Николай Лилиев: Дора Дюстабанова

Spread the love

Едва завършила последния клас на гимназията, Дора Дюстабанова е вече една от най-изтъкнатите ученички на театър „Студия“, който се ръководи от Исак Даниел. Не може да се каже, че тъкмо Гео Милев е имал особени чувства на обич към тоя театър и към неговия ръководител. И все пак той е намерил случай да отдели две ценни дарования на театъра и да ги посочи на драматичната общественост: Дора Дюстабанова и Константин Кисимов. През 1924 година, в първата годишнина на своето списание „Пламък“ – книга I, стр. 41, – Гео Милев пише: Дебютът на младия режисьор Исак Даниел е твърде злощастен. Такава постановка, която ще убие актьора в името на. . . безцветната еднозвучност — е лош атестат за един дебютант, който се явява с гръмогласната претенция да убие рутината и т. н. Вместо рутината убиват се актьорите. С изключение на двама, за които може да се каже, че имат талант дори голям талант, понеже непросветенодиктаторската режисура не е могла да ги убие, –  двама типични актьори: Кисимов и Дюстабанова, които изнасят великолепно цялата първа сцена в приюта. Става дума за постановката на „Ханеле“ в театър „Студия“.

Театър „Студия“

През есента на 1923 година Дора Дюстабанова е стажант-артистка при Народния театър; тя продължава своето театрално образование в драматичния курс за стажант-артисти и драматически ученици, ръководен от тогавашния главен режисьор Й. Осипов; участвува в неговите постановки на „Макбет“ от Шекспир, „Сватба“ от Чехов, „Голям за себе си“ от Жан Сарман, в постановката на „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, възобновена от Кръстьо Сарафов; по-късно най-прилежно следва двегодишния курс на Драматическата школа, задължителен за стажант-артисти и драматически ученици, открит под ръководството на новия главен режисьор Н. О. Масалитинов, дето се проявява една от първите.

Още в края на първата учебна година в постановката на ръководителите на драматическата школа Н. О. Масалитинов и Ек. Ф. Краснополска „Снежната царкиня“ по Андерсен (драматизация на Ек. Ф. Краснополска, превод на Г. А. Стаматов, декори от Иван Пенков, музика от Александър Падашевски) в ролята на Кай и Душата на кокичето Дора Дюстабанова привлича вниманието на зрителя със своята забележителна игра. Нейни партньори са стажант-артисти и млади артисти, задължени да посещават курса на школата; между тях са и мнозина от днешните народни и заслужили артисти. При Н. О. Масалитинов, Е. Ф. Краснополска, Олга Старк, П. М. Ярцев, Сава Огнянов, Гено Киров тия млади хора се учат на изразително четене, на сценична пластика, на танц, на фехтовка; при тях те се учат на дикция и декламация, на актьорско майсторство, на художествено изпълнение.

На сцената на Народния театър Дора Дюстабанова отнася своята мечтателност на поет, своята чувствителност и вяра в доброто, своята интелигентност, която ù позволява не само правилно да тълкува текста на ролите, а – и да създава обикнатите образи на своето въображение. С каква изразителност тя чете стиховете на своя незабравим Пък в „Сън в лятна нощ“ от Шекспир:

И мишка тук не ще посмей да мине, да наруши покоя на

нощта:

метлата аз съм пратен да изрина сметта.

Но за артистката Дора Дюстабанова сякаш не бе необходим текст, за да отрази на сцената с необикновена яркост драмата на драматическото лице. Тя постига едва ли не най-високата точка на своята драматична издръжливост в това безсловесно момче, което ù бе възложено да играе в „Шест лица дирят автор“ от Пирандело, което през време на цялото действие не отроня нито дума, мълчи само както Дора Дюстабанова умееше да мълчи на сцената и в живота, и крие в джоба си някакъв револвер.

Актьорският състав на театър “Студия”

Доведената сестра – Вела Ушева – се обръща към момчето – Дора Дюстабанова, – което смутено я следи: Бедно дете, ти ме гледаш тъй слисано с тия хубави очи, сякаш питаш де сме! Ние сме на сцена. Дюстабанова играе с такова неподправено изкуство всички ремарки на автора – и отбелязани, и неотбелязани, – че не е необходима никаква нейна реплика, за да се разбере, какво сестрата продължава, „като че ли отговаря на запитване на малката“:

Какво нещо е сцена? Нали виждаш? Място, дето се опитват да играят. Дават комедии. И ние ще играем комедия. И ти…

И когато сестрата успява да измъкне ръката на момчето от джоба му, вижда ужасена револвера. Няма съмнение, че тоя револвер ще стане развръзка на драмата, която ще се разиграва пред очите на зрителя. Когато се чува револверният изстрел зад дърветата, дето се е скрило момчето – Дюстабанова, – изстрелът не изненадва никого. Толкова очакван се явява този трагичен край. С голямо умение артистката успява да разкрие вътрешния свят на образа, а не неговата външна характеристика – и не изменя нито за миг на своето реалистично изпълнение.

През тоя театрален сезон – 1926 – 1927 г. – Дора Дюстабанова е Берта в „Щурецът на огнището“ от Дикенс (постановка на Н. О. Масалитинов, декори от Иван Пенков). Не може да се отрече, че успехът на постановката се дължи не само на прекрасните изпълнители – Кръстьо Сарафов, Марта Попова, Любомир Золотович, Олга Кирчева, – но и на дълбоко човечните сцени, провеждани с голяма искреност и топлота от стария баща и неговата сляпа дъщеря: Стоян Бъчваров и Дора Дюстабанова.

