Пътуване с романите на Боряна Дукова: четейки по редовете, срещайки Лиза

В рамките само на две години Боряна Дукова (1964) успя да реализира чрез издателство „Ентусиаст“ два биографични романа, посветени на едни от най-красивите и знакови български поетеси. През 2019 г. „Извън редовете“ срещна читателската публика с тежката съдба на мъченицата на българското слово, както я определя д-р Петър Величков (1954) – Яна Язова (1912 – 1972). Съвсем скоро – през 2021 г – пред нас е изваян образът на Елисавета Багряна (1893 – 1991), наричана от близките си – Лиза. Също е с нелек житейски път, макар да окръгля век като присъствие в родината ни. По някакво странно съвпадение едната е погубена от ДС, а другата – от наследниците си. Като тук бих искал да отворя скоба и да поясня: не толкова преките, колкото самото ни общество – държавата не можа да наеме милосърдна сестра, която да се погрижи за немощните последни години на Багряна. Да не говорим, че ни един държавник не я изпрати в последния й път[1]… Сама тя в интервюта малко преди да си иде твърдеше, че „там“ се чувства добре, има хора, близки до възрастта й[2]. Т.е. тя запази човешкото си, личностното си достойнство до края на земния си трънлив път. Та продължавам съпоставките: едната умира страдалчески удушена и/ли отровена, а другата – сякаш непотребна вещ, изхвърлена в старчески приют. И Лиза, и Яна са мечтаели за семейства, ала и двете не случват да имат. Или имат, ала за много кратко време. Едната води битки, за да е равноправна, независима – плаща скъпа цена: отнемането на детето, когато то е на 6… А другата губи цялата си фамилия: баща, майка, сестра, зет, съпруг… Ала и двете са красиви като богини. И двете са талантливи за десет. И двете правят истински революции в идейно-естетическо отношение в литературния ни живот.

И двете са сред активните членки на Клуба на българските писателки (1930 – 1944). И двете са интелектуалки, знаещи няколко европейски езика, носещи аристократичното обаяние у себе си и разпръскващи благородство. Едната се затваря и отдава предано на словото, а другата – отдава сили, за да помага на млади поети, поощряваща, менторстваща ги, въвличаща ги в тайните на високата словесност. И двете са еталон, мярка за достойно изживян живот. И двете плащат скъпо, за да останат себе си: едната с живота си и оригиналите на ръкописите си, а другата – с грозни и отблъскващи клевети. Ала и двете днес сияят с оная светлина, която дава само чистотата и изяществото на голямото и истинското изкуство.

Ако в литературно-критическо отношение имаме някакви биографико-творчески очерци за отделни наши писателки: за Дора Габе (Иван Сарандев), за Багряна (Блага Димитрова; Йордан Василев), за Санда Йовчева (Димитър Добрев), за Вела Благоева (Елена Богданова), за Калина Малина (Благовеста Касабова), за Мария Грубешлиева (Иван Сестримски), за Фани Попова-Мутафова (Благовеста Касабова), за Яна Язова (Петър Величков), за Блага Димитрова (Дора Колева). А за други са налични специализирани анкети: с Леда Милева, с Екатерина Йосифова. То романизирани биографии срещаме рядко и за писатели мъже: за Ботев от Захарий Стоянов, за Яворов – обемния опус на Михаил Кремен, за Алеко Константинов и Пенчо Славейков от Димитър Мантов, за Лилиев и Дебелянов от Стоян Илиев, Райна Вапцарова – за своя велик брат, Христо Карастоянов – за Гео Милев, Вера Мутафчиева – за Софроний Врачански, Димитър Талев – за Паисий и за братя Миладинови, Продрум Димов с книгите си, посветени на Константин Величков, Христо Радевски и Яко Молхов, а също така и Здравко Дафинов[3] с томовете си за Йовков, д-р Кръстев, Петко Славейков, Яворов, Елин Пелин, Дебелянов, за Ангел Каралийчев великолепно писа Иван Кръстев. В това отношение и в тази посока по-скоро констатираме жанрова бедност. Просто липсват фигури като Анри Троя или Андре Мороа да речем, които са написали великолепни романи за Шели, Байрон, Тургенев, Дюма, Жорж Санд (А. Мороа); и  (А. Троя) –  за Достоевски, Толстой, Гогол, Пушкин, Цветаева, Зола, Балзак, Бодлер. Та би трябвало книги като тези на Боряна Дукова да се въз-приемат като достижение на нашата съвременност. Някак обаче сякаш тихомълком бяха премълчани, сякаш останаха заобиколени от нашата художествена критика. Настоящият ми коментар има за цел да поведе разговор, свързан със стойностното, значимото и откроимо важното, което ни е насъщно, за да ни има като културна нация.

