Най-новата болест, Елин Пелин

Spread the love

Напоследък върлува една нова болест. За ваше успокоение, предварително ще ви кажа, че не е опасна. Напротив, през нейното продължително траене болният се чувствува добре, усеща една особена духовна наслада, като че живее в сферата на някаква неестествена романтичност далече някъде в астралните светове. Явява се стремление към непостижимото, чувството на надмощие пред другите, героичен подем към неизвестното и неволно сродяване с приснопаметния Дон Кихот. Болният престава да се интересува от видимия мир. От това, така да кажем, приятно заболяване може да пострада всеки обикновен смъртен, но най-уязвими са хората наклонни към поетическа халюцинация и невъздържаните откъм всевъзможни по-високи чувствени и духовни наслаждения. Външните признаци на тая болест са точно определени. Най-напред у заболелия се явява една, нека го кажем с тоя неестествен израз, една възбудена замисленост или, по-просто казано, унесеност. Едновременно с това се явява отслабване на апетита, лека бледност, а най-главното болният почва усилено да търси пари и взема откъдето му попадне. Прави заеми, подписва полици. И всичко това не обажда на жена си. Вярата в него, че може да върне тия пари, толкова много пораства, че той изгубва всяка способност да види печалната действителност и е в състояние при годишен доход от 20 хиляди лева да подпише краткосрочна полица за сто хиляди.

През това време болният доброволно се затваря в къщи, отделно от домашните си, става скришен. Другарите му, които са навикнали ежедневно да го виждат в кафенето, почват да си шушукат и да си говорят:
– Къде се изгуби тоя човек?
– Трябва да е болен.
 Вчера го видях пред витрината на един магазин за конци. Гледаше макарите. Поздравих го като човек, а той, ни това, ни онова, обърна се и ми каза: “Гледай тия макарички как изкусно са навити”.
– Да не му е изхвръкнала чивията? Гледам го от някой ден замислен, бледен, търси пари. Има изглед на недоспал човек.
Понякога самозатворилият се в къщи болен излиза набързо, като обикновено забравя нещо – или да тури яката, или да си вземе шапката, или да си облече палтото. Отсъствието му трае малко. През това време жена му отива в стаята, отваря чекмеджетата и вижда из тях някакви странни металически уредчета, жици, щипки, отврътки, клещички, изобщо някакви странни инструменти, каквито никога не е виждала и които доста я учудват. И на обед, когато са седнали на масата, тя страхливо го запитва, какво е всичко това.
– После ще видим, отговаря той унесено.
– Какви страшни неща си накупил! Мислиш, че аз не виждам. Защо си домъкнал тези непотребни работи? Аз няма какво да облека, срам ме е да изляза на улицата, а ти харчиш пари за глупости.
Болният се стресва. Хващат го нерви. Той избухва, хвърля нож, вилица, кърпа, ако е по-буен и чиния, прекъсва обяда, става, тръшва стола и пак се усамотява в своята странна алхимическа лаборатория. Той изважда своите странни инструменти, тенекийки, жици и пред техния вид нервите му се успокояват и душата му пак попада в неизказуема наслада. След няколко дена вечерно време болният се явява тържествено пред домашните си, лицето му сияе. По него играе усмивката на победител.
– Елате да видите, какво мога, казва гордо той.
Неговият приветлив вид радва домашните. Всички отиват в неговата отшелническа стая. Жената с ужас вижда преплетени по тавана спираловидни жици, закачени на безмилостно  и безразборно начукани пирони. На масата стои голяма полирана кутия.
– Бонбони, татко ни е накупил бонбони, – викат децата.
– Не! Това е радио, вдига важно ръка изобретателят, творецът, майсторът, необикновеният, вторият Едисон, Маркони, Фарадей.
Всички остават изненадани.
– Внимание – казва важно изобретателят. Не приближавайте, не пипайте, тук има опасни електрически волтажи, които могат да убият човека на място.
– Да, ти си направил машина да ни убиеш. Така! – вика жена му.
Той се смее снизходително към себеподобните си на вид, а безкрайно невежи всъщност.
– Сега внимавайте. Като завъртя това копче, ще чуя музика откъдето искам, от Париж, Лондон, Виена, целия свят.
И той почва да върти копчето. Нищо не се чува. Пак върти. Някакво странно бръмчене, шум, вой. Никаква музика!
– Има някаква грешка, казва той все така важен и пак върти. Жена му презрително го изглежда и казва:
– Дето не ти е работа!
И излиза, като извежда децата. Така свършва първият период на тая болест и почва вторият. След първия неуспех болният не спи цяла нощ. Той върти, човърка, сглобява, разглобява странния апарат, но напразно. До съмнало не може да изтръгне никакъв звук. И рано-рано, без да се обажда някому, излиза бледен, с вдъхновен поглед, но с отпаднал дух. Кой ще му помогне? И веднага той спира насред пътя. Щастлива мисъл огрява мозъка му. Асен Златаров – само той ще му помогне. Той го упъти, той го насърдчи, той ще му помогне. Но къде да го намери? И болният тръгва блуждаещ по пътя, не вижда никого, не познава никого, не поздравява никого. Върви и повтаря едно и също:
– Асен Златаров, Асен Златаров, Асен Златаров!
Най-сетне, след дълго скитане, след дълго питане, по телефона той среща Асен Златаров, Асен Златаров… Асен Златаров. Асен Златаров е боледувал от същата болест, но е вече в особен период на рядко и щастливо оздравяване. Боледуването му, обаче, не е минало безплодно: опитът от преживяното, науката му, знанията му са безценни. Той почва, щом го запитат, да чертае, да разправя, да убеждава, да съображава… Болният стои пред него, блажен, гълта откровението с безкрайна вяра и мечтае. На другия ден телефонът на Асен Златаров звъни. Обажда се болният.
– Асене, честта е спасена! Тръгна! Прекрасно! Лови много станции! Чудесен глас! Цяла нощ не съм спал!
Вторият период на тая болест върви все така, ту с големи, ту с по-малки припадъци. Само че вдъхновението полека-лека се изгубва и някога настъпват прояснения, през които болният се вижда, каточели, надвесен над някоя пропаст и го хваща ужас. Това самоопомняне обикновено трае кратко, но се повтаря по-често и по-често докато настъпи третият, критическият период. Критическият трети период на новата културна болест обхваща с безнадежден край само тия влюбени в радиото, които въобще са белязани от съдбата с печата на безумно отдаване по всички страсти и които в радиото намират своята най-нова любов. Началото на тоя период се отличава главно с това – протестиране на полици, срещи с кредитори, бягство от кредитори и пр. и пр. Тоя период довежда до изцерение, но следите от него дълго време остават. Особено мъчи споменът, че радио-апаратът е пратен в заложната къща – там, дето се погребват пред неумолимостта на кредиторите скъпи вещи и скъпи надежди. Но за малцина и то рядко, като трезвеници между гуляйджии, третият период няма такъв завършек. При тях волята се сепва, те разглобяват правените от тях апарати и подаряват или продават частите им на новозаразените от новата болест, купуват си пломбиран фабричен апарат и дават клетва: повече не пипам ни лампите му, ни блоккондензаторите му! От тия болни е и нашият учител  по радиото Асен Златаров. Но за нас няма изгледи да свършим като него…
Публикувано в: „Дар на Асен Златаров – Юбилеен сборник“, 1932 г.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.