Първата руска книжарница в София
Входът на стълбището – облепен с портретите на руски писатели. Най-горе, там, дето свършва последното стъпало: една голяма карта на Русия. Два-три тезгяха, ролки с картички-изгледи и две-три папки с графики. На една от стените са портретите на поетите самоубийци от цял свят. Там е и масата на книжаря с два-три каталога върху нея. По всички други стени – етажерки с книги…
Първата руска книжарница в София заема два етажа на ъгловото здание между улиците „Леге“ и „Търговска“. В албумите на стара София има някой снимки от тази първа книжарница на руската книга в страната.
Историята на нейното откриване е твърде интересна. Годината е 1910-а. През същата година в София се провежда голям Всеславянски събор. Той предизвиква много спорове, екотът на които дълго звучи в някогашния печат. Оказва се, че различните представители мъчно могат да стигнат до еднакви гледища. Част от тях поддържат така наречената „панславянска идея“. В онези години е „модерно“ да се говори за „панславизъм“, „пангерманизъм“, „паневропеизъм“; та дори и за „панмонголизъм“.
По това време културните интереси на българската интелигенция към великия руски народ все по-настойчиво подсказват необходимостта от една специализирана книжарница на руската книга в София. Нанстина в страната се доставят руски книги, но на други начала. До 1900 година московският книгоиздател Ф. Т. Павленков снабдява с такава книжнина някои от по-значителните книжарници. Чрез него у нас проникват не само някои руски класици, но и избрани автори от западноевропейската литература. Ф. Т. Павленков непрекъснато пътува, за да издирва подходящи за издаване книги. Умира в Ница през 1900 година. Друг ревностен пропагандатор на руската книжнина е изданието на С. С. Бобчев „Българска сбирка“, със специални приложения за новости в руската книжнина, колите се отпечатват в Русия и се прибавят като своеобразни послеслови към списанието.
Голяма част от тези руски издания се доставя, но и много от книгите се губят, а вестниците и списанията приститат с голямо закъснение. Нуждата от руска книжарница е голяма. Това се почувствувало особено неотложно, когато Министерството на народното просвещение изпраща окръжно, с което нарежда всички съчинения на руски автори, необходими за училищата, да бъдат „изписвани на руски език“. Интересно като начинание, окръжното повдига тревожния въпрос – по какви пътища да се доставят тези оригинални издания? Те не са едно и две, още повече че в някогашна Русия работят многобройни издателства и специализирани търговци на книги. Така окръжното става повод да се зароди идеята за една специализирана „книгопродавница“ на руската книга.
Димитър Божков, или както приятелите му го наричат Митьо Божков, скромен български учител, в ония години пребивава в Русия. Възхитен от руските книжовни съкровища, той се свързва с известния московски издател И. Д. Ситин. В разговор с него Митьо ентусиазирано споделя идеята си за отварянето на голяма руска книжарница в центъра на София. Търговецът на книги не е разположен да мисли така запалено. За него София е още „малък турски град“. Ръководейки се преди всичко от икономическите си интереси, в разговора той дава да се разбере, че не възприема идеята. Срещата в кантората на книгоиздателя е кратка и завършва със заключението на И. Д. Ситин: „Ну, еще Болгария… Маленькая сторона!…“
Митьо Божков продължава да обмисля как да поднови настояванията си. В книжарницата на първия етаж в сградата на Иван Д. Ситин често идвал Сергей Есенин, но българинът не успял да се срещне с него. Две седмици след първия разговор Божков е отниво пред вратата на книгоиздателя. Представя изчисления, с които доказва, че в малката България Иван Димитриевич Ситин пласира в момента по пощата повече книги, отколкото например в книжарниците във Варшава или в Казан. Ситин е удивен, но все още предпазлив. Това дава кураж и Димитър Божков, апостол на руската книжнина у нас – и отново при И. Д. Ситин. Освен изчисленията си този път той занася и препоръки от В. И. Немирович-Данченко, Григорий Петров и други сътрудници на издавания от Ситин в. „Русское слово“. Снабдил се и с препоръката на Виктор Розанов, секретар на издавания в Петербург от Суворин в. „Новое време“. В. И. Немирович-Данченко, известен с обичта си към България, дава уверения, че ще изчака резултата и ако българинът не успее, ще действа лично пред издателя. Но и при втория разговор търговецът не отстъпва; „Не стоит труда!“
Намесата на Данченко става наложителна и той се среща с издателя. Едновременно с него до Ситин пристига и писмо от Григорий Петров. Но търговецът на книжнина е „непревземаем“. За щастие инициатива проявява и популярната по онова време детска писателка Клавдия Лукашевич. Тя не само пише на Ситин, но и се среща с него на два пъти в Москва и в Петербург. С личното си обаяние Клавдия Лукашевич победила, но Ситин поставил категорично условие: ще се съгласи, ако и издателят Суворин вложи средства за откриването на книжарницата. Подтикван от В. В. Розанов, Суворин приема да участва. Митьо Божков си тръгва за София. Акцията за руска книжарница в страната е спечелена.
