Музика

(Мелодекламация)

Затвори очи, и слушай:

златни люлки ще те люшнат и ще отнесат душата ти в стра­ни, дето хората са сeнки, а нещата – отражения, дето съня замества живо­та, дето време и място са непознати слова. Лунни езера там оглеждат небето, сребърни реки опасват магьосни гори, и тъкат своята безплътна мрежа снопове странни дъги. А милувни ръце, като бели стъбла, ще прохлаждат твоето пламнало чело.

Царството на душата разтваря двери и се разгъва безшумно пред тебе.

Ти затвори очи, и слушай:

безумното отчаяние на Бетовен залива сърцето ти с огнени вълни и го удавя в сладка мъка; ведрина и бодрост тръпне в сребърния ритъм на Лист; капят тихо дъждовните капки през безутешните жалби на Шопен; шеметен блясък струят тържествените фанфари на Вагнер; мирис на шибой, босилек и латинка лъхват от скромните напеви на „Стар Димо“ и „Учих те Гано, мъчих те“. ..

Музика, вълшебно питие от болка и блаженство, неразгадана същност на вселената, – ти съпътстваш сърцата ни от люлката до пос­ледната ектения! Ти царстваш по-властно от всичко над моята човеш­ка душа, ти разтапяш сърцето ми в тих блясък, който потъва и се сли­ва с хармонията на нещата и света.

Музика, опасна магия, тайна, която никой не проникна, Изкуство над всички изкуства, аз стоя пред твоята чародейна власт, еднакво вдъхновен за подвиг и за престъпление! Кое капризно божество сътвори твоя­та непозната същност, та малката шийка на сивото птиче, което оживя­ва пролетните нощи, или простата дървена цев на овчаря, или това обикновено човешко гърло, милуват като милосърдна длан моето изранено чо­вешко сърце, и извикват на очите ми сълзи, които не усещам?

Не беше ли ти, страшна и непобедима Властителко, която прину­ди безстрашния скитник да запуши с восък ушите на своите другари, и да върже себе си о мачтата, когато корабът му плуваше край брега на сирените?

Не беше ли ти, която омагьосваше сърцата ни, и ни караше с ус­мивка да мрем в тъмните нощи, в тъмните часове, по всичките бранни по­ля на нашата земя, когато устните са свити, очите не виждат, но уши­те чуват бодрия ритъм на нашата песен?

По-властна от опиум, по-неутолима от Любов, ти си хипноза на всяко сърце – Магия – която няма образ, и Тайна, която никой не ще разгадае!

… И знам, – в оня неизвестен ден, когато топлата пръст ще ме призове отново да се върна при нея; когато живота и вселената ще потънат в черна пустота и неподвижност,в – едничка ти пак ще пригалиш моя непробуден сън с най-нежната, с най-любимата милувка:

с вечерната песен на щурците, в моята родна земя.

Константин Константинов