Наблюдения върху един роман, писан повече от 30 години („Биография на мъртвия век“) или проф. Симеон Янев на 80

Spread the love

Едно необходимо въведение: последният ден на м. септември и първият на октомври на тази вече изтичаща 2022 г. Софийският университет в колаборация с Института за литература (БАН), Пловдивски университет, Търновския, Шуменския организираха сериозен научен форум, посветен на юбилея и на творчеството – научно и художествено на проф. Симеон Янев. Пъстра и богата на възрастово и текстово присъствие се получи: от така жизнената и съпричастна връстница – проф. Дора Колева, минем през утвърдени литературоведи като проф. Милена Кирова, проф. Петър Стефанов, проф. Иван Иванов, доц. Бойко Пенчев, проф. Ирен Александров, доц. Бисера Дакова, проф. Младен Енчев, проф. Калина Лукова стигнем до главните асистенти – д-р Надежда Стоянова, доц. Николета Пътова, д-р Мартин Колев, д-р Владимир Игнатов, д-р Мария Панова та до студенти четвъртокурсници, които не са били преки възпитаници на проф. С. Янев. Достоен акт на уважение, приемственост, а в някакъв смисъл и на историчност. На няколко секции беше разделена тази Национална научна конференция: един панел беше посветен на литературната теория и история, втори – на детската литература – като тук е нужна да уточня, че се разгледа и теоретическото достижение в областта на юбиляря, ала и книгите му, станали част от детско-юношеската проза[1], трети – на романовото и есеистичното творчество на С. Янев. Отделен дял заемаше кратък панел, разглеждащ въпросите на пародията и пародийното – като се изтъкна голямата заслуга на проф. С. Янев и в тази област. Подготвя се сборник, представящ научните доклади, представени на събитието, което предстои да излезе. Отдавна името на белокосия стожер на духа (така го приветствах за неговата 75-годишнина) проф. Симеон Янев се е превърнало в институция.

проф. Никола Георгиев, проф. Симеон Янев и проф. Радосвет Коларов

Особена е грижата му за миналото, за историята – образцова е работата му в тази посока като редактор на съчиненията на Цани Гинчев, или на Доктор Кръстев. Не по-малко силен е в полето на литературната теория – неговите открития за еволюцията на българския разказ („Традиция и жанр“, „Тенденции в съвременната проза“ – книги от 70-те години на миналия век), базисно изследване „Пародийното в литературата“ – появило се в края на 80-те години на ХХ век, отпочващо по необичаен начин – с поклон към колега и съмишленик – приятелят проф. Никола Георгиев. Сетне в началото на нашето столетие той сформира екип и създадоха няколко внушителни тома на оригиналния „Атлас на българската литература“. Помня още бях сред неговите студенти, когато той споделяше пред нас, че работи над този проект. Апропо, дълго време той ръководеше един семинар в Софийския университет, който от две десетилетия насам е сред предлаганите магистратури в Алма Матер – „Творческо писане“. Там бяха поканени да работят – Димитър Яръмов, Любомир Левчев, Валентина Радинска, доц. Димитър Кирков, проф. Боян Биолчев, доц. Ани Илков, проф. Георги Лозанов… На тези семинари сме били домакини на имена от ранга на Иван Давидков, Генчо Стоев, Йордан Радичков, Алек Попов, Валери Петров, Недялко Йорданов, Стефан Цанев… Това беше една творческа лаборатория, която нямаше общо с тежките лекциите за д-р Кръстев или Тодор Влайков – ала се следваше техният модел на личностно поведение. Проф. Симеон Янев особено държи на взаимовръзката между писателската личност и творческото поведение, самата продукция – паметни остават едни други „срещи“ – с Константин Константинов, да речем, или с Далчев, с Александър Геров. От тая творческа лаборатория днес имаме някои водещи представители на интелектуалния ни елит: доц. Петър Пламенов (един от добрите изкуствоведи и драматурзи на нашето съвремие), Таня Иванова, Анна Йорданов, доц. Иван Христов, Нина Александрова – занимаваха се доскоро с журналистическа дейност, Даниел Ненчев, който в момента е сред водещите в тази професия. Т.е. опитвам се да изтъкна бащинската грижа, която проявява проф. Симеон Янев към младите и талантливите хора. Изключително благороден! Достоен. Голям. Чудесно е, че някогашните асистенти на проф. С. Янев – доц. Бойко Пенчев и проф. Иван Иванов, привлякоха някогашните му студенти като гл. ас. д-р Надежда Стоянова, за да се организира форумът-събитие. Щастлив съм, че мога да приветствам своя учител, вдъхновител и съмишленик – проф. Симеон Янев. Хубаво е, хубаво е, че сред нас в обърканата ни съвременност дарява оптимизма си на Стожер на духа.

