Огън на другия бряг. Паметен сборник за Иван Давидков (1926 – 1990)

Името на Иван Давидков е известно на ценителите-естети. Това е не само поет, писател, есеист, но и самобитен художник, дългогодишен редактор в издателството „Български писател“, дал път на няколко млади тогава „луди глави“, утвърдили се днес като едни от най-стойностните ни поети. Сега трябва да направя уговорката, че думата хулиган има и една друга положителна семантика на своето смислово обяснение – бунтарят, неподчиняващият се на системата, опозиционерът, несъгласният, този, който винаги ясно и високо заявява позиция, за да е честен, за да е безкомпромисен. Апропо честен и безкомпромисен е и самият Иван Давидков. Без да е гамен или хаймана. Напротив, той е ерудиран, фин, широкоаспектен, високо културен и нравствен човек и творец. Че какъв да е щом е откритие на Атанас Далчев?

Интересът ми към творчеството на Иван Давидков е опреди десетилетие, когато се бях откъснал от литературата и животът ми беше поел в съвсем различна посока. Срещата ми обаче с книгите на този автор ме върна към литературното. Възхитен и възторжен от неговите стихосбирки и лирични романи написах една странна критическа студия, посветена нему. Тогава се излях в писане, слях се с писането. Усетих едно вътрешно израстване у самия мен при работата с този творец. Показах текста си (от над 20 страници) на любимия си учител проф. Симеон Янев и получих неговото одобрение. Няколко години по-късно д-р Стоян Вълев обнародва изследването ми в своя сайт Kниги нюз,  което след кончината му остана затворено, за съжаление. И през 2018-а включих тази своя работа в първата си критическа книга, която си издадох сам – Литературоведски СЕС. В навечерието на настоящата 2023-та научих, че ще се учреди Академия, носеща името на Иван Давидков. Свързах се със сина на писателя – господин Борислав Давидков, който откликна с готовност за среща. И ден преди националния празник, свързан със Свободата, се видяхме в едно уютно заведение където сред бумтяща камина и на чашка кафе си поговорихме за Иван Давидков, за литературата, създавана от наши автори и за предстоящия форум.

Останах впечатлен от имената: на първо място –  проф. Людмил Димитров – или както го наричам Люси Димитров, когато следвах беше асистент на емблематичния проф. Петко Троев (това е някъде 2001/2002). Той работеше с нас по групи и ни въвеждаше търпеливо в необятния свят на руската класика. Сетне второто име беше на Кирил Кадийски – един истински хулиганин в онзи начален вариант на думата, която уговорих в настоящия текст. Превъзходен преводач. Първокласен поет. Винаги заявяващ открито гражданската си позиция. Именно на него някога Ив. Давидков е дал път с първа стихосбирка в „Български писател“. Изисквала се е смелост, себеотрицания, защото К. Кадийски е бил „отказан“ от някогашната „Смяна“ (или „Народна младеж“) точно заради остротата на честолюбивото му чувство. Друга крупна фигура е Бойко Ламбовски. Неговите сили се разпростират и до ролята на културния журналист, който води авторско предаване по програма „Хр. Ботев“ в Националното радио. Калин Донков – сред най-големите ни живи поети, прехвърлили вече 80. Първом чух за него от неподражаемия със своя артистизъм проф. Здравко Чолаков. Той умееше да запалва възпитаниците си – провокираше ни: едно отрицателно негово мнение за „Синият залез“ на Вежинов, или пък за „Лице“ на Блага Димитрова предизвика моя интерес и моя критически нерв и му опонирах. Ветеранът в литературознанието прие с благородство младежката ми защита. Елегантно ми припомни афоризма на Волтер: „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш.“. Новост за мен беше името на Цветан Теофанов – друг някогашен младеж, на когото е гласувал доверие Ив. Давидков. Арабист, ориентолог, преводач на Корана, професор. Уважавано име в нашата и не само нашата хуманитаристика. Разбира се, първият носител на  наградата „Академия Иван Давидков“ – също е на непослушно момче (е, отиващо към 70, но все пак запазил е онзи младежки импулс и чувствителност към правдивото) в нашата литература – вечният опозиционер Румен Леонидов.

На 09. 03. 2023 г. в уютния салон на Каза Либри (ул. „Асен 64“) се състоя премиерата на книгата „Огън на другия бряг. Паметен сборник“ и се връчи отличието. Сред публиката бяха проф. Пламен Антов, Катя Зографова и единственият оцелял от онова поколение на Давидков – големият, не само защото е на 96, Найден Вълчев. Появата на Доайенът[1] е знак, символика. Една неподражаема атмосфера носи този великолепен наш литературен деятел, който все още е активен по някакъв начин в нашия литературен делник, макар някой министър да не знаел кой бил той, всеки, който сериозно се занимава с литература или  с нейната история, много добре знае автора, написал текста  на култовата песен „Една българска роза“. Бях седнал непосредствено зад него и виждах реакциите му – стана на крака, за да приеме овациите. Беше дошъл да уважи колегата, приятеля, който е с година по-голям от него. Урок по стоицизъм и по етика, демонстриран на едни патриаршески години…Достойно!