Б. Дукова вероятно възприема творческата си работа не просто като експеримент, а като мисия, дълг – да ни спомни за две големи литературни фигури, вградили себе си в нашата съвременна културна територия. Още във фундаменталния труд[4] на Блага Димитрова и Йордан Василев от 1975 г. се усеща симбиозата между документалното и художественото слово, а това ще се забележи и в „Играещата със стихиите“ на Катя Зографова (2013). Биографията, събитията в живота на голямата ни поетеса са достойни за романово описание и сюжетиране. Сигурен съм, че по-нататък  във времето ще има и игрални филми, разиграващи важни епизоди от този роман. И тази художествена творба на Б. Дукова е издържана основно в аз-повествователна форма: героинята разказва от свое име. Интересното е, че всичките 350 страници са част от едно пътуване на 67-годишната Багряна, отиваща към Бразилия. Вероятно е необходимо да изтъкна фактологическата подробност, че поетесата е една от първите жени, летели някога със самолет, а в нашата литературна история е първата създала жанра на аерописа[5] (пътепис, създаден докато разказващият лети с аероплан). Придружавана е от Неда – фикционално име, зад което се крие реалната писателска фигура на Лиана Даскалова, по особен начин присъства и нейният съпруг – Ст. Ц. Даскалов, също „маскиран“ под името Стефан. Заглавията на негови творби също са трансформирани. Защо Б. Дукова е избягала от документалното? Вероятно защото напоследък наследниците на един писател, определян някога за класик на соцреализма, осъдиха друг съвременен творец, позволил си да се пошегува с някогашния „корифей“. Лиана и Стоян имат наследници, та кой знае какво би им щукнало на ума? Въпреки че именно днес оценяваме адекватно дали един пишещ е талант или е графоман, духовен клептоман и прочее. Та кой днес чете и изследва тези имена? Или да речем кой чете Камен Калчев? Пък и в своята творба Б. Дукова нищо обидно не е рекла за писателската двойка. В съпоставката с конюнктурните имена обаче още по-силно се отличават фигурите като тези на Багряна, Емилиян Станев, да не говорим за Талев и Яна Язова. Разменихме електронни писма с авторката съвсем скоро и тя ми сподели, че е мислила писателските фигури по-скоро като обобщителни. Такъв е и случаят със Сашко от Париж – по биографични данни въпросният литературен „дипломат“ по онова време – краят на 50-те години –  е акад. Богомил Райнов. Ала все пак, нека се съобразим с желанието и предписанието на Б. Дукова. Приемаме, че образите са фикционално-обобщаващи, а не конкретни личности.

Романът се състои от 8 части, обозначени с римски цифри. Не са равномерно разделени. Но текстът е четивен. Поглъща и приковава вниманието. Особено впечатление правят епизодите, свързани с напущането на семейството, което Лиза се  опитва да съгради с Жан Шапкарев и защитата на процеса срещу Вапцаров. Десетилетия зловредните клюки и грозни нападки около споменатите събития, съпътстват и тровят Багряна. С нашия аршин мерим без да се замисляме, че се изисква сила, за да напуснеш мъжа, който те тормози, за да се опълчиш на свекървището Екатерина Шапкарева, която всъщност разрушава и любовта, и семейството на младата двойка. От друга страна потресно е как капитанът, офицерът болезнено ревнува от всички съпругата си, как й заповядва да не пише, да не публикува, да не излиза от дома си… Та това си е робство, в буквалния смисъл на думата. И Багряна, за да съхрани себе си – тя е боледувала, вероятно в следствие на този стрес и се разболява от рак на гърдата – благодарение на силния си дух успява да победи. Плаща най-скъпата цена за една майка: забраната да види детето си. Най-ужасяващото е как госпожа Шапкарева заявява на 6-годишния Любчо, че майка му е мъртва, да не коментираме обидните епитети, с които е наричала някогашната си снаха. Сетне трогателната среща на 16-годишния Любомир вече колежанин и известната из цяла България поетеса, а няколко години по-късно: „До моя син на фронта“ ще стане загадъчното листче, с което вече възрастният някогашен офицер не се разделя…

