Облеклото и домашната обстановка на столичани

Spread the love

Застанете днес на която и да било улица и се вгледайте в облеклото и обувките на проходящите. Много рядко ще видите човек с кърпени дрехи и сбуща. А през годините, на които са посветени нашите страници, кръпките бяха най-естествените апликации както на мъжкия, така и на женския тоалет. Те никому не правеха впечатление, освен когато бяха с различен цвят от тоя на дрехата, което нерядко се случваше, или когато небрежната домакиня ги прикрепяше на пострадалото място било с едри бодове, било с цветни конци, било и с едното, и с другото.

Народът смекчаваше болката от немилостиво зиналите по облеклото му рани с балсама на собствените си мъдрословия: „Кърпеж къща крепи“, „Добрият кон и под съдран чул се познава“, „За зет по-арни“, „За невеста копринени“ и пр. С тоя кърлеж народът от села и градове изхранваше челядта си, настаняваше дъщерите си, изучваше синовете си, които днес, откъснати от неговата стара участ, никога не ще могат да проникнат в дълбочината на оная външно тиха, но вътрешно бунтовна тъга, с която той носеше несретата си. С тая тъга той кръстосваше и столичните улици, небрежно облечен, но винаги горд и никога обезверен.

Костюмите с кръпки ту на коленете, ту на лактите, ту на неофициалното полушарие – това бяха ахилесовите пети на дрехата – се носеха без никакво стеснение. Тяхното състояние определяше степента на столичното благосъстояние. Всеки софиянец имаше, разбира се, и здрави обуща, и некърпени дрехи, но тях той обличаше само в празнични дни, а през делниците минаваше как да е и с какво да е.

Цените на обувките бяха от 8 до 12 лв., а на дрехите от конфекционните магазини на Йерохам, на Нойман или на Спасов от 20 до 40 лв. Костюм по поръчка и от английски плат струваше 60 лв. Но не шейсетте, а и десетте лева бяха много голяма пара. Ето защо общият вид на кръстосващите столичните улици хора може да бъде определен с една дума – небрежен.

В София, разбира се, не липсваха и елегантни мъже, и още по-елегантни дами, на които външността беше безукорна във всяко отношение.

Мъжкото облекло се състоеше от стегнато с 5–6 копчета сако с тясна и малка яка, от жилетка и от тесни без маншети панталони. Лятно време се носеха твърди сламени шапки, елипсовидната форма на които не прилягаше на главата, поради което мъжете често тичаха след своите отнесени от вятъра и търкалящи се в уличните прахоляци и калища гарсонетки.

Представете си в какво смущение изпадаше кавалерът, на когото вятърът отнасяше шапката в разгара на най-галантния разговор с вървящите от двете му страни дами. Той трябваше тичешком многократно да се навежда след дяволски изплъзващата се изпод ръцете му шапка, и то в една непристойна, отнемаща цялото му достойнство поза. Та това беше цяло нещастие, което днешните хора мъчно могат да разберат. То обливаше в червенина грижливо напудреното лице на страдалеца и го набраздяваше с тънки ивици пот, които разкриваха козметичната тайна на неговата доскоро блестяща красота.

Но всяко нещастие води след себе си, уви, след себе си, и поуката. Тя прибави към шапките един шнур, който се прикачваше към едно копче на връхната дреха, за да пази елегантните кавалери от изненадите, които им причиняваха толкова незаслужени страдания.

Мъжки нагръдник

Покрай гарсонетките на мода бяха и сламените шапки, наречени „Панама“. Те имаха широки, извити периферии и се доставяха от чужбина. Към тях обаче малцина протягаха ръце, тъй като бяха много скъпи – от 20 до 60 лв., – когато цената на обикновените сламени шапки, произвеждани в русенската фабрика на „Лазар и с-ие“, се движеше от 1 до 5 лв.

През останалите сезони се носеха или меки филцови шапки, или твърди полуовални бомбета, традиционния чер цвят на които елегантните мъже често заменяха със сив.

