Нели Гаврилова за дядо си – големия пейзажист Иван Христов: „Той е единственият художник в България, който е използвал  за основа черен грунд“

Художникът Иван Христов е един от необикновените български пейзажисти. Рисува разни кътчета на България – Мелник, Пловдив, Копривщица, Смолян, но най-вече Трявна и В. Търново. В творчеството му присъства и портрета.

Роден е във Видин, но корените му са от Трявна. Учи право по настояване на баща си, който е юрист. Паралелно с това се записва в Рисувалното училище. Учители са му Никола Ганушев и Никола Маринов. Завършва при Стефан Иванов. Специализира в Мюнхен, Германия. След завръщането си отива в Трявна и започва работа като учител в дърводелско-резбарското училище. Но не спира да рисува възрожденското градче. Той основава музея в града, подарява много свои картини. Художникът имал тетрадки със свои афоризми, които са изгубени във времето: „Творческата мъка е сладка мъка. Ако я имаш – ти тежи, ако я нямаш – животът ти е празен“.

Една случайност ме среща в София с Нели Гаврилова, която е внучка на художника Иван Христов. Тя носи изкуството в кръвта си от своя дядо – завършила е Техникум по фотография и полиграфия „Юлиус Фучик“. Вече 35 години се занимава с арт фотография. Има 21 самостоятелни изложби в България и чужбина. Разговаряме за художника и човека Ивана Христов, както и за нейното творчество.

Как си спомняте дядо си големият художник Иван Христов?

Прохождах във фотографията когато той почина. Снимала съм го в ателието, за съжаление няколко пъти само. Спомням си, колко неопитна бях тогава, а той позираше сериозен и изпълнителен. Сега си давам  сметка за пропуснатите моменти, как понякога приемаме най-близките си за даденост, а те си отиват… Мъчно ми е, че така се разминахме във времето. Не ми стигат спомените с него. Беше мъдър човек, от него можеше да се научи много, много… Често от тогава си казвам – не отлагай нищо, никога и винаги грабвай момента. Щеше ми се да съм го снимала докато рисува сред природата. Да бъда свидетел на цялата магия. Винаги съм гледала на него с известна доза страхопочитание. Изключителен творец, а в същото време толкова скромен. Излъчваше интелигентност, спокойствие и сигурност. Човек на реда и дисциплината, сериозен и с невероятно чувство за хумор. Пълен въздържател, но душата на компанията. Помагаше на много хора, с лекота се справяше с всички спънки. Около него винаги е имало интересни личности – Димо Казасов с когото са били приятели още от Трявна, Валери Петров, Камен Зидаров, басът Михаил Попов, художникът Найден Петков, с когото бяха много близки.

Защо името му е популярно само сред художниците и изкуствоведите?

Нека да започна от това, че културните ни институции би трябвало да уважават историята и творците си. Казвам го с болка. Повече от 10 години правя безуспешни опити да покажа в София негова голяма ретроспективна  изложба. То не беше смяна на директори, Ковид ситуация, изчакване на годишнина…. Но не се отчайвам. Така или иначе творчеството на Иван Христов съществува, оставайки ярка следа в българското изобразително изкуство. Факт е, че последната му юбилейна изложба в София беше през 1980 г. на „Шипка“ № 6, по случай 80-годишнината му. От тогава са показани няколко негови посмъртни самостоятелни изложби:

2015 – „Българският пейзаж създаден от Иван Христов“ – Художествена галерия „Никола Петров“, Видин, по повод 115 години от рождението му

2017 – „Дарението на художника Иван Христов“ – Изложбени зали „Рафаел Михайлов“, Велико Търново

2017 –  „Живопис на Иван Христов” – Художествена  галерия „Христо Цокев, Габрово. Поводът е 30 години от кончината на големия български художник Иван Христов. Но не и в София…

Какво неизвестно ще ни разкажете за него?

Много малко хора знаят, че никога не е рисувал извън България, а той е пътувал много, изключение прави само един пейзаж от Регенсбург от 1927 година. Винаги е бил запленен до болка от красотата на България, от българския пейзаж. В началото на творческия си път се е бил насочил към портрета, рисувал е и натюрморти, впоследствие се ориентира основно към пейзажа. Картините са му абсолютно разпознаваеми с характерните за неговия рисунък – едри и експресивни  маски. Човекът не присъства пряко в тях. Той е единствен в България, който е използвал  за основа черен грунд. Казваше „Аз работя върху черен грунд, светла живопис“.

Къде е живял в София? Как ще ни опишете домът му?

До 1958 година са живели с баба ми на ул. „Паренсов“, след това се местят в кооперация построена на мястото на бащината му къща, близо до Римската стена. Аз познавам именно това жилище – с много въздух и атмосфера, артистично, носещо усещането за много динамични години. Докато дядо беше жив, телефонът не спираше да звъни, винаги беше пълно с хора, негови ученици, приятели, хора на изкуството…

Имате ли спомен за ателието му?

Не само че имам спомен, но и снимам там от време на време. Това е място заредено с история, енергия и светлина. Светлината, която е била толкова важна за него, колкото и за мен сега. Не случайно е работил точно там. Уютно, успокояващо пространство, в което духовете са съпричастни. Откакто дядо почина почти нищо не е променено. Стативът му все още стои на мястото, където е рисувал. Там са и последните, втвърдени от времето туби масло…

Той е рисувал основно от натура, в ателието са довършвани само малки детайли. Там са го посещавали много от неговите ученици и приятели, на които е отдавал много от себе си, от времето си… Няма да забравя, разказваше ми как по време на земетресението във Вранча, е имал на гости свой ученик, бил е толкова вглъбен в срещата, че го е усетил чак, когато се е обърнала поставката с боите.