През 60-те години на ХХ век някой си генерал Радонов публикува из вестниците отвратителен донос-лъжа срещу Багряна за свидетелските показания, относно съдебния процес срещу Никола Вапцаров. Злодейска е атаката срещу нея. Клеветите бяха сложили печат върху цяло поколение филолози-учители, които говореха, всъщност папагалски преповатряха глупостите-доноси. Чувал съм с потрес някои по-възрастни преподаватели да повтарят убедено лъжите. Разбира се, белята иде и от слабото познаване на великолепната книга на Блага Димитрова и Йордан Василев. От недостатъчното познаване на литературната анкета, направена почти в края на житейския път на Багряна от проф. Иван Сарандев. Именно тези са и основните източници, за да построи своя разказ Боряна Дукова. Тя остава вярна на документалното. Разбира се, тя майсторски успява от фактите да сглоби увлекателен, многопланов сюжет, със секващи дъха епизоди. Много интересни са думите на почти 90-годишната майка Мария Яначкова Белчева – споделяща пред близо 70-годишната Багряна, че властта така си играе с нея: днес я хвали и защитава, а вчера – я хули и резили. С един замах. А това е обезличаване. А това е тоталитарен механизъм, за да подчинява, за да пречупва воли, за да „предупреждава“. Важното е, че Багряна устоява. С мълчание и творчество. Това прави тя цял живот срещу неправдите: нейната съпротива е творчеството и липсата на самообяснителност.

Спомените за Багряна я представят като сдържана, поезията е напрегната, емоционална, стихийна, но в личен план тя е сдържана, не е избухлива, не е скандална. Не се натрапва. Пълноценна и пълнокръвна жена същевременно. Която се влюбва, страда, понася загуби, но умее да превъзмогне мъката и да излъчи оптимизъм. Понася ударите на съдбата, един подир друг, без да роптае, без да хленчи. Най-разтърсващото превъплъщава в стихотворна изповед, която въздейства независимо дали е с римувани епифори или липсват звукови подобия във финалните композиционни откъси. Преди всичко за поетесата е важна мисълта, идеята – това е важно за словото. Няма ли мисъл и идея, нищо няма да постигнат думите – ще са механично навързани. Дълбоката искреност, споделената болка или щастие, вложеното в текста настроение, отправеното послание с изповеден подкупващ тон – това е част от магията на нейната поезия. Всичко това е ясно изразено от писателката Б. Дукова в образа на героинята й.

Целият сюжет се разгръща върху основната линия: пътуването до Бразилия със самолет, като имаме и кратък престой във Франция. Междувременно е проследен съзнателният житейски и творчески път на Багряна. Цитирани са някои нейни поетически творби. Засегнати са и интимните и връзки, като обаче разказът е премерен, не се отправя в някаква посока, която да е сензационна или обиждаща личността на жената. Напротив. Всичко е представено естествено. Именно по женски. Влюбване. Раздели. Съзнателност. Отговорност. А най-ценното е, че се постига онзи образ, който е най-същностен за нея: интелектуалката. Тя постоянно чете, пише, превежда, говори няколко европейски езика. Обществена личност е, която е с мисионерска роля – посредник между света на изтока и на запада по времето на Студената война. Изпъква силно ролята на помирител, медиатор – писателската фигура като борец за световен мир. Писателската фигура като пазител на човешкото и грижата за човеците. Онзи образ на писателя, който пишейки за войната реално утвърждава мира – още Омир в „Илиада“ преди десетина века утвърждава мирното живеене. Оттам насетне всички големи слововаятели следват и възприемат това поведение за своя кауза. Много ценно е когато именно българска поетеса въплъщава тази благородна и хуманна роля. И тя е именно Багряна.