В началото на календарната 2022-ра издателство „Захарий Стоянов“ и международната фондация „Гео Милев“ с подкрепата на националния дарителски фонд „13 века България“, реализираха двутомника „Биография на мъртвия век“ на писателя, литературния историк, критик и теоретик, народопсихолога проф. д-р Симеон Янев. Реално това е събиране на неговия романов опус, появил се преди 40 години със заглавието „Биографии на писатели, генерали и трети лица“. През 1986 г. е отпечатан том от около 600 страници, обединяващ първата и втората част на художественото произведение. След около четвърт век излезнаха още два тома – „Биографии на отрепки“, допълващи предходния, реално негово продължение – вече в една съвършено друга епоха. Вероятно затова и авторът е поставил амбициозното определение: епохален роман.

Хронологията е впечатляваща – обхваща се времеви период, разпростиращ се от зората на ХХ век и управлението на цар Фердинанд, минаващ през гражданската война от 1923/25 – Септемврийското въстание (като в този епизод е изключително важно да отбележим майсторството на стилиста С. Янев – той се доближава до изказа на Гео Милев, познат от емблематичната му поема, а също така и до експресионистичния изблик на Антон Страшимирова, чиято най-ярка реализация е в разтърсващия роман „Хоро“, освен това е ярко отчетлив и гласът на Йовков!). Сетне се установява в безвремието на 80-те години на 20-я век. Като финалната точка на сюжета е вече във второто десетилетие на настоящия 21 век. Т.е. повече от век е обхватът на това време. Бих искал да изтъкна, че проф. С. Янев е всъщност първият от нашите писатели, който си поставя такава амбициозна задача – тя е колкото историческа, толкова и културологична, широко мащабна. И реализацията на този художествен опит е успешна. Имаме не само обемен романов текст, ала и изключително сложен в смислов, художествен, всъщност във всякакъв аспект.

През 1986 г. водещите литературоведи определят „Биографии на писатели, генерали и трети лица“ като пародиен роман – проф. Светлозар Игов (Игов, 1996/), проф. Елка Константинова (Константинова, Е., 1987). Никой обаче не разпознава постмодернистичния почерк, навлизащ тепърва, но същевременно мощно в българската литература. Бих искал да добавя романите от това време на Димитър Кирков („Хълмът“), Йордан Радичков („Ноев ковчег“), трилогията на Вл. Зарев („Битие“, „Изход“, „Избор“). Т.е. още през 80-те години на миналия век у нас в наративен аспект се появяват първите значими опити в полето на постмодернизма, които са изцяло в синхрон с тогавашните идеи и теории на значим литературовед теоретик какъвто е Ханс Роберт Яус. По това време се популяризират на български език и някои от текстовете на Итало Калвино. Та така става, че маргиналната българска литературна традиция се вписва хронологично в световната тенденция на постмодерното. Още преди две десетилетия споделих със самия проф. Симеон Янев своето наблюдение, което и успях да докажа, т.е. да защитя в една студия за романа от 1986 г., изследването беше представено като изпитна работа на един от магистърските семинари, ръководени от друг голям наш теоретик и писател – проф. Миглена Николчина, която също въз-прие споделеното наблюдение. Докато Стоян Вълев редактираше и ръководеше сайта си Книги нюз[2] студията беше налична и можеше да бъде четена онлайн, след неговата кончина обаче платформата е недостъпна. По-късно изследването съм включил в своя книга, излязла през 2018 г. („Литературоведски СЕС“). Сега с радост установявам, е моята забележка, която изложих преди 20 години, че романът на проф. С. Янев не е пародиен, а е постмодерен, е възприета (проф. Дора Колева).