Сред интелигенцията модна дреха беше жакетът, който се носеше с райе панталони и обязателно с бомбе. Елегантните мъже вместо черна носеха цветна копринена жилетка. Жакетът беше наследник на отживелия своята слава, но все още неизчезнал от улицата редингот. Това беше дълга до коленете и стегната при кръста черна дреха, с два реда копчета отпред и един само горен джоб от лявата страна. Отзад дрехата имаше дълбока чак до хълбока цепнатина, от двете страни на която се намираха два вътрешни джоба, в които обикновено се държаха само носните кърпи. И след като тая от черно сукно официална дреха излезе от мода, често се срещаше из столичните улици извехтяла и позеленяла върху гърба на изсушените от лишения пенсионери, които не без душевна мъка бяха извлекли от своя пуст гардероб тоя последен свой резерв, жив спомен за безвъзвратно отлетелите златни дни.

Неотменима принадлежност на мъжкия тоалет бяха белите корави нагръдници и белите корави яки и ръкавели. Прикачи ли над долната си често пъти окъсана и замърсена риза колосания нагръдник, нахлузи ли на китките си украсените с металически копчета ръкавели, сложи ли високата, подпираща брадата му корава яка, прикачи ли към нея чрез едно зашито приспособление връзката с още при фабрикацията приготвен възел, мъжът от първите години на нашия век излизаше на улицата със самочувствието на изискано облечен кавалер. По едно време платнените яки и ръкавели бяха заменени с каучукови, които не се нуждаеха от пране, колосване и гладене. Нищо от това, че те не попиваха потта и спарваха кожата. Нищо! Неудобството се компенсираше от икономията. Тая придобивка на галантерийната рационализация се носеше до последното ù издихание – напукването. Наистина от дългото употребяване ръкавелите и яките пожълтяваха, но тоя придобит от времето колорит не правеше никому впечатление.

Елегантните мъже не само зиме, но и лете носеха ръкавици. В лявата си ръка те държаха свита дясната си ръкавица, а с дясната ръка въртяха своите бастуни с най-разносбразни – от злато, сребро, кост, абанос, крак на сърничка и пр., дръжки. При разходките си те жонглираха с тоя своеобразен накит, като го въртяха около дръжката му, премятаха го около пръстите си и понякога цапардосваха с него разсеяния проходящ. Улиците не бяха многолюдни, минувачите не се блъскаха и не тичаха из тях, а се движеха тьй бавно, спокойно и равнодушно, както бавен, спокоен и равнодушен беше техният живот.

Бихме направили сериозен пропуск, ако не отбележим три малки, но важни неща от мъжкия тоалетен асортимент. Те обслужваха един мъжки атрибут, в който тогавашните жени виждаха отразена някаква омайна красота. Касае се за приспособленията, с които мъжете поддържаха в изискана форма своите мустаци, които никой не допущаше, че могат някога да бъдат обръснати.

Четки за брада и мустаци

Та мустаците като много скъпа украса се залагаха само при най-сигурните басове. „Ще си обръсна мустаците, казваха мнозина, ако се окаже невярно това, което твърдя.“

Бръснатите мустаци бяха нещо като клеймо, сложено само върху лицето на артистите, на чиято репутация никой не завиждаше. Тия вещи бяха: 1) един еластичен банд, с който мустаците се притискаха; 2) две малки щипки, с които мустаците, съответно навити а la Вилхелм, се прищипваха, и 3) една скътана в джоба на жилетката малка като палец четчица. Всеки грижлив към хубостта си мъж никога не лягаше, преди да си превърже банда за ушите или преди да си сложи заменящите го щипки. Що се касае до четчицата, тя изпълняваше много по-сложна и деликатна функция. Заседнеше ли в мъжкото око образът на някоя стояща недалеч от него дама, четчицата веднага влизаше в действие. За да привлече вниманието на дамата, франтът почваше бавно и методично да глади мустаците си, като крадешком поглеждаше прицелния обект. От тоя флиртов подход е останал неправилният израз: „Поглежда я изпод мустак“, когато би трябвало да се казва: „Поглежда я из над мустак“.

Жените бяха свенливи, мъжете – предпазливи, пазителите на морала – прозорливи.