Интелектуалното е в основата за израстването на голямата човешка и творческа личност на Багряна. Устремът към духовното, към просвета, довеждат жената до осъзнаването на идеята за равно-правие. Цялото й творческо присъствие е реално едно съизмерване с мъжкото творчество и успехът на нейната поезия е, че се вписва в света, че успява да докаже, че жената е достойна да застане творчески наравно с мъжете. Че жената е равноценна. Интелектуалното начало е не само личностно формиращото, то се оказва жизнеопределящо. Защото Багряна до края си остава модел за и на интелектуалец. Рядко ние изтъкваме този така характерен белег на женското творчество и женското писане, поне у нас – пишещите жени, поне от епохата на Багряна, и малко след нея, са високо образовани. В Женева завършва Дора Габе и Лидия Шишманова. В Сорбоната специализира Яана Язова. В Дрезден се дипломира Санда Йовчева. Мара Белчева, Екатерина Каравелова, Вела Благоева – учат все в чужди университети. Така е и с Анна Каменова, с Ана Карима. По-късно със специално филологическо образование са и Блага Димитрова, и Свобода Бъчварова, с историческо пък – Вера Мутафчиева. Ако изредим мъжете-класици на нашата литература ще останем изненадани от факта, че малко от тях имат академично образование. Елин Пелин, Йовков, самият Вазов – не завършват никакви университети. Емилиян Станев, Павел Вежинов – също. Влайков, Талев, Пенчо Славейков, Лилиев, Димов – те имат зад гърба си завършени висши училища. Така че жените в нашата литература са интелектуалки. Това творчество е плод на качество, което десетилетия е било и е подценявано. Дори и днес…

Романът  на Б. Дукова започва с чужд текст, вплетен майсторски в тъканта на повествованието. Четивото, което Багряна чете в самолета е от Матвей Вълев. Един писател, останал и до днес малко познат. Но определян от нашата критика като „българския Джек Лондон“ (Иван Сестримски), понеже внася нови и необичайни теми в развитието на нашата литературна история: южното, Бразилското, американското, което в ония години (30-те и 40-те години на миналия век са били и екзотични, не само модернистични, привнесени са от споменатия М. Вълев и от малко по-познатия Борис Шивачев). В междувоенния период и двамата писатели са били изключително популярни. Ала след 1944 г. за период около двайсетина години са забравени. След това частично някои техни произведения са преиздадени. Дори и за двамата са написани литературно-критически очерци[6]. Т.е. имаме опит за реабилитация. Ала едва в нашата епоха се засилва по-успешно този опит. Та, Багряна чете разкази и повест на Матвей Вълев. През 1957 г. е отпечатана книгата с разкази „Отсам и отвъд“. И възможно е точно това издание да е нейното. Другият вариант е – изданията преди 1944 г. Вплитането на текстовете, а и личността на Матвей Вълев в наратива за Багряна, е своеобразна новост. Тъй като по-сюжетирано е отношението между поетесата и проф. Боян Пенев. Да, то не липсва, ала сякаш по-пълноценно е представена по-късната и по-духовна връзка на Багряна.

Вече тя е в една по-зряла възраст – към 50-те. Димитър (рожденото име на Матвей Вълев-Босяка) е с десетилетие по-млад. Но, впечатлен и влюбен от и в харизматичната жена. Те се допълват творчески. Пишат съвместно! Ако Б. Пенев само стимулира възлюбената си да издаде книга, то М. Вълев е въведен в творческата лаборатория на Багряна. Добре известен е фактът, че двамата написват комедията „Госпожата“, играна на сцената на народния театър в София. Литературната легенда разказва, че за да се яви Багряна като защитник на Никола Вапцаров пред военния съд, „съучастник“ е точно М. Вълев, тъй като той е с леви убеждения. Ала тук трябва да прецизирам – леви, но не и сектантски. По убеждения той е по-скоро социалдемократ, а не комунист. Багряна споделя, че сигурно съдбата му би била като на вътрешен дисидент, или по-жестока – каквато е примерно тази на Райко Алексиев (убит зверски след 1944 г)., тъй като М. Вълев е бил свободомислещ, авантюрист, космополит. Именно това е сходството по между им: жаждата по пътешествия, ненаситността по посока на новост, екзотика, виталитетът е така същностен, както и копнежът по свобода. Багряна успява в личен план да опази свободата на личността си. Именно това е причината да се раздели с първия си съпруг – Жан Шапкарев. Ала  усещайки, че М. Вълев може да ограничи по някаква случайност личното й пространство, тя прекратява връзката с него. Еманципираната жена – ето това е същинската Багряна. Онази, която достойно отстоява своите човешки права, личностни свободи, творчески сили. Тази Багряна  л и п с в а  до ден днешен в нашето литературно-историческо съзнание. Тя обаче изпъква в романа, а това си е успех! Полетът и връщането назад във времето е оригинален похват, не е познат до този момент в нашия разказвачески наратив. Ала е заложен у него – първомайстор на аерописа е самата Багряна, веднага следвана от Дора Габе. Изключително радостно е, че двете големи дами в нашата поезия, а и култура, не са представени като съперници. Това е от изключително значение за литературната (ни) история. Защото така тънка се оказва границата, разглеждайки биографичните факти, да се построи историко-литературен сюжет, доближаващ се до клюката, имащ цвета на жълтата преса, скандалното, отблъскващото… Трябва да осъзнаем, че Дора Габе и Елисавета Багряна са дами, жени, аристократки, каквито днес ние нямаме, каквито има в европейски мащаб в западната литературна класика. Не бива да съдим с наш обикновен аршин. Исторически, не хронологически, а разсъдъчно трябва да погледнем към техните взаимо-отношения. Не са елементарни нещата там.