Срещата откри с чувство за хумор Борислав Давидков. Всъщност той пое и ролята на водещ. С много топлина говори за своя баща, а и за всички изредени, допринесли да се състои Книгата и Академията. През цялото време вървеше видео-материал, прожектиран на мултимедия, представящ фотографии на Ив. Давидков, автографи от Елин Пелин, Пабло Неруда, Атанас Далчев – литературна история! Да, съвсем младият поет се е снимал с класика Елин Пелин няколко месеца преди да си отиде и големият национален писател му оставя посвещение на една своя книга… Та когато си покръстен в литературния си път от Елин Пелин и от Атанас Далчев – няма как да си от малките. Няма как да си соц. реалист. Апропо призовавам колегите от Института за литература да променят направлението, в което според Речника[2] той е определен, че твори. Теми като трагедията в Чернобил, или като такива, свързани с музиката на Дебюси, Караян, Бах – не са съвместими с безумието, към което имаме много правоверни писарушки. Иван Давидков и с творчеството си, и с позицията си – да подкрепи автори, които са се противопоставили по някакъв начин на соц. режима, не е етично да бъде рамкиран в него. Да не говорим, че при един детайлен прочит ще се открият и постмодерни белези в неговия творчески похват. А светът на този творец е богат, пъстър, широкомащабен. Той не се побира във формата на стиха, прераства, разлива се в лиричен роман, в мемоарно есеистично пано, в общочовешки красив монолог, търсещ диалогично общение с друг човек, с природата, с вселената, с музиката, с красотата. Това е синтетичен, самобитен, органичен автор, нямащ нищо общо с догматичното и венцехвалебственото, присъщо на социалистическия реализъм. Всяка една голяма литература, би се гордяла с име като това на Иван Давидков.

В своето въведение достойният наследник Б. Давидков сподели, че 3 години ни делят от 100-годишнината на неговия баща. Подготвя се издание на Събрани съчинения, тече и дигитализация на творчеството му. Разбира се, и Академията, носеща името на патрона си, има мисията да отличава значими творчески личности в нашето културно битие. Художникът проф. Кирил Гогов е изработил плакета на наградата. Представеният Сборник е първата инициатива на Академията. Графичното оформление също е дело на проф. Гогов. Впечатляващото в естетическото издание е, че всеки от съавторите подбира произведения на Давидков, но и пише есе за него. Именно есе, а не клишираното „няколко думи“ – просто за Иван Давидков не може няколко и какви да е думи, не става! Пък и не е редно!

Да се усети творчеството на автора от много страни – това е другата цел, освен популяризаторската. За да се разчупи оная погрешна представа за соц. реализма. Новите прочити, положени и в друг контекст, дават съвършено различно звучене и осмисляне на словото Давидково.  Много по-адекватно и истинско, съкровено, отпреди да речем 30 години – като рецепция имам предвид! Сега Иван Давидков е така актуален! Безумието да съградиш язовир, чиято вода е негодна за пиене, а да изселиш населението, да потопиш къщите, гробището дори – великолепна метафора (всъщност болезнена истина!) на малоумието на онази система отпреди 1990-а. Е, това социалистически реализъм ли е или по-скоро негова критика? Да не говорим, че „Далечните бродове“ (1967), роман посветен на въпросния парадокс, е с предговор от Йордан Радичков – неговото родно село също е дъно на язовир…

Борислав Давидков благодари на фотографката Румяна Чапанова за хубавия портрет на Ив. Давидков, която тя е направила когато той е бил в силата си – началото на 80-те години на миналия век. Разказа и как се е свързал с нея – чрез сайтове за фотография. Т.е. нашето съвремие ни дава възможност за пълноценен контакт и общуване – това е и основното предназначение на т. нар. социални мрежи и дигитални платформи. След това беше излъчен филм[3]. Заличаването на бащиния дом, на цялото село,  на миналото, се отразява върху творческия облик на Ив. Давидков – той се насочва към прозата, усеща, че поезията не му е достатъчна да изплаче болката си (по думите на Б. Давидков). Така се ражда част от великолепната проза на писателя – от една вътрешна болка по изгубеното минало (далечна връзка с Марсел Пруст?). Силен е епизодът от този исторически, в някакъв смисъл разказ, че не е разрушена единствено черквата на село Живовци, построена през далечната 1858 г. Част от интериора на храма е пренесен в Лопушанския манастир. 56 са книгите, които ни оставя авторът – впечатляваща бройка! За 64-годишен живот… Много емоционално синът сподели, че е намерил Ръкопис на баща си – Завещание[4] – и все още усеща дима от лулата му… Направен е и компакт диск, съхраняващ документално гласа на Иван Давидков, който рецитира  свои стихове – само по себе си литературно-исторически документ.