Мара Блчева в модна рокля

Дамите носеха дълги до петите рокли, прищипани в кръста, понеже тая част от тялото беше здраво стегната от висок, обшит с железни банели корсет, който при всяко обличане причиняваше сериозни безпокойства, тъй като за здравото стягане на кръстосващите го ширити се изискваше и чужда помощ, каквото не всякога биваше налице. Роклите бяха дълги, с бухнати в горния край ръкави и с тесни, плътно притиснати към китката ръкавели. Яката бе висока, покриваше целия врат и се поддържаше от вшити в плата банели. Долната периферия на роклята беше широка и понякога завършваше с разположени един над друг волани. Шапките – зимно време филцови, а лятно време сламени, имаха широки периферии, отрупани с цяла оранжерия цветя. Обущата бяха цели, високи и с неестествено дълги шпицове. Те стягаха плътно свирките на краката с разположените встрани копчета или с навървените отпред връзки.

Тънката, притисната до омаломощаване от корсета талия се считаше най-сигурния белег за елегантна жена. Корсетът притискаше не само талията, но и гръдния кош и непоправимо деформираше тялото. След театър, бал или вечеринка мъчениците на модата се завръщаха запъхтени в домовете си и с трескава бързина се освобождаваха от игото на това чудновато изобретение на модата. Корсетът, за да оформи своевременно женската талия, се носеше от най-крехка възраст, поради което Министерството на просветата със заповед от 1905 год. забрани под страх от изключване носенето му от ученичките. Не липсваха кавалери и офицери, които също носеха корсети.

Лятно време жените носеха чадъри, с които пазеха лицето си от слънчевите лъчи, а зиме пъхаха ръцете си в една цилиндрична, съшита от кожи или плат вещ, която се наричаше маншон. Освен това жените разхлаждаха лицата си и с ветрила, с които кокетно заслоняваха очите си, за да могат без озъртане да ги отправят в посоката на своите влечения.

Корсет

То се знае, че домашната обстановка на софиянеца бе толкова различна, колкото различно бе и неговото социално положение. Това, което най-много утежняваше живота, макар и не в еднаква степен, на всички хора без своя жилищна собственост, бе острата жилищна криза в столицата. Тя се изразяваше не в липсата на жилищна площ, а в извънредно високите и несъобразени с доходите на хората наеми, които бяха: за мобелирана стая от 30 до 50 лв., за стая и кухня – от 40 до 50 лв., за две стаи и кухня – от 60 до 80 лв., за три стаи и кухня – от 100 до 140 лв. Колкото доходът на софиянеца бе по-нисък, толкова делът, предназначен за наем, бе относително по-висок и съставляваше една трета от семейния бюджет тогава, когато по установената международна норма тоя дял би трябвало да представлява от 1/7 до 1/10 от чистия доход на семейството. Тая несъобразност предоставяше незначителна част от дохода за храна, домашна обстановка и културни нужди. Софиянецът бе принуден да посреща тия си нужди вместо с 6/7 от дохода си само с две трети от него, поради което оскъдицата в неговия дом беше постоянна.

Домашната обстановка на работника се състоеше от креват, маса, 3–4 дървени стола, една парцалена черга и една малка ламаринена печка. Креватът се състоеше от няколко дъски, разположени върху две дървени стойки, наречени магарета. Много често за магарета служеха четири газени сандъка. Гардеробът се заменяше от няколко заковани в стената гвоздеи и един чаршаф, който покриваше окачените дрехи.

Чиновникът и средният занаятчия разполагаха с креват от извити железни пръчки, който при това бе украсен и с 4 месингови топки, нахлузени върху четирите стърчащи опори. За пружина служеха няколко кръстосани перпендикулярно ламаринени ленти. Тук дървените столове бяха изместени от виенски плетени столове, а парцалената черга — от вълнената. На мястото на импровизирания от забити гвоздеи гардероб стоеше истински, придружен понякога и от толкова дълго мечтания от домакинята скрин, в който се нареждаше белього.

