слуша или който чете подобна изповед? Плаче. Безсилен е. нека цялото човечество поплаче за всички насилени жени, моми, и най-отвратителното – деца…

Преживялата нечовешкото и брутално мъчение лекарка изгубва способността си да лекува, тя физически вече е увредена, психо-физически – треморът, който не й позволява да практикува повече благородната си професия. Ала събира сили, за да сподели, за да извика, за да изкрещи от болка и с това да стресне човечеството, да го отрезви – войната не е игра, войната не е филм, войната е ад… Чрез личните разкази, чрез сърцеразбиващите лични истории на изстрадалите, на оцелелите от войната всички, абсолютно всички други трябва да ЗНАЯТ за това заразно зло, най-страшно, най-голямо… Така е и с изповедта на педиатърката, така е и с откровението на Зоран, на самия повествовател.

Романът е със сложна композиция, седемте интервюта внасят документалната суровост на фактическата страна на разказаното. Точното посочване на датите и часа в края на художествения текст засилват това усещане за реалистичност. Картинните описания са силни, въздействащи, шокиращи. Кинаматографичността е изключително силна и въздействаща.

А би могло, би могло да се живее банално. Спокойно. Обикновено. В мир. С любов. И това е най-истинското живеене. И това е най-смисленото битие на човеците. Всеки от героите на Г. Бърдаров иска да живее нормално. Открива, че великолепието, смисълът на живеенето е в мирното съществуване. Усещането на взаимност – да има твой си човек, който те обича, който си е твой, а и ти – негов – на когото му пука, прави целостта на човешкото и само тази сдвоеност прави невъзможното тя да се пропука. Такава е ситуацията и такива са отношенията между Айда и Давор, ала идентични са те и при/за Зоран и Катя. Разбира се, едната двойка е заедно в смъртта си и сякаш това заедно-умиране реално е причината да се прекрати войната. Изумителен е епизодът когато майката погребва и двата ковчега, побрали телата на двете й деца – своето и усвоеното, още по-сложна е ситуацията от бременността на младата жена – загинало е и дете. Цялата тази символика, цялата жестовост на насилствено предизвиканата кончина на обичащата се двойка мъж и жена, ала и още повече на техния плод – бъдещето дете – са кулминацията в романа. Убийството на дете в майчината утроба – ето я ескалацията на жестокостта, ето го ненормалното, извратеното, архизлото лице на войната и на войнолюбците. И все пак, любовта, силата на това могъщо чувство надделява. Финалната кулминация, предизвикана от последните фрази в писмото на Айда – пропито от обич, от тъга, от вяра – предизвиква спонтанни сълзи – аз още броя дните, т.е. тя още е жива, тя ще се завърне, докато  мене ме има, ще я има и нея – мислите на една съкрушена майка. Прощава ли майката на насилниците на любовта, на убийците на децата й?

Проблемът за прошката е основен и в „Absolvo te“ – вторият роман на Г. Бърдаров, надхвърлящ 280 страници – т. .е със стотина повече от първия. Ала и той е със странен послепис – „21. Юни 2020 г., 22:23 часа, София, кафене Kare-Arte, ул. „Парчевич“ 36““ – писането в кафене, и то на такива обемни жанрови форми? Само по себе си фактологичното е любопитно предизвикателство към бъдещите анкетьори на писателя, мен лично ме вълнува кака това пространство му се отразява в самия акт на сътворяването. Знайно е от нашата литературна история, че Елин Пелин е създавал някои свои произведения в кафенета, ала все пак неговите художествени творби са в руслото на късия разказ, а случаят с Г. Бърдаров  е друг – широка, мащабна художествена форма. И тази книга е реализирана от издателство „Мусагена“, а редактор е отново Христо Карастоянов^[4]. Радостно е, че все повече и повече се обръща внимание върху ролята на организиращия, подреждащия, наместващия в по-добра форма, който е неделима част от сериозния издателски екип. На английски думата е editor, а тя е с корена edition – издавам,  има значението и на монтажист. По западния образец и издателя, и редактора, са производни, сродни, на български е малко по-различно, ала все повече и повече функциите започват да се изравняват. Разбира се, прехвърлилият 70-е голям наш белетрист, поет, литературен изследовател вече се е превърнал в гаранция за качество.

Сноването между няколко епохи, преплитането на няколко човешки съдби, изграждайки един обаче монолитен текст, не е новост за нашата литературна история. Вероятно е отлика на архитектоника на най-добре написаните книги – като започнем от „Тютюн“, „Време разделно“, та стигнем до „Физика на тъгата“ и „Времеубежище“ – архитектониката е подобна. Постига се оная полифоничност, за която говореше Михаил Бахтин преди половин столетие.