Дора Габе и проф. Боян Пенев са били пред развод. Багряна – също. Т.е. и двете жени легално са прекратили интимните си връзки със съответните мъже. И двете са класа, ниво. Мащабът и при двете е европейски (както вече изтъкнах!). Финес, елегантност, култура, възпитание – всичко е на висота. До края! Когато дори водят битки с времето и годините – те остават победителките: не ги виждаме слаби и уязвими! Почти на сто те са елегантни, без бастуни, с маникюр поддържан, с направени прически, с подходящо бижу, със стилни дрехи. Целият им живот е битка. Да устоят и да отстоят себе си. Дразнещо е когато из страниците в интернет пространството се четат евтини сензации за разни геометрични форми между имената и личностите на Багряна, Дора Габе, проф. Боян Пенев и Александър Ликов. Най-малкото те не са математици. Шегата на страна, взаимоотношенията са други. Пълноценни. Драматични. Динамични. Човешки. Етични. Какво странно има в дълбокото уважение, което демонстрират една към друга Багряна и Дора Габе?! Няма конкуренция, има обаче кауза: борба за равноправие, борба за доказване в творческо отношение. Когато се подписва петицията за спасяване на евреите по времето на Втората световна война у нас, българката подкрепя еврейката. Ето това е важното. Благородството. Приятелството. Уважението. Едната не злослови срещу другата. Дори с напредване на възрастта. Дори когато едната остава сама… Ето това вече е класа, ниво, цивилизованост. И това е уловено, разгърнато в романа на Б. Дукова.

Следващ важен акцент е, че проф. Б. Пенев потиска Д. Габе и тя не написва книга докато е с него. Ала съзнателно му подготвя част от лекциите, превежда от полски език. Загубва дете (получава спонтанен аборт и то в известна степен по вина на Б. Пенев[7]). Като университетски преподавател той винаги е бил ухажван и преследван от свои студентки. Той обаче подценява Д. Габе: казва, че тя не била готова за творчество. Раздялата й с него се оказва плодотворна и тя издава няколко силни творби: „Някога“ (1924), „Земен път“ (1928), „Лунатичка. Поеми“ (1931). Освен това през 1927 г. е сред основателите на българския ПЕН-клуб и е дългогодишна негова ръководителка. За Бразилия Багряна заминава чрез съдействието на точно тази организация, председателствана по онова време от Анна Каменова – друга писателка-интелектуалка от европейски мащаб. От друга страна, Б. Пенев подтиква Е. Багряна към издаването на отделна стихосбирка. Ала основният „мотор“ там е по-скоро Владимир Василев – кръстникът (той измисля псевдонима), който винаги пришпорва младата Лиза да излиза на челни позиции със свои творби. Много ярко е откроено присъствието на „Златорог“ и на неговия основател-редактор в цялостното културно развитие на отечеството ни от междувоенната епоха.

Да, Багряна тежко изживява загубата на Б. Пенев, ала не е леко и положението да живее без детето си. Ограниченията, наложени от Жан Шапкарев, я съсипват. Сякаш това влюбване в софийския професор е опит за бягство от семейната драма. Неуспешна. Неуспешна е срещата и с двамата чужденци. Ала творчески плодотворна е отдадеността с и към Матвей Вълев. С неговите текстове започва и завършва романът на Б. Дукова. Това е литературната рамка. В някаква степен въвеждането и разгръщането пълнокръвния образ на интересния писател, е своеобразна реабилитация, възстановяване. При това успешна!

Впечатляващи са епизодичните появи на Лилиев, Константин Константинов, Динеков, Педро Русев, проф. Михаил Арнаудов, Йовков. Всички те спътници, близки, приятели на Елисавета Багряна. В ранната й учителска младост тя е колежка на Йордан Йовков. Той усеща огромния й талант и я подтиква към творческа изява.