Какви снимки се съхраняват с художника в семейните архиви?За съжаление голяма част от личният му архив е изчезнал. Дали по време на съставяне на монографията му или по-късно, не знам. Разбира се, пазим публикации за творчеството му, писма и картички от негови ценители, хора изключително интересни и значими за времето си. Скъп спомен ми е едно много лично писмо от Пловдивски митрополит Кирил и пръв Патриарх на Българската православна църква, с когото са били много близки, и който ги е  венчал с баба ми през 1938 година в Пловдив. Важното е, че в архивите на телевизията се пази много добър биографичен филм за него, сниман по повод 75 годишнината му.

Какви мисли Ви спохождат, когато гледате днес пейзажите му от Трявна, В. Търново, Мелник, Родопите, Боженци, Созопол и др. български места?

Иван Христов не е единственият, който е рисувал пейзажите на България, много наши художници са запечатали в творчеството си същите или подобни сюжети. Но е единственият, който цял живот е чувствал и търсил България. Като омагьосан. Цялата му емоция и неповторим размах е в картините му. Прекалено нищожно е да кажа, че се вълнувам когато гледам платната му изпълнени с драматизъм, нежност, динамика и огромен талант.

Иван Христов е роден във Видин, но корените му са от Трявна. Какво знаете за тревненското родословие?

Често, когато през годините Иван Христов е пребивавал в Трявна, е отсядал в Поп Йовчовата къща, която е наследствена, свързана с рода на дядо му – Христо Томчев, за мен една от най интересните фигури в тревненския род. Наричали го Христо Кючука. Имал е 16 деца – 14 момчета и 2 момичета, повечето от тях са завършили висше образование, което е било прецедент по онова време. Известен е портрета му, рисуван от дядо през 20- те години на миналия век. В последствие, едно от децата – Кънчо Томчев (баща на Иван Христов), завършил право в Лозана, става касационен съдия и член на Висшия адвокатски съвет. Именно той прави всичко възможно да образова разностранно сина си и в крайна сметка му позволява да се запише като частен ученик в Художествената академия в София, което окончателно определя пътя му до живот.

Какво е отношението на семейството Ви към Трявна? В дърворезбарското училище той е един от емблематичните учители. Използва всяка свободна минута, за да рисува възрожденското градче. Обича Трявна от дете, когато ходи при дядо си и баба си на гости.

Много скъпи спомени ни свързват с Трявна. Така е било и при него, затова и първото му голямо дарение от картини през 70-те години, е именно за Трявна. За съжаление ежедневието и ритъма ни на живот постепенно ни отдалечават от тези скъпи за нас и за него места.

Знаете ли, че дядо Ви Иван Христов е един от основателите на музея в Трявна?

Разбира се. Учудващо е колко хъс и сили е имал, и колко е направил за този град – все неща определящи по един или друг начин историята на Трявна и до днес. Още от 1928 година той започва създаването на  музейна сбирка, която се експонира в Столарското (по-късно резбарското) училище. Обучава и наставлява Кънчо Пенчев, тогава негов ученик, последствие музеен работник и ключова фигура за града, да продължи делото му за допълване и стопанисване на музейната колекция. Освен това той е и инициатор за съхраняването на исторически къщи като: Славейковата къща, в която са живеели Пенчо и Петко Славейкови, Даскаловата къща, Калинчевата къща, Старата митница… Тревненци го ценят като личност. През 1974 година получава Славейковата награда, става и почетен гражданин на Трявна.

Той има много картини от В. търново, дори го наричат „художникът на Търново“. Какво ще ни кажете за това?

Винаги е бил привлечен от мистиката, красотата и архитектурата на Велико Търново. От амфитеатралното разположение на града, от разноликото осветление, от старите къщи. Преди време попаднах на един тефтер, в който предварително е скицирал избрания обект в различни часове, избирал е най-подходящото осветление и чак тогава е започвал да работи на платно.

Пейзажите му прославят и името му. Кой е любимия Ви негов пейзаж?

При цялото му творчество няма как да се спра само на една картина…

Вие сте фотограф по професия. Не се ли изкушихте от рисуването назад във времето?

Това щеше да бъде моят път, ако случайността не ме тласна към артистичната фотография. Ходих на уроци по рисуване, семейството ми беше сигурно, че ще продължа в тази посока, но съдбата си е знаела работата. Факт, че от  време на време рисувам, може би попълвам някаква липса с големи абстрактни цветни пана, които нямат нищо общо с четката на дядо ми. Може би като художник щях да бъда една от всички, докато с фотографията успях да си извоювам голямо мое пространство.

Дядо Ви какво би казал днес за заниманията Ви с фотография?

Той беше още жив когато избрах фотографията. Бях толкова щастлива че напипах моята „нишка“. Не съм си и помислила че ще го разочаровам. Той просто ми даде път, толерирайки  избора ми, за което сега, премисляйки всичко, съм толкова благодарна. Още помня когато ми каза че имам невероятен усет за тон и композиция. С носталгия си спомням за неговата кутия  „фото Нели“ в която събираше мои снимки.

Кои са любимите Ваши сюжети, които запечатвате за вечността?

Фотографията е моето извоювано пространство на зареждане, моята емоционална ниша на съхранение. Винаги съм търсила хората. Изследвам ги чрез черно-бялата фотография. Портретът, голото тяло са безгранична възможност да стигнеш за кратко до някой, да извадиш на показ най-съкровените му желания, да интерпретираш върху неговата същност и да вложиш и себе си между черното и бялото.

Каква е философията на изкуството, с което се занимавате?

И понеже става дума за фотография, нека обобщя: всяка фотография е еквивалент на автора си.

© Мирела Костадинова