Докато бях сред неговите студенти – говоря за 2001, 2002, 2003 – когато той, заедно с поетесата Валентина Радинска и подпомагани от Ани Илков, ръководеха семинара в Софийския университет по Творческо писане, който по-късно прерасна в една от утвърдилите се днес магистърски програми, е споделял пред нас, че все още пише продължението на „Биографии“-те. Завършихме, той се пенсионира, ние започнахме работа къде повече, къде по-малко, свързана със словото, той окръгли 70, прехвърли ги и през 2013-а се отпечата двутомникът „Биографии на отрепки“ – дело на издателството „Гея либрис“. Те са снабдени с емоционалното посвещение: „На тебе, майчице света“ – което се превръща в обединяващ томовете (1. и 2.) текст в сегашното издание на „Захарий Стоянов“. В изданието отпреди десетина години важна роля заема и уточнението, разделено на две части – първата: „Тази книга е написана в памет на“: (изредени са имената на значими литературни фигури, сред които – Константин Константинов, Атанас Далчев, Йордан Вълчев, Генчо Стоев, Ивайло Петров, Димитър Яръмов, Елка Йовкова, Сабина Беляева, Николай Генчев, Георги Герджиков и др.). А  второто пояснително изречение гласи: „Тя не би могла да бъде написана без споделената съпричастност на“: (посочени са имената на – Никола Георгиев, Весела Груева, Екатерина Йосифова, Иван Попиванов, Иван Цанев, Димитър Кирков, Валентина Радинска, Радосвет Коларов, Галин Тиханов, Владимир Янев, Мая Горчева, Панко Анчев, Здравко Недков и др.).  Вече отделни имена, поради кончината им, бихме могли да отправим към първото пояснително изречение („в памет на“), ала през 2013 г. са конституирани от С. Янев така: „някои от които добри приятели, а останалите малко познати, но припознати като литературни съмишленици“. Не мога да отговоря защо тези синтагматични цялости в сегашното издание липсват. Но продължавам да се смятам за съмишленик на проф. С. Янев. Разбира се, нека не прозвучи нескромно, ала и моите инициали фигурираха във второто изречение. Вероятно този факт и ме задължи още тогава да откликна със свой критически текст на новите два тома. И тази ми студия беше публикувана от покойния Стоян Вълев. По-късно през 2018 г. събрах двете студии и ги включих в своята книга „Литературоведски СЕС“ (Михайлов, П/ 2018; 263 – 341). След десетилетие почти отново се завръщам към романа тетралогия на проф. С. Янев с не по-малко вълнение и интерес от тогава.

Двата тома на „Гея либрис“ обхващат малко над 700 страници, а в изданието на „Захарий Стоянов“, което е от един том – от около 750 страници, като има и някои нововъведения. Добавени са отзиви за романа от водещи литературоведи като проф. Никола Георгиев (слово, произнесено по случай 60-годишнината на проф. С. Янев през 2002 г.), проф. Елка Константинова, проф. Милена Цанева, проф. Дора Колева, проф. Петър Стефанов. Новост е и Послеслова – „отвъд литературата“. Интересен „микс“ се е получил – реч на Уинстън Чърчил, произнесена по Би Би Си на 18. 06. 1944 г., бичуваща не толкова нашия народ, колкото „посредствени политици, които при всяка нова генерация го водят към нови и нови провали“ (Янев, 2022; 752). Пронизителен е онзи болезнен въпрос с четирите въпросителни, изписани от Левски: „Народе????“. Не са убягнали от погледа на разказвача и онези ескизи, изобразяващи „пачките“ и „кюлчетата“,  но и „офшорките“. Кулминацията се постига от друга „експертна“ оценка, идеща из доклад на Йоханес Хан[3] от 2013 г., свързани с демографската политика на ЕС. Българската територия да бъде н а с е л е н а от други етноси, слава Богу, европейски. Имах колебания дали в този епилог не е проигран текстово „Родина“ на Яворов –

Но що си ти? Земя ли в някои предели?                                                                                                            

Пръстта на тоя дол, на оня хълм,

еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм

която днес един — друг утре ще насели?