Търговецът и висшият чиновник имаха дървени или внесени от Австро-Унгария таблени кревати, които се ползуваха с репутацията на луксозна вещ. Чипровският или пиротският килим, гардеробите, скринът, кръглата маса на един крак с три разклонения, вълнените завеси с шарени апликации и меките столове придаваха иа жилището известна уютност, с която оссбено много се гордееше домакинята. Лично избродираните от нея килимчета, тишлайфери, покривки и др. увеличаваха и утежняваха комфорта с излишна претрупаност.

Богатите граждани имаха в жилищата си луксозно мебелирани приемни, спални, трапезарии, кабинети, будоари и пр., на които не липсваше това, което се нарича комфорт и стил. Нуждите на тая категория столичани се задоволяваха от трите мебелни магазина на Ганчо Гаврилов, братя Сребъриикови и Леон Фрай. Първите две фирми имаха собствени работилници, а третата доставяше стоката си направо от Виена, а понякога дори и от Париж.

Във връзка с последната фирма имам запазен един спомен, чиято характерност заслужава да бъде отбелязана днес, когато много работнически домове имат мека мебел. Адвокатът А., виден член на широкосоциалистическата партия, си бе купил от Леон Фрай една мека виенска гарнитура за 400 лв. Покупката не остана тайна за партийната организация, в заседанието на която бе предложено да се обяви мъмрене на А., загдето се е увлякъл в такъв присъщ на буржоазията лукс. Направеното предложение наистина бе отхвърлено, но то не остана и без поддръжници.

Доходите не само на работническото, но и на средното семейство бяха ниски, храната – оскъдна, животът – тежък и еднообразен. В учрежденията работеха само мъжете. През 1907 год. министърът на просветата Апостолов бе внесъл законопроект за отнемане правото на омъжената жена да учителствува. Проектът не стана закон поради свалянето на правителството. Само текстилната индустрия предлагаше едно гладно препитание на жената. В словослагателския бранш бяха постъпили само няколко жени. Доходът на мъжа бе единственият източник на домашния бюджет.

Работниците носеха обеда си в работилниците. Той се състоеше от едно и също меню: хляб и сирене, хляб и боза или хляб и халва, а лете – от хляб, зеленчук и плодове. За да не губят времето си, занаятчиите също носеха храната в дюкянчетата си. където я сполеляха с чираците си. Тя се състоеше от едно-единствено блюдо. Само чиновниците, търговците и хората от срободните професии се хранеха по-разнообразно в гостилниците и домовете си.

Плодовете и зеленчуците, както вече отбелязахме, бяха рядкост. Докарваха ги с влак от Пловдив и с коне от Кюстендилско и Дупнишко. Само месото беше в изобилие и беше сравнително евтино. Пред Гергьовден софийските улици биваха кръстосвани от блеещи стада, водени най-вече от слезли от планината каракачани. Те придаваха още една особеност на столичната улица, в която дръгливите коне, натоварените с мляко магарета, разнебитените гальоти, блуждаещите кучета и тук-таме грухтящите свине все още пазеха основните признаци на нейния провинциален характер.

По обичай и най-бедното софийско семейство скътваше пари за гергъовденско агне, което се купуваше живо, за да достави радост на децата, която бързо се заменяше с плач по закланото добиче.

В София имаше една-единствена колбасница на чеха Клоучек, поддържана с продукти от неговата скромна работилница, в която бяха заети членовете на семейството му. Много по-късно бяха открити още две колбасиици – на Докузанов и Лулчев. И трите бяха разположени на бул. „Дондуков“. Колбасарският артикул беше съвсем нов и непознат на нашия народ деликатес, ето защо неговата клиентела беше много ограничена и се набираше между чужденците и по-състоятелните граждани. Цената на различните видове колбаси и шунки се движеше от 1 до 2,40лв. килограма. Рибата бе оскъдна, тъй като нейният подвоз от дунавските и морските пристанища беше рискован и труден. Единствено чирузите лете и пастърмите и суджуците зиме разнообразяваха и домашната трапеза, и кръчмарските маси.

Димо Казасов, „Улици, хора, събития“ (1968)

error: Свържете се с нас.