Музика
(Мелодекламация)
Затвори очи, и слушай:
златни люлки ще те люшнат и ще отнесат душата ти в страни, дето хората са сeнки, а нещата – отражения, дето съня замества живота, дето време и място са непознати слова. Лунни езера там оглеждат небето, сребърни реки опасват магьосни гори, и тъкат своята безплътна мрежа снопове странни дъги. А милувни ръце, като бели стъбла, ще прохлаждат твоето пламнало чело.
Царството на душата разтваря двери и се разгъва безшумно пред тебе.
Ти затвори очи, и слушай:
безумното отчаяние на Бетовен залива сърцето ти с огнени вълни и го удавя в сладка мъка; ведрина и бодрост тръпне в сребърния ритъм на Лист; капят тихо дъждовните капки през безутешните жалби на Шопен; шеметен блясък струят тържествените фанфари на Вагнер; мирис на шибой, босилек и латинка лъхват от скромните напеви на „Стар Димо“ и „Учих те Гано, мъчих те“. ..
Музика, вълшебно питие от болка и блаженство, неразгадана същност на вселената, – ти съпътстваш сърцата ни от люлката до последната ектения! Ти царстваш по-властно от всичко над моята човешка душа, ти разтапяш сърцето ми в тих блясък, който потъва и се слива с хармонията на нещата и света.
Музика, опасна магия, тайна, която никой не проникна, Изкуство над всички изкуства, аз стоя пред твоята чародейна власт, еднакво вдъхновен за подвиг и за престъпление! Кое капризно божество сътвори твоята непозната същност, та малката шийка на сивото птиче, което оживява пролетните нощи, или простата дървена цев на овчаря, или това обикновено човешко гърло, милуват като милосърдна длан моето изранено човешко сърце, и извикват на очите ми сълзи, които не усещам?
Не беше ли ти, страшна и непобедима Властителко, която принуди безстрашния скитник да запуши с восък ушите на своите другари, и да върже себе си о мачтата, когато корабът му плуваше край брега на сирените?
Не беше ли ти, която омагьосваше сърцата ни, и ни караше с усмивка да мрем в тъмните нощи, в тъмните часове, по всичките бранни поля на нашата земя, когато устните са свити, очите не виждат, но ушите чуват бодрия ритъм на нашата песен?
По-властна от опиум, по-неутолима от Любов, ти си хипноза на всяко сърце – Магия – която няма образ, и Тайна, която никой не ще разгадае!
… И знам, – в оня неизвестен ден, когато топлата пръст ще ме призове отново да се върна при нея; когато живота и вселената ще потънат в черна пустота и неподвижност,в – едничка ти пак ще пригалиш моя непробуден сън с най-нежната, с най-любимата милувка:
с вечерната песен на щурците, в моята родна земя.
Константин Константинов