Къде си ти, къде, родино моя?

Нима сред тая повилняла сбир

от вълци и кози — на длъж и шир

потирена, чието име е безброя?,

ала когато внимателно прочетох и си припомних Доклада на Й. Хан, затвърдих убеждението си. Та текстовите мрежи, разгърнати, или по-скоро сплитащи романа на С. Янев се усложняват и от присъствието на скрити цитати и от П. К. Яворов. Това прави книгата не само силно литературна (въвличането на множество разпознаваеми творби и автори, било като цитати, било като епиграфи, било дори като стилови имитации!) – понятието заемам от проф. Н. Георгиев. Но и полемична, пряко участваща в политическия живот, засягащ съдбата на народа, държавата, битието ни на българи. Преди две десетилетия С. Янев публикува своето есе „Участта българин“ – представено от споменатия вече някогашен литературен жрец и Учител на поколения филолози. Интерпретацията беше на големия ни актьор Стоян Алексиев. Още тогава, в онзи мощен текст, но разтърсващ с реториката си и с тъгата си, проф. С. Янев с болка сподели за опасността, която вече е неизбежна реалност. Когато нацията ни е била застрашена от асимилиране, винаги се е появявал някой Патриарх я Евтимий, я Паисий, а в по-ново време Дядо Вазов[4], който да поплаче с народа си, с народа ни. Днес тая роля поема текстът на романа „Биография на мъртвия век“ на С. Янев, който пък, Слава Богу, навлиза в своите патриаршески години.

Бих припомнил, че Докладът, Документът, озаглавен „България след българите“ – е грижливо укриван, засекретяван. Не се говори, не се обсъжда. Табуизира се сякаш. Гражданската позиция на С. Янев е показателна – във финала на своя епохален роман, разбулва темата за мъртвото, към което се е устремило нашето българско съществуване, идентичност и т.н. Ето фрагмент от предупреждението на европейския комисар, който е безпощаден в анализа и констатацията си: „Българите, по това, което наблюдаваме, се характеризират като изключителни егоисти и индивидуалисти, така да се каже самотни търсачи на лично щастие. Това е силно изразено в техните политици и бизнесмени. Те са крайни демагози и популисти, целящи да се доберат до властта, за да могат да се отдадат на корупция и да разпродадат богатствата на държавата срещу някакъв процент. В стремежа си към бързо забогатяване те надвишиха многократно позволената скорост, изстисквайки безмилостно силите, живота и здравето на своите съграждани. В резултат получиха едно болно, застаряващо население, а младата част от българите преобладаващо свързват щастието с възможността да емигрират и да се устроят в друга държава. В резултат на това населението на България през последните 23 години е намаляло с 1 600 000 души и не се вижда начин този процес да бъде спрян.“

