Непубликувани записки на Фани Попова-Мутафова, озаглавени „Исторически материали“

Spread the love

В годините след 1989 г. тематиката, свързана с произхода на българите, преживя истински разцвет по отношение броя на публикациите. Използвайки отпадането на ограниченията, наложени от „научната“ цензура, множество автори се насочиха към проблемите на ранната българска история и култура. Бяха публикувани многобройни статии и монографии, засягащи почти всички аспекти на темата. Някои от авторите (сред които П. Добрев, П. Цветков, Д. Табаков, Й. Вълчев) допринесоха със своите документално обосновани и талантливо написани трудове за изясняване на редица въпроси, чиито отговори бяха „табу“ за историческата ни наука в продължение на десетилетия. Успоредно с този процес станахме свидетели на реабилитацията и извеждането от забрава на неколцина български историци, творили преди 1944 г., за които официалната историография или мълчеше, или ги определяше като „великобългарски шовинисти“. Към тази група изследователи можем да причислим Димитър Съсълов, Николай Станишев, Ганчо Ценов, С. С. Шангов, Тачо Танев. Някои техни трудове бяха преиздадени (вкл. и фототипно), а други предстои да видят бял свят. Следващите редове са опит за разкриване на неизвестни или малко известни страни от творчеството на писателката Фани Попова-Мутафова, свързани с най-древната българска история.

Фани Попова-Мутафова (3. 10. 1902–9. 07. 1977) е популярна предимно като автор на исторически романи. „Солунският чудотворец“ (2 ч., 1929–1930), „Дъщерята на Калояна“ (1936, 6 издания), „Доктор Петър Берон“ (1972) и др. ѝ донасят признанието на критиката и читателската аудитория[1].  Само сравнително тесен кръг познавачи знаят, че тя проявява траен интерес към произхода на българите и най- старата българска история и култура. Като активен член на Дружеството на писателите историци и особено на Историческо дружество „Българска орда“ (1938–1944) тя общува с вече споменатите Д. Съсълов, Н. Станишев, Т. Танев, както и с редица други професионални историци и любители на историческите изследвания[2]. Нейният съпруг – писателят Чавдар Мутафов, е сред първите членове на ИД „Българска Орда“. В периода до 1944 г. Фани Попова-Мутафова сътрудничи на различни периодични издания, като публикува материали, засягащи българската история. Особено интересни са статиите ѝ в ежемесечното списание на ИД „Българска Орда“, наречено „Известия на Българската Орда“. В тях тя разглежда такива фундаментални за нашата историческа наука проблеми като ролята на славянския и древнобългарския елемент за създаването на българската държава и кръвната връзка между Кобургската династия и владетелите на средновековна България[3]. Внимателният прочит на тези публикации ни убеждава не само в изяществото на литературния ѝ стил, но и в забележителната ѝ историческа ерудиция. Фани Попова-Мутафова доказва със завидна лекота съжденията си, ползвайки богат изворов материал. Тя привежда примери от миналото на различни европейски народи и цитира студии и монографии на чужди изследователи.

След 9. 09. 1944 г. ИД „Българска Орда“ е разтурено като „фашистка организация“, а на 20.10.1950 г. е прекратено официално с определение на Софийския околийски съд. Ръководителите на дружеството са пратени в концлагер или изселени от София[4]. Фани Попова-Мутафова не успява да избегне „горчивата чаша“ на репресиите. Подобно на стотици представители на българския интелектуален елит, тя е арестувана и подложена на унижения в Софийския централен затвор. За един продължителен период е изключена от Съюза на българските писатели, а върху творчеството ѝ е наложено клеймото „великобългарски шовинизъм“. Това са трудни години за писателката, която е изолирана от литературния живот и ограничава контактите си със своите съмишленици от „Българска Орда“. Нейната близка приятелка Вера Гюлгелиева си спомня: Страхът, който възпираше Фани да посещава Димитър Д. Съсълов в Пирдоп, бе да не би властта да сметне, че тайно възобновяват „Ордата“ или пък правят някакъв заговор. Страхът я правеше и подозрителна, понякога дори и към най-искрените ѝ и добри приятели[5]. Въпреки тези обстоятелства Фани Попова-Мутафова продължава да твори, осъзнавайки добре, че цензорите на режима трудно ще допуснат произведенията на една „буржоазна писателка“ да станат достояние на широката читателска аудитория. Вера Гюлгелиева разказва: Страхът бе причината, поради която Фани не дописа някои нейни творби като „Елена Драгаш“ и романа „Реката“. От тях тя ни четеше готови глави и откъси, повечето от които бяха високохудожествени и крайно интересни исторически и по замисъл. Четейки тя спираше на някое място и възкликваше: „Ето това редакторите никога няма да го допуснат! [6]

Страница от бележките на Фани Попова-Мутафова

През този период (втората половина на 50-те и началото на 60-те години) Фани Попова-Мутафова работи усилено върху два романа, които остават недовършени. Името на втория е споменато от В. Гюлгелиева като „Реката“. Тя отбелязва, че писателката е замисляла това произведение като „огромен роман, започващ от траките и завършващ със съвремието ни“. В Националния литературен музей (НЛМ) е съхранен архивът на писателката, където откриваме ръкописа на този роман заедно с някои използвани от Фани Попова-Мутафова исторически източници. Анотацията към архивната единица гласи: „Великата река“ – трилогия за траките. Тетрадки, бележници, изрезки“ [7].