От друга страна, не би могло да се определи кои от ролите, които изпълняваше тая млада артистка, играеше най-добре. Тя имаше такъв широк творчески диапазон, който ù помагаше да създава на сцената с еднаква сръчност и убедителност образа на Хю в пиесата за деца „Стаята с гоблените“ по Голсуърти (драматизация и постановка на покойния артист Борис Борозанов с музика от Веселин Стоянов) и образа на Прамайка Сова в драматичната приказка на Георги Райчев „Еленово царство“ (постановка на Юрий Яковлев с декори от Асен Попов и с музика от Панчо Владигеров).

През своя кратък театрален живот Дора Дюстабанова прояви ценната дарба да се превъплътява в най-различни роли. С тая своя дарба тя се нарежда между най-достойните представители на поколението артисти, които поеха факела на своите по-възрастни колеги след пожара на Народния театър през 1923 година.

На 20 март 1928 година Народният театър отбеляза стогодишнината от рождението на Хенрик Ибсен с драмата „Малкият Йейолф“. Пиесата се поставя от главния режисьор на театъра Н. О. Масалитинов с декори от Асен Попов. Ролята на младото интелигентно момиче, пристигнало в къщата на брата си Алмерс от града, Аста, се поверява на Дора Дюстабанова, която наред със своите колеги Златина Недева, Теодорина Стойчева, Георги А. Стаматов, Никола Икономов, Здравка Стойнова създава атмосфера, необходима, за да се разкрие същността на драмата, за да се изгради едно хубаво представление, достойно за паметта на големия норвежки драматург.

Исак Даниел.Рисунка от Добри Немиров

Нищо не липсва на даровитата изпълнителка – глас, верен сценичен живот, темперамент, интелигентност, чувство – за да се превъплътява в ролите, които има да играе на сцената. Нейното безпримерно трудолюбие е още една неоценима добавка към положителните качества на несъмненото ù дарование и ненапразно тя е желаната помощ едва ли не на всяка постановка на режисьорите Н. О. Масалитинов, Юрий Яковлев, Исак Даниел, Боян Дановски, Хрисан Цанков. Разнобагрена е палитрата на Дора Дюстабанова. При Н. О. Масалитинов тя участвува още в „На път“ от Сътън Вейн – играе ролята на Кл. Бенкс; в „Тартюф“ от Молиер тя е Дорина; в „Опечалена фамилия“ от Бранислав Нушич – Вида; в „На дъното“ от М. Горки – Настя. При Юрий Яковлев тя е Вили Морган в „Улица“ от Елмер Л. Райе; госпожа Реми в „Кнок, или триумф на медицината“ от Жул Ромен; Райхшадтският принц в „Орлето“ от Едмон Ростан. При Исак Даниел тя е Тоанета в „Мнимият болен“ от Молиер. Дюстабанова е Леа в постановката на Хрисан Цанков „Дибук“ от Ански. Тя е учителката в „Най-важното“ от Н. Евреинов, поставена от Боян Дановски, с декори от Асен Попов. Играе Сузана в комедията на Карло Голдони „Ветрилото“, поставена от Владимир Василев, по скици за декори и костюми от Андромаха Аргирова.

Дора Дюстабанова

Дора Дюстабанова не е забравена и когато трябва да се помогне на българската драма. Тя е Христина от „Милионерът“ на Й. Йовков, която със своята непринудена комедийна игра разсмива публиката, когато е на сцената; тя е Дафинка в „Свекърва“ от А. Страшимиров, Няголица в „Албена“ от И. Йовков, Анчето – във „Възелът“ от Добри Немиров, Блю-Блю в „Юнак Гого“ от Георги Караиванов. Нейното участие дори в „Златната мина“ от Ст. Л. Костов, дето играе малката роля на Руса, оставя забележими следи. Всеки нов ден носи нови успехи на Дора Дюстабанова. Нейният глас закрепва; изпълнителката, особено в роли като Пък, игрива и палава, проявява качества, които без необходимите упражнения не би могла да разкрие нито една пластична дарба. На Дора Дюстабанова не са чужди роли, изписани с голяма болка и съчувствие. Чувството за мярка обаче не я напуска – както в комедийните, така и в драматичните роли. Вдъхновените Молиерови служителки намираха в изпълнението на Дора Дюстабанова своето право на непрекъснат сценичен живот – и артистката с особена любов се отдаваше на изкушението да весели зрителите дори когато смеът не се предизвиква от комедийното положение на действуващите лица. Но Дора Дюстабанова беше от ония артисти, които знаят какво правят на сцената, знаят защо произнасят дадена реплика или защо си служат с дадено положение. Тъкмо от такива артисти – дарени, минали здрава театрална школа, уловили идеите на своето време, артисти, които мислят, преди да говорят – има нужда днешният театър, дето Дора Дюстабанова би се почувствувала най-добре. Нейната интелигентност, нейната скромност, нейните другарски отношения не биха пречили никому. Те биха помагали на нашето театрално дело да расте и се развива тъкмо в пътя, който Дора Дюстабанова от младини следваше – пътя на здравото реалистично изкуство.

Сп. „Театър“, г. VІІ (1954), кн. 8

error: Свържете се с нас.