Действително данните от последното преброяване на населението (данни, публикувани през настоящата 2022 г) ни е плашещо – около 6 милиона[5]. Докладът е загрижен за съдбата на българите, ала парадоксалното е, че на самите българи „не им пука“ от това – не, няма да се извиня за жаргонизма. Когато изчезнем никой няма да ни чете нито романите, нито изследванията за тях. На С. Янев му пука за народа, за националния колапс, за литературата, за бъдещето. Затова е и написал своя епохален мегатекст. Много интересно е предложението, което дава Йоханес Хан: „Ако обаче българите не намират сили и воля да се борят за своята държава, ако са готови да я напуснат и да я изоставят без жал, без дори най-малък опит за съпротива, ние не бива да допускаме да изгубим територията й. Затова предлагам следното: да създадем програма за заселване на територията на България с европейски граждани от останалата част на съюза. И сега имаме европейски граждани, които си купуват имоти в България, но се сблъскват с беззаконието, царящо в страната, и бързо-бързо се отказват от това свое начинание. Смятам, че ние трябва да ги подпомогнем в техните усилия и дори да популяризираме България като подходящо място за заселване и бягство от напрегнатия живот в Западна Европа, като субсидираме всеки, който реши да потърси там своя нов дом. Смятам, че на всяка държава може да бъде отпусната квота за брой лица, желаещи да се заселят на територията на България, като тези хора бъдат подпомагани от нас да се включат в местното управление, за да могат да променят ситуацията към по-добра за Евросъюза“. Т.е. чужденци, европейци да се заемат с държавното, местното управление и със законотворчеството. Преди 1944 монархическата династия на Кобургите е „внесена“ и някак е имало царство България. 80 години си ни управляват чисти българи, с нечисти намерения и ето, доведоха до крах и нация, и държава, и стопанство…

Все пак финалът на изказването е и иронично, и саркастично и се вписва в цялостния жанров код на романа на С. Янев: „Територията на България има голям потенциал за развитие както в сферата на земеделието, така и в сферата на туризма, но за да се случи това, управлението на страната трябва да бъде отнето от ръцете на олигархичната българска върхушка, което няма да бъде трудно, ако успеем да заселим там десет милиона европейци, които да създадат своя партия, която чрез избори да поеме властта по един мирен и демократичен начин. Българите, които пожелаят, ще могат да се завърнат в територията си, те няма да ни пречат. Убедил съм се, че българите нямат нужда от държава, те си имат история, с която да се гордеят. Така виждам аз България след българите, ако имаме желание да задържим територията им в рамките на Евросъюза.“. Въпреки този пародиен код, прозира сериозността, трагичността, значимостта на „Биография на мъртвия век“. Четирите въпросителни на онзи вик на Левски отекват със страшна сила. Висят. От отговора на мегавъпроса зависи съдбата ни – национална, че и историческа. Й. Ханс съвсем леко подиграва патриотарските партийни организации у нас, които действително само тръбят за „славното минало на народ и държава“. За да сме честни обаче, тая слава е нейде далече в средните векове – по времето на управлението на Симеон, Иван Асен… Преди повече от 10 века. От 13 века „жива история“ 7 са преминали в робство. А повече от век вече в братоубийствени схеми, разпознавани я като фашистки, я като комунистически, я като посттоталитарни. Самозатриваме се. И то така успешно, както политическите ни противници не са успели. Добре сме се научили… Няма що!

 Пред турския съд Апостола на свободата изповядва: „Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщата на тепсия“[6], дали не е същата ситуацията и с демографския проблем – нашите българи дали не чакат друг, на тепсия и у дома да им донесе деца, а вероятно и дом трябва да се достави наедно с децата?! До този саркастичен тон и стил С. Янев не достига. Водещо е чувството на тъга, на болка, бащинска болка и за народ, и за държава, и за език, и за всичко.