Страница от бележките на Фани Попова-Мутафова

Списъкът на материалите, приложени към авторския машинописен вариант на романа, включва статии на В. Златарски, Ив. Шишманов, А. Д. Димитриев, Г Кацаров и книги от С. С. Шангов, И. Райчев, Ст. Величков, Й. Попгеоргиев. Очевидно е, че тези трудове са крайно недостатъчни като изворова база за осъществяването на такъв амбициозен проект като романа „Великата река“, отразяващ исторически събития с твърде широк хронологичен географски диапазон. Логично се налага въпросът: къде да търсим изворите, с които Фани Попова-Мутафова работи, пишейки романа? Проблемът намира своето решение след анализа на съдържанието на папка от архива на писателката, озаглавена „Исторически материали“[8]. В анотацията четем: „Съдържа 198 листа (машинопис) – исторически сведения за келти, готи, кимерийци, хиксоси, хуни и др. племена, както и за българите, извадени от различни исторически извори, енциклопедии и от трудове на наши и чужди автори“. С голяма доза сигурност можем да предположим, че материалите, събрани в тази папка, са послужили като фактологична основа за написването на романа „Великата река“. Фани Попова-Мутафова събира данни за произхода и прародината на българите от всички достъпни по онова време източници. Тя не пренебрегва дори съветските исторически трудове, в които намира сведения за интересуващите я събития. Разбира се, авторката не приема догмите на марксистко-ленинската наука и учението за „обществено-икономическите формации“, а се стреми да разшири кръга на изворите с цел по-голяма достоверност на повествованието. За съжаление често тя не посочва библиографските данни на ползваната литература. На други места препратките са непълни, което затруднява установяването на автора, заглавието и годината на издаване на съответния исторически труд (например „Хопф 79!!!“ или „Хопф подробно!! 82“). Освен това длъжни сме да направим уточнението, че „Историческите материали“ нямат характера на цялостно и систематично изследване върху произхода и ранната история на българите. Това са работни бележки, които не са предназначени за публикация. Материалите не следват определен хронологичен ред, като на места темите се повтарят. Все пак Фани Попова-Мутафова прави опит да систематизира информацията и да я подреди в хронологичен ред. За тази цел тя отделя 25 листа, като първият е озаглавен „Прастари времена“ и съдържа сведения за най-древните цивилизации в Предна Азия и Месопотамия, както и за преминаването на „Монголите от Азия в Америка (15–10 хил. години пр. Хр.)“. Следващите листове са озаглавени „5000 преди Христа“, „4000 преди Христа“ и т.н. до „IV в. след Христа“. Много от листовете са празни, а на други четем: „600-500-400 преди Христа. Какво става с Македония? Перси и гърци?“. Вероятно авторката е възнамерявала да попълни и тези листове, за да ги използва като фактологичен ориентир при писането на романа. Фани Попова-Мутафова не се ограничава само със събитията от българската история, а събира разнообразни данни за древното минало на евразийския континент. Целта ѝ е да пресъздаде със средствата на художественото слово величествената картина на евразийската история. В центъра на тази картина тя поставя конните народи – завоеватели и строители, а сред тях откроява българите. Писателката е водена от своето патриотично чувство, но не изневерява и на историческата обективност. Често тя се отнася критично към становищата на академичните авторитети, които цитира, а в отделни случаи предлага свои версии за етногенезиса на различни племена и народностни групи и техните взаимовръзки. Така например един от листовете е озаглавен „Ромънският език е смес от латино-славянски думи“. Авторката предлага поредица от хипотези, за да формулира заключението си, че „траките говорят един славянски (склавонски) език“ (правописът е на авторката – б.м.).

Страница от бележките на Фани Попова-Мутафова

На друго място Фани Попова-Мутафова пише следното: „МАСАГЕТИТЕ, които сега се наричат хуни (Прокопий). Теодорих побеждава княза на САРМАТИ-ТЕ! Непобедимите българи, ЗНАЧИ: СКИТИ = ХУНИ = МАСАГЕТИ = българи КИМВРИ (тракийци?) = СКИТИ = САРМАТИ = МАСАГЕТИ (мизо-гети). БЪЛГАРИ освобождават поробените от Рим тракийски склави“. Такива неортодоксални хипотези формират възгледите на писателката за ранната българска история и показват насоките на нейните търсения. Макар на пръв поглед подборът на изворите да изглежда еклектичен и дори случаен, материалите са в съответствие със структурата на бъдещия роман. Както виждаме от анотацията – предложение до издателство „Народна младеж“, първият том на „Великата река“ носи работното заглавие „Светилището на Дионис“ и описва историята на траките. Вторият том е наречен „Волята на рударите“ и обрисува Великото преселение на народите, а третият с името „Великата река“ представя епичните събития около образуването на българската държава[9].