В своето слово проф. Людмил Димитров също засвидетелства уважение към Найден Вълчев – апропо, точно така е и редно! Още повече когато жестът иде от академичен човек. Професорът повтори част от вече написаното в Сборника. Но в същината си словото му беше ново. Идеята му е, че в Обществото на Мъртвите поети[5] той се чувства добре – да, не се е срещал приживе с Ив. Давидков, ала така е станало, че се е разминал и с Ботев, и със Славейков… Но пък ги познава чрез и през текстовете им. По-задълбочено се спря на онази историческа снимка, запечатала 70-годишния класик Елин Пелин и 23-годишния Иван, който завел в родното си село големия писател, а населението на с. Живовци го посрещнало като патриарх – той реално е бил такъв, в смисъл: през 1949 г. това е бил най-големият жив наш национален писател. Проф. Димитров обърна внимание на разграничението между популярен, известен поет и голям поет. Единият се носи по вихъра на вълната на ежедневното, а другият се развива скокообразно, не застива, работи през целия си съзнателен живот и оставя непреходно творчество. Така работи самият Елин Пелин, започнал с веселите разкази за Пижо и Пендо, с приказките, минал през драматизма и трагизма на „Гераците“ и „Земя“, сетне отскочил до луната с „Ян Бибиян“, за да създаде първия детски фентъзи роман у нас, а в края на пътя си създава онези притчи-разкази „Под манастирската лоза“, в които е събран сокът на мощната творческа инвенция и потенция на белетриста от голям калибър. Т.е. това е писател, който расте чрез литературата, чрез стиховете си (Елин Пелин е поет в словото си – проф. Л. Д.). подобно израстване се среща и у творческата еволюция на Румен Леонидов. В тоя ред продължи своето разсъждение филологът Л. Димитров като поясни, че известният поет спира развитието си в един етап – застива, замръзва. А големият – скача. И този устрем предизвиква реакция – всички критици отчитат качественото постижение на „Под манастирската лоза“, сравнен с останалите работи на Е. Пелин. Р. Леонидов е чепат, успява да формира и изрази обществени нагласи и мнения, като същевременно е голям поет. Сетне проф. Л. Димитров сравни два варианта на едно прочуто стихотворение от друг съвременен класик – Иван Цанев, окръглил вече достолепните 80. Първи вариант:

Капе от лампите жълта влага.

Светлината е толкова гъста –

просто няма

къде да избяга

от очите ти

поп Кръстю.

И втория:

Капе от лампите жълта влага.

Светлината е толкова гъста –

просто няма

къде да избягаш

от очите на

поп Кръстю.

Първата редакция е на Иван Давидков. Второто е оригиналът на Ив. Цанев из стихосбирката му „Седмица“ (1968)[6]. Единият вариант смазва с идеята, че няма къде да се избяга от предателя и от предателството. А другият – смазва самия предател, възмездява го, изобличава го. Онзи стремеж към правдивостта, с който започнах и своето изложение, изведе като основна линия и проф. Л. Димитров. Така още по-мощно и естествено изпъкна фигурата на могъщия талант, но и на човешкия, личностния облик на 100-процентовия лирик Иван Давидков. Той не е ординарен автор, той не е стандартен, той прелива: от стиха в прозата, а оттам в картините. Пейзажите от словесни стават пастелни, маслени или музикални. Получава се сгъстено слово, високо качествено слово, което, за да бъде разчетено изисква натрупване, зреене, дълбинно проникване и отваряне на съзнанието към чистотата на изкуството. Иван Давидков достига съвършеното и затова пътят към него изисква усилие на скокове, скокове на ума и на чувствителността.

Бележки:

[1] Реално най-старият писател у нас това е Виктор Барух, който в момента е на 102, веднага след него се нарежда Анжел Вагенщайн. Но те и двамата са прозаици. Докато Найден Вълчев е поет. Така че тук говоря за доайен сред поетите, не че пренебрегвам двамата заслужили белетристи и общественици. Единият отразява процеса срещу нациста Айхман и пише силен документален роман „Късно око“, а другият е познат сценарист, политически деятел, допринесъл да имам демокрация днес.

[2] http://dictionarylit-bg.eu/Иван-Иванов-Давидков (посетено на 11. 03. 2023). Структурата на този Речник е такава, че той позволява да бъде допълван и разширяван. Ще хвърля всички усилия, които мога, за да се разшири информацията за тази така значима творческа фигура в нашия културен живот.

[3]https://www.btv.bg/shows/tazi-nedelia/video-sabota/pisatelite-ot-potopenite-sela-kalimanica-i-zhivovci.html (посетено на 11. 03. 2023). Това е друг филм, но все пак илюстрира същия проблем.

[4] Виж: Сборника с. 152.

[5] Култов филм от 1989 г: https://bg.wikipedia.org/wiki/Обществото_на_мъртвите_поети (посетено на 11. 03. 2023).

[6] Повече за рецепцията на тази стихосбирка виж в есето на проф. С. Янев, публикувано  на: https://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-05-18-16-30/1085-prof-dfn-simeon-yanev-tri-znamenatelni-stihotvoreniya-za-levski (посетено на 11. 03. 2023).

Петър Михайлов