Пристигат първите пратки с книги. Отпечатан е и „Каталог первый русскый магазин в Болгарии“. Книжарницата на ъгъла на улиците „Леге“ и „Търговска“ е грижливо уредена и отворена. На откриването присъстват общественици, министри, учени и писатели. Правителството не може да предположи, каква прогресивна роля ще изиграе това книжовно огнище в столицата.
През същата паметна 1910-а година София е център на редица забележителни събития в литературния живот на страната. Пенчо Славейков издава „На острова на блажените“ и „Сън за щастие“; П. К. Яворов – „Подир сенките на облаците“, Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов се представят пред читателите с първата българска литературна история „Антология на българската поезия“. Издателят Георги Бакалов поднася на всеки от участниците в нея по един паметен екземпляр с личния си подпис.
„Все през тая година, пише Константин Константинов, по случай Всеславянския събор в София бе уредена първата изложба на руски книги. Изложбата стана в няколко стаи на I девическа гимназия, точно дето е сега телефонната централа. Това беше голяма радост за младите в София, защото за първи път можехме да видим всички нови руски книги, за които бяхме само копнели. Нови списания, издания на различни „библиотеки“, произведения на най-младите руски писатели Горки, Леонид Андреев, Иван Бунин, Бальмонт, Брюсов, Блок, Бели, Куприн и др. – бяха наредени по масите на училищните стаи – уви! – за твърде кратко време, защото най-ценните (или най- модните) от тях изчезнаха още в първите дни.“
„Книжарницата, спомня си Митьо Божков, бе отрупана с поръчки. Тя бе винаги препълнена с купувачи. Руските издания се грабеха. Много се търсеха съчиненията на Леонид Андреев, на Максим Горки и други прогресивни писатели. Ставаше дума да се отвори клон от тая книжарница в Пловдив. Търсеше се друго по-голямо и по-удобно помещение в София. Но преживяхме много неспокойни времена. Още Балканската война не свършила, заговори се за друга война. Започна Първата световна война.“
Първата руска книжарница изиграва голяма роля в книжовния ни живот. От предговора на споменатия каталог научаваме, че магазинът е с два раздела: първият – за продажба, а вторият – библиотека. Така че преводачите се чувстват в нея като в свой клуб. Всеки един от тях е имал право дневно на едно „безплатно кафе“. Разбира се, с всяка покупка тази дребна учтивост бързо възвръщала „загубите“ на собствениците. Книжарницата изобщо била нещо невиждано до тогава. Посещават я Рада Киркович, която още в 1874 г, превежда „Землеописание“ от руски език, Ана Карима, известна с многобройните си руски преводи, редакторка на първото преводно списание „Почивка“.
Пенчо Славейков и Мара Белчева, всеизвестна като „дамата в черно“, Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов и приятелите му. Редовни посетители са Вазов, проф. Иван Шишманов, Т. Г. Влайков, Асен Златаров следи и очаква новите издания на И. Д. Ситин и Суворин. За интереса на Влайков можем да съдим по едно описание на кабинета му, в което се казва: „В шкафовете бяха няредени книги на писателите, които Влайков обича: Толстой, Достоевски, Пушкин, Лермонтов, Гогол, Тургенев, Марко Вовочок, Белински, Добролюбов, Писарев, Чернишевски, Херцен и на теоретика на руското народничество Н. К. Михайловски, а от европейските писатели: Шилер, Шекспир, Гьоте, Байрон. Толстой обаче се ползуваше с най-голяма почит…“
Има и други библиофили, не по-малко запалени от Т. Г. Влайков, като историка на стара София проф. Анастас Иширков, член на научното дружество „Тарас Шевченко“ в град Лвов и на Славянския институт в Прага. От тук той се снабдява с трудовете по митология, история, география и етнография.
Не само руските възпитаници по това време са много.Почитатели на руската литература има във всички кръгове. От това, което може да се намери на рафтовете на книжарницата, се интересува например Николай Лилиев. Съвременниците му спомнават често цитираните от него стихове:
Это не печаль, а только тень печали,
это не любовь, а только тень любви…
Но с особено горещо преклонение към руската книга се отнасят прогресивните писатели, между които Георги Бакалов, младият Христо Смирненски и Тома Измирлиев-Звонарчик.
Пламва Първата световна война. Руската книжарница е затворена. Реакционният политически режим в България прави невъзможно отварянето ù и след победата на Великата октомврийска революция. Прогресивната ни общественост е дълбоко огорчена. Киижарницата не работи, макар че помещенията ù са запълнени с ценни издания, а отвън фирмата ù все още стои! И Митьо Божков с болка си спомня: „В 1918 или 1919 година дойде при мене представител от Ситин и Суворин за съвет: как да се ликвидира книжарницата. Не можах, разбира се, никакъв съвет да дам. Обърна се той към някои български книгоиздатели и книжари. Предложи им да откупят целия инвентар и всичката стока на книжарницата с голяма отстъпка. Никой не се съгласи. Тогава руският представител на Ситина и Суворина натовари книгите на влака и ги прехвърли в Белград. Веднага в Сърбия цените на книгите бяха страшно много увеличени и ние от България трябваше да ги доставяме със 100-150 пъти по-висока цена, отколкото ги купувахме тук в София.“ […]
© Георги Тахов
