Димо Казасов: Патриархалната столица и нейният център

През първите години на настоящия век столичният живот беше патриархален –  тих, бавен, еднообразен. Улиците с техните едноетажни къщи бяха потиснати и мълчаливи. Само от време на време из тях проехтяваше шум на файтон, скрибуцък на кола, тропот на коне и дрезгав вик на уличен продавач. Автомобилът беше приказно и малко познато чудо. Само княз Фердинанд притежаваше едно затворено купе, което рядко кръстосваше бул. „Цар Освободител“ на път за дворците „Бистрица“ и „Ситняково“.

Канцелариите не познаваха днешния трясък на пишещите машини. В тях царуваше английското стоманено перо, което често отстъпваше мястото си на тихите разговори за последната министерска криза, хвърлила в паника беззащитните служители. Темпът на живота беше бавен и неговият спътник – мързелът, беше защищаван от народната поговорка: „За грош петел, за грош пее“!

През деня магазините пустееха и само привечер се оживяваха, но не за дълго, тъй като клиентките им бързаха да стъкмят огъня, да претоплят вечерята и посрещнат стопаните си, които единствени имаха привилегията да посещават локалите. Установено време за работа нямаше и всеки търговец дебнеше кога съседите му ще спуснат рулетките, за да ги последва. Как иначе? Нали могат да му ограбят клиентелата. Това дебнене разтягаше работното време от ранни утрини до късни вечери. Едва когато търговските служещи укрепиха организацията си, можаха да сведат работния ден на 12 часа.

Нямаше кина, радио, телевизори, театри и концерти. Единствената столична трупа „Сълза и смях“, именно трупа, а не театър, изнасяше своите представления само 3 пъти седмично в малкия салон „Славянска беседа“, който едва побираше 500 души. Концертите, давани в същия салон, бяха рядко събитие. Даже грамофонът беше в своята прощъпалническа възраст. Към 22 часа градът замираше. Публичните забавления се заместваха от даваните срещу празник семейни вечеринки, в които се ядеше, пиеше, пееше и приказваше. В тях домакините „забавляваха“ гостите си с певческите и артистични таланти на своето поколение, което за ужас на поканените се надпреварваше да крещи и декламира.

Не липсваха, разбира се, и забавления от публичен характер, но те бяха редки. Великденските и гергьовденските сборове, масовите посещения на лазарки и коледари, конните състезания на Тодоровден, както и живописните селски сватби, кръстосващи улиците, забавляваха всички. Тия сватби от близките села без черкви се отличаваха със своята пищност. Дълги кервани от коли, отрупани със сватбари, се точеха из главните улици, предшествувани от играчи и свирачи. Обичайно беше сватовете с китки на калпаците и бъклици в ръце да канят проходящите да почетат сватбата с няколко глътки вино.

Разстоянието между хората почти не съществуваше и това правеше веселието общо и шумно.

В Софийското поле нямаше зеленчукови и плодови засаждения. Над него се жълтееше пшеницата и зеленееше царевицата. Плодове се докарваха от Кюстендилско и Дупнишко, а зеленчуци от Пазарджишко и Пловдивско. Линиите София–Кюстендил и София–Дупница не съществуваха. Плодовете се превозваха в кошове и газени сандъци, натоварени на коне. От Пловдив и Пазарджик зеленчуците пристигаха с вагони. И все пак по наследен навик между София и тия два града се точеха кервани от волски коли, натоварени с различни стоки и особено с дървен материал.

Човешкият труд беше не само евтин, но и невзискателен. Из пътя коларите завити в своите ямурлуци, спяха край разпалени огньове, а в София – над претоварените със стока коли. Те разпрягаха колите си на пустеещите места пред църквата Св. София, зад Джамията, където сега е градината, на пасаж Трапезица, на празното място, където сега се издига Народният театър, и пр.

Колите с по-ценни стоки се подслоняваха в дворищата на десетината селски ханове, за които става дума на друго място. Макар леглото в отрупаните с разнебитени железни кревати стаи да струваше 30–40 ст., кираджиите предпочитаха колите си, за да наблюдават добитъка си и пазят стоката и кесията си.

Разбира се, следите от коларските и конските кервани стояха с дни непобутнати из улиците и подхранваха специфичното благоухание на младата българска столица.

Новият столичен център, очертан от Партийния дом, Министерския съвет, Министерството на електрификацията, хотел „Балкан“ и ЦУМ, е почти заличил миналото, което е заместил. Често го пресичам и всякога сред бързината, с която го преминавам, блясва в паметта ми някой образ от изчезналото. Блясва, но все пак обвит в дрезгавина.

А днес, наведен над масата, като по чудо дрезгавината все повече и повече се разсейва и открива пред очите ми ясните очертания на безвъзвратно изчезналото минало. Открива ги в тесните и извехтели двуетажни сгради, в изчезналата Търговска улица, която пресичаше днешните сгради на Министерския съвет и Партийния дом, открива ги в лицата на мъжете и жените, които с епическо спокойствие се движеха бавно из улиците.

Виждам у мъжете изчезналите днес бастуни, черните бомбета, дългите жакети, шарилките на копринените жилетки, между двете джобчета на които висяха златните верижки на часовниците им. Ето край тях минават свенливо жени с разноцветни слънчобрани, със спуснати до земята поли, с колани, обхванали тънките им и прищипнати като мравки тела. Къде изчезнаха тия неотменими принадлежности на изтънчената мода? Къде се изгубиха широките ветрила и пищните оранжерии, обкичили широкополите дамски шапки? Къде изветря и тоя толкова характерен за столицата аромат на тор и сено, ежедневно разпръскван от лениво влачещите се по булеварда волски коли?

Всичко се е променило – и улиците, и сградите, и хората, и дневният шум! Променило се е, като че ли е обедняло!

Днес тук виждам само 3 учреждения, 2 кафенета, 1 хотел и 1 магазин – ЦУМ. А някога тук беше съсредоточен целият живот на столичния град. Тук, притиснати един до друг се редяха дюкяни за платове и дрехи, за шапки и обуща, за кревати и юргани, за играчки и чадъри, за домакински вещи и порцелан, за бижутерия и кинкалерия и за какво ли не още? Тук имаше 6 книжарници – „Чипев“, „Касъров“, ,,Алексиев“,“Хемус“, „Пеликан“ и „Витоша“; 3 аптеки – Карастоянов, Гинев и Джераси; 2 дрогерии, 4 сладкарници, 5 бирарии, 5 аперитива, 7 гостилници, 2 млекарници, от които едната се наричаше „Лев Толстой“, а другата – „Швейцария“, следваха шивачници, бозаджийници, овощарници, рибарници, месарници, кафенета, бръснарници, кино „Пачев“, та чак и прочутият Битпазар за стари дрехи и вещи.

В тоя център се намираха 6 хотела —„Македония“, „Родопи“, „Елит“, „Берлин“, „Комерсиал“ и „Панах“, а в близост до тях още 6 – „Индустриал“, „Сплендид“, „Сплендид палас“, „Континентал“, „Роял“, и „Метропол“.

Колцина днес си спомнят физиономията на това 12-членно хотелиерско семейство, настанило се в най-големия тогава столичен център?

Къде е днес тая ширилка от магазини и стоки, от търговци и занаятчии, от работници и служещи, от празноскитащи и амбулантни спекуланти, които правеха пъстрилото и оживлението на някогашния столичен център?

Те са само в неустойчивата памет на техните съвременници.

Димо Казасов. Улици, хора, събития. София през първите години на 20-ия век