Мотиви в творчеството на Дамян Калфов

Писателят Дамян Калфов е сред забравените автори в българската литература. Ще се опитам да разгледам мотивите в неговото творчество и да хвърля повече светлина върху  забвението му. Именно това забвение изисква от нас да споменем повече факти от неговия живот и творчество.

Ще припомня биографията на писателя според литературния критик Георги Константинов. „Роден е в с.Булгаркьой, Кешанско в Одринска Тракия на 26 октомври 1887 г. Първоначално и средно образование получава в Одрин. След това 5 години е екзархийски учител – три години в с.Теслим, Малгарско и две години в с.Еникьой, Ксантийско. През есента на 1910г. пристига в София, за да следва в Художествената академия, а се записва в Университета и завършва право през 1915 г. Като студент е работил в списанията „Българска сбирка“ и „Училищен преглед“.

Участва в Балканската и Първата световна война като редник и офицер от запаса. Бил е на Мраморно море, на Бяло море, из Тракия, Македония и Добруджа. След войната заема различни държавни служби – библиотекар в Народната библиотека, военен съдия, финансов инспектор, библиотекар в Министерството на железниците, аташе по печата в Цариград, контрольор по отчетността в Министерството на железниците, търговията, земеделието, докладчик в сметната палата, финансов инспектор. Като такъв се пенсионира през 1944 г.

Печата в най-различни издания– отначало във в. „Вечерна поща“ през 1912 г. През 1917 г. издава първата си  книга „Под южното небе“ – разкази. Следват „Съпрузи“ – 1921 г., „Индийският петел“ – 1922 г., „Едрата мрена“ – 1930г. – разкази за деца, „Тигърът“ – комедия – 1930 г., „Ловецът Механдов“ – комедия – 1931 г.,  „Вашите познати“ – 1934 г., „Втора младост“ – 1934 г., „Светът е опък“ – 1935 г., „Синята лисица“ – комедия – 1935 г., „В окопите“, 1937 г., „Край реката“ – 1939 г., „Бойни другари“ – 1941 г., „Ние без маска“ – 1941 г. и др.“[1]

Аз самата се запознах с творчеството на Дамян Калфов по запазените от него книги във фонда на Народна библиотека „П.Р.Славейков“ във Велико Търново, депозитна от 1921 г. по закона на Стоян Омарчевски. През 1943 – 1944 г. в издателство „Христо Г.Данов“ се издават три тома съчинения на Д.Калфов – т. 1. „Под южното небе“, т. 2. „В окопите“ и т. 3. „Индийският петел“. Издателството има намерение да издаде 10 тома с произведения на писателя. Но това не е направено. Каква е причината? Най-общо казано смяната на обществената система и установяването на цензурен апарат в България. По тази тема вече съм писала в книгата си „Литературният архив – недоразказаната памет“ от 2003 г.[2] Става въпрос за изграждането и установяването на цензурен апарат в България – т.нар. Главлит, по подобие на Главлит в Москва. Още през октомври 1952г. ЦК на БКП възлага на определени лица да се изгради у нас цензурна институция по съветски аналог. За неин председател е избрана Елена Гавраилова, близка сътрудничка на Вълко Червенков, която е на негово директно подчинение. Цензурната институция се изгражда под личното ръководство и помощ на Виктор Катишев от Русия. С негова помощ у нас се въвеждат сталинските методи на терор над интелектуалния труд, организират се погроми над огнищата на националната книжнина – библиотеките – от Народната в София до селските читалищни библиотеки.Катишев и Гавраилова най-напред ликвидират частните антикварни книжарници, след това се насочват към библиотеките, където, според тях, има огромен масив стара литература и периодика от преди 9 септември 1944 г., много „вражески“ и остарели енциклопедии и съвсем малко прогресивна съветска литература.  През този период започват да се отпечатват книги с т.нар. „вредна литература“. Какви са критериите на Главлит за „вредна литература“? Твърде широки, бихме казали днес. „Вредни са всички тези книги, в които се възхвалява буржоазния морал, частната собственост и се споменава Господ“. Още преди да излязат книгите от поредицата „Вредна литература“ има отделни заповеди за изземване и претопяване на „вредна литература“. В заповед №4 от 2.Х.1952 г. и Постановление 2205 от 31 юли 1950 г. („Държавен вестник“, бр. 196 от 1950 г.). В този списък влизат изключително художествена литература, литературна критика, философска, педагогическа и историческа литература. Под № 19 в този списък е книгата на Дамян Калфов „В окопите“. А в „Списък на вредната литература“ от 1952г. на стр.75 са включени следните книги на Д.Калфов: „Бойни другари“ – 1941 г., „В окопите“ – 1937