Късният брак на Багряна с Александър Ликов – дипломат и ляв по убежденията си публицист – също се оказва краткотраен и трагичен. Съпругът умира скоро след като поетесата е отпразнувала своята 60-годишнина през 1953 г. и е получила някаква реабилитация. Семейството са успели да закупят място, на което са започнали строеж на вила в Бояна, но през 1954 г. Ал. Ликов умира. Апропо Багряна изявява желание да бъде погребана до него към края на дните си. Загубата на близкия човек, обитаването на Бояна се оказват плодоносни в творчески аспект – част от късната лирика на Багряна отразява тези събития. А разбира се, и самото пътуване до Бразилия.

То е лайтмотивът, около който е изградено романовото произведение на Боряна Дукова. Срещата със стария приятел Петър Русев, трансформирал името си на Педро Русев (баща на някогашната президентка на Бразилия – Дилма Русев), връщат Багряна към „завета“ на Матвей Вълев, който й казва, че трябва да посети Рио де Жанейро. И в есента на своя живот тя го осъществява. Плодотворното творческо вдъхновение ражда такива творби като „Уиски с лед и сълзи“, „Змиеферма“, „Шепа сняг“. Вече тя е на 70, но майсторството  именно сега е голямо, дълбинно, философско кристализирало. Емоцията е овладяна, не е стихийна, не е първична, ала е издъно изживяна, проникваща в словото и излъчващо се от него. Телеграмата, оповестяваща кончината на стария приятел – последна връзка със „сеньор булгаро“ разтърсва Багряна и тя написва кристалното стихотворение, в което изпраща бурканче със сняг в Бразилия. А това е красиво. А то ва е могъщо. По женски. Такъв роман е написала и Боряна Дукова – истински, чист като шепа сняг, събран от Витоша и разпилян над Бояна.

Бележки:

[1]Всъщност, Йордан Василев и Блага Димитрова са били на погребението – и двамата бяха ярки политически фигури в началото на 90-те години на миналия век, като дори Бл. Димитрова за кратко беше и вицепрезидент. Но при такава огромна загуба за нашата култура, се очаква и изпращането да бъде достойно.

[2] Повече виж на: https://tretavazrast.com/2021/04/09/интервю-с-багряна-в-старческия-дом/ . И нещо доста тъжно: https://www.plamski.net/Elisaveta%20Bagryana . Тук бих искал да поясня, че голямата оперна певица Елена Николай (1905 – 1993) също дочаква края си в дома „Верди“ в Милано – последно убежище на възрастни музиканти. Днес Мерсия Макдермот (1927) живее в луксозен дом за възрастни хора в крайморския град Уординг в Западен Съсекс, Англия. Големият испански композитор Хоакин Родриго (1901 – 1999) също последните си години прекарва в подобна институция.

[3] Навлязъл в литературознанието ни над 70-те си години той успя да създаде около 20-тина биографични книги за значими наши писатели и културни дейци. Своеобразен български Андре Мороа в това отношение. Все още няма сериозен очерк, посветен на творческото дело на този самотен и предан на литературата труженик, чиято 110 годишнина ще се отбележи догодина.

[4] Съществен принос в нашето литературознание е двутомникът, написан от Блага Димитрова и Йордан Василев, който има реално три издания до момента. За удобство ще посоча последното, тъй като то все още може да се намери из книжарниците: Блага Димитрова, Йордан Василев (2008) Младостта на Багряна, София: ТИХ-ИВЕЛ; Блага Димитрова, Йордан Василев (2008) Дни черни и бели, София: ТИХ-ИВЕЛ. Другият базисен текст, върху който гради повествователния си наратив Боряна Дукова е: Сарандев, Иван (1990) Елисавета Багряна. Литературни анкети, Пловдив: „Христо Г. Данов“.

[5] Определението дава доц. Надежда Стоянова в своята разработка от 2016 г.: https://bglitertech.com/pogled-otgore-zhanrat-na-aeropisa/ .

[6] Василев, Дженю (1976) Борис Шивачев. Литературно-критически очерк, София: Български писател; Карастоянов, Христо (1982) Матвей Вълев. Литературно-критически очерк, София: Български писател.

[7] Тази подробност липсва в романа на Б. Дукова. Реално рядко се коментира.

© Петър Михайлов