За целите на нашето изследване условно ще разделим източниците, от които Фани Попова-Мутафова извлича сведения, на чужди и български. На свой ред изворите можем да подразделим на антични и средновековни първоизточници и историографски трудове от по-ново време. Отново ще уточним, че голяма част от тях не са посочени изрично. Измежду чуждите антични и средновековни извори писателката използва фрагменти от „бащата на историята“ Херодот, античния географ Страбон, летописците Прокопий Кесарийски, Амиан Марцелин, Псевдомаврикий и Нестор, а също така арабските хронисти Ал Бекри, Ибн Фад- лан, Ибн Хаукал, Ал Бируни, персийския писател Мирхонд и др. Тези антични и средновековни източници тя ползва като цитати в трудовете на различни съвременни историци: С. С. Шангов, Ив. Шишманов, В. Златарски, справочника „Паули Висова“, двутомната „История на стария свят“ на М. Ростовцев и др. Макар самата Фани Попова-Мутафова да е владеела латински, тя рядко ползва латински извори в оригинал.

Страница от бележките на Фани Попова-Мутафова

Писателката детайлно анализира статии и монографични трудове от руските и съветските историци В. Н. Татишчев, М. Ростовцев, Ю. Кулаковски, Н. С. Державин. Често тя цитира мненията на немските учени Рьослер, Милер и Хопф. Фани Попова-Мутафова познава и трудовете на италианския професор Винченцо д’Амико, описващи заселването на българи в Италия през VI–VII в. Като доказателство за нейната ерудиция ще посочим факта, че тя е прочела книгата на английския пътешественик Едуард Турнерели „Развалините на Болгар и древните българи“ (Казан-Лондон, 1854), неизвестна дори на повечето професионални медиевисти. Българските източници са широко застъпени в „Историческите материали“ на Фани Попова- Мутафова. Писателката търси данни за най-древното ни минало в трудовете на нашите възрожденски дейци просветители. В „Историческите материали“ срещаме откъси от „История вкратце о болгарском народе словенском“ на йеросхимонах Спиридон, фрагменти от произведения на Г. С. Раковски, И. Хаджиконстантинов-Джинот, Г. Кръстевич, К. Фотинов. От по-новите автори тя най-често цитира И. Иванов, С. С. Шангов, Ив. Шишманов, В. Златарски, Д. Съсълов, Г Кацаров. Прави впечатление, че книгата на С. С. Шангов „Българска история. Т. 1. Болг-Кубрат“ (С, 1923) е може би най-цитираното съчинение в „Историческите материали“. Този факт има своето логично обяснение. Въпросите, които вълнуват С. С. Шангов (връзките „българи-траки“ и „българи-келти“), вълнуват и Фани Попова-Мутафова. С. С. Шангов отрича тюрко-монголската теза за произхода на българите и допуска възможността част от българските племена да имат автохтонен (трако-скито-келтски) произход. Подобни идеи не са били чужди и на Фани Попова-Мутафова.

Страница от бележките на Фани Попова-Мутафова

Започнахме с припомнянето, че през последните години редица историци, работили преди 9.09.1944 г., получиха своята заслужена реабилитация. Недовършеният роман на Фани Попова-Мутафова „Великата река“ все още очаква своята среща с читателите. Въпреки че „Историческите материали“ не са предназначени за публикация, те ще останат като още един „неръкотворен паметник“ на родолюбивото дело и творческия порив на писателката, назована от някои „Чудотворката“. Фани Попова-Мутафова принадлежи към онези автори, чиито пера възкресяват отдавна забравени епохи и личности. Със своята интуиция тя сякаш ни пренася във времето, за да ни поведе по пътя на себепознанието.

БЕЛЕЖКИ

[1] България. (Енциклопедия). Т. 5. С, 1986, с. 366; Речник на българската литература. Т. 3. С., 1982, с. 115.

[2] Даскалова, К. Автор, общество, цензура. Щрихи към персоналната генеалогия

на Фани Попова-Мутафова. – Във: История на книгата – начин на живот. Сборник в чест на проф. Ани Гергова. С., 2002, 318-347; Пашалийска, Р. Никола Янев – забраеният белетрист. – Известия на НЛМ, т. 1, 2003, с. 123-139.

[3] Попова-Мутафова, Ф. Княз Симеон. – Авитохол, 1995, кн. 2, 4-7; Попова-Мутафова, Ф. Основата на българската държава. – Известия на Българската Орда, 2000, бр. 1, с. 12.

[4] Хинков, С. Българска Орда (1938–1944). Установените досега факти. – Известия на Българската Орда, 2000, бр. 1, с. 4-8.

[5] Гюлгелиева, В. Спомени за достойни българи. С., с. 169-189.

[6] НЛМ, фонд „Фани Попова-Мутафова“, инв. № а768/80.

[7] НЛМ, фонд „Фани Попова-Мутафова“, инв. № а772/80.

[8] НЛМ, фонд „Фани Попова-Мутафова“, инв. № а768/80.

[9] Касабова, Б. Чудотворката – щрихи от портрета на Фани Попова-Мутафова. С., 2000, с. 90.

© Александър Мошев

error: Свържете се с нас.