Този път вниманието на Г. Бърдаров е фокусирано около два центъра: Втората световна война и лагерите на смъртта (Аушвиц, Дахау, Бухенвалд), погубили десетки евреи, цигани, поляци, руски военнопленници, инвалиди. Другият е изграден около войната в Палестина между евреи и араби, датираща от 1947 г.  Връзката между епохите и цинично називаемите „военни конфликти“ е основният герой в повествованието – Макс Шевченко или д-р Теодор Спенглер. Сякаш това двойно име подсказва за постоянното преплитане на епохите – от Втората световна война (40-те години на ХХ век) и Арабско-израелската война. Оцелелият от лагерите на смъртта преживява адът да изгуби детето си. Онзи, който погубва живота на юношата реално остава сирак, поради нашествието на еврейските войници в родното му място. Губи и жената, която обича. И двамата герои обаче не губят най-ценното, всъщност – безценното – да останат човеци, да намерят силите да простят. Да поискат и да дадат – дълбоко християнски акт, изразяващ и сакрализиращ мира.

И тази книга е разтърсваща, и тя предизвиква сълзи, и при нея настръхваш при четене. Изумява с изобретателността в жестокостта, която има човека, за да ликвидира друг човек. Немските офицери слушат Моцарт, четат Гьоте и безжалостно инквизират, измислят нечовешки мъки, за да убият други човеци – беззащитни, голи, болящи… Жаждата за живот е така откроима, така силна, че ти се напукват устните докато преминаваш през страниците. Очите се замъгляват от сълзите… И точно в тези драматични, така тъжни моменти, долавяш уханието на цъфнала лавандула, усещаш свежестта на белоцветните вишни (и този автор, загинал в безсмислена война!). Оптимизмът в романа на Г. Бърдаров иде именно от даването и искането на опрощението. Бащата прощава на детеубиеца, а той – поисква да бъде простен. Така просто! Така човешко! Така велико! Вероятно Г. Бърдаров в момента подготвя следващия свой роман, който ще е с вече българска тематика. Следейки интересите му и развитието му, предполагам, че ще се насочи към македоно-българския конфликт. Който всъщност е болка, рана, язва. Кой трябва да прости?

Вероятно трябва да изтъкна, е „Абсолво те“ е написана по време на ковид пандемията, когато войната между Русия и Украйна не беше все още избухнала (2020 е завършен ръкописът, а войната е от 2022), но се предусеща. Т. е. писателската интуиция на Г. Бърдаров пророкува за това ужасяващо събитие. Апропо, описвайки поведението на съветските войници, спрямо мирните австрийски фермери – то не се отличава в жестокостта и нехуманитета си спрямо немските. Еднакво зли са. Войната не е игра, не е забавление, а и няма победители и победени – всички са губещи…

Рядко в историята на нашата литература писател за кратко време съумява с два поредни обемни текста да постигне резултат. Хубавото в случая с Г. Бърдаров е, че той е сполучил. А това е успех. Не само за него лично. А и за цялата наша литература и нейната история.

30. април. 2023 г., Трета неделя подир Пасха; ж.к. Люлин, у дома, в кабинета. 21:04 ч.

Бележки:

[1] Добре известно е, че Г. Бърдаров се наложи чрез риалити формата „Ръкописът“ през 2015 г. Повече виж на: https://bg.wikipedia.org/wiki/Ръкописът ; и на: https://bnt.bg/bg/a/rakopisat (посетени на 15. 04. 2023).

[2] По класическия превод на проф. Александър Ничев от 1949 г.: Софокъл (1982) Трагедии, София: Народна култура (с. 198)

[3] Вече в очерка си за Виктор Барух обърнах внимание, че в романа си „РО-2. Отделение на смъртта“ е описано насилието над жена по време на Втората световна война. Същият мотив Г. Бърдаров сюжетира в епизоди в „Аз още броя дните“, но и в „Абсолво те“. В нашата литературна традиция рядко жената-писател разказва за издевателствата спрямо нейния пол. Домашно насилие от страна на съпруга най-ранно проявление до момента констатираме в новелата на Теофано Попова „Една из многото семейни картина“ (1899), след това мотивът се среща у Евгения Димитрова и нейния втори роман „Приключения“ (1919), а по-късно в някои от разказите на Мария Грубешлиева, Калина Малина, Санда Йовчева.

[4] Бих искал да припомня, че Хр. Карастоянов (р. 1950) е автор на забележителния роман „Една и съща нощ“ (2014), но и на литературоведската студия за „Матвей Вълев“ (1982), която не е изгубила своята стойност, напротив: служи като основа за нов тип изследване на личността и творчеството на Босяка от съвременен наш учен – повече виж за доц. Андрей Ташев, тук.

Петър Михайлов