Сега вече, чрез изданието на „Захарий Стоянов“ тетралогията може да се разгледа в своята цялост и относителна завършеност, тъй като писателят работи все още по този мега текст. Преди 5 – 6 години се опитах да разчета именно в целостта му романа. Оказва се, че трите, четирите, всъщност, десетилетия, през които е писан, са оставили своя отпечатък[7]. Т.е. писането на автора се променя, стилът еволюира. От Фаустовското начало – в неговия български вариант: Любомир Бобевски и Стоян Петканов, познато от 1982-1986, се стига до появата на интелектуалната тройка на Софрон, Елиас и Стоян. Те са мислещите, те са ценностните носители в едно време на разруха, на умъртвяване и на народно самосъзнание, и на интелектуален потенциал, че и на демографски срив. Философът, Бунтарят, Сатирикът, Писателят – това са четири проявления на героите, които обаче на определени места се сливат, разменят. Т.е. Петканов някъде започва да прилича на Софрон, а другаде – на Елиас. Кантианското – логичното, идещо като продължение на Аристотелевия мироглед, се пресича с окултното, отвлеченото, като се превръща в есенция и екзистенция на самите герои. Енту-сиастът Петканов постепено става повече Енту, т.е. влюбен, отдаден, обичащ. Чисто, страстно, вечно. Губейки всичките близки до сърцето си, сам прекрачва парапета на терасата си и се устремява към среща с родителите си, с Енту, със Софрон, с Елиас, със самия Син Божий. След като е изгубил ръкописа си. Всеки, изкусен от писането, е изживявал поне веднъж болката, ужаса да изгубиш електронния си файл, който е само и единствено на персоналния компютър, който е дал „бъг в системата“ и текстът безвъзвратно е изчезнал, умрял. Това само-убиване е ритуално, символическо – без словото си, писателят, ученият, изследователят не намира смисъл от земен живот. Слово-творенето го отпраща към други селения, към други пространства. И той се устремява към тях. И все пак, съдбата на народа? И той ли се е устремил към срещата със Създателя?! Нима не е неизбежно? Нима Докладът няма да повлияе? Нима наистина след 4 десетилетия „Биография на мъртвия век“ няма да е фикция, а тъжна реалност? Вярвам в оптимизма на Симеон Янев, защото всеки патриарх знае, че народът му ще пребъде, че Господ ще да го запази до времената на онзи Съд, когато ще се срещнем живи и мъртви, водени от нашата и от Божията любов, за да просияе Доброто и Истината. А щастливият юбиляр е на тази страна. Винаги я е отстоявал и защитавал. Дори и сега! Дай Боже да е още дълго време така!

Библиография:

[1] Тук визирам сборничето с разкази „Но преди да изляза на ринга“ (1970), „Прочетено крадешком. Страници от дневник“ (1973), повестта „Ден и нощ, нощ и ден“ (1984).

[2] Стоян Вълев (1956 – 2017) – писател, журналист, университетски преподавател (асистент по Руска литература на ХХ век в ПУ „П. Хилендарски“), създател и редактор на сайта КнигиNEWS. Повече виж на: https://bg.wikipedia.org/wiki/Стоян_Вълев (посетено на 24. 09. 2022 г). Страница в сайта Литернет: https://liternet.bg/publish9/svylev/index.html (посетена на 24. 09. 2022 г).

[3]https://bg.wikipedia.org/wiki/Йоханес_Хан  (посетено на 28. 09. 2022 г). А също и: http://burgas-podlupa.com/йоханес-хан-ще-ви-го-кажа-директно-–-до-четиридесет-години-българия-ще-изчезне-българите-ще-изчезнат (посетено на 28. 09. 2022 г.).

[4] Всеизвестен е фактът, че след подписването на Ньойския мирен договор през 1919 г., множество народ, потърсен от трагичната развръзка, търси именно Народния си поет, за да поплачат-оплачат съдбините си. Повече виж на: https://www.vesti.bg/vdyhnovenite/bashtata-na-naroda-pred-kogoto-bylgarite-plakaha-6097355 (посетено на 28. 09. 2022 г).

[5] https://www.bloombergtv.bg/a/9-bulgaria/101929-prebroyavane-2022-samostolitsata-raste-naselenieto-vav-vsichki-drugi-oblasti-namalyava (посетено на 28. 09. 2022 г.).

[6] https://www.24chasa.bg/mneniya/article/385356 (проф. Ив. Стоянов, посетено на 28. 09. 2022 г). Но и на: https://epicenter.bg/article/Iz-protokolite-za-razpita-na-Levski-Toy-iska-da-zasegne-politicheski-Osmanskata-darzhava-/91934/11/61 (посетено на 28. 09. 2022 г.).

[7] Подобно явление наблюдавам и в романа на Ем. Станев „Иван Кондарев“ – писан в протежение на 15 години. Има различия, развития в стилистичен план – личи си израстването на писателската фигура в изтичащото време, отнело самото написване.

Петър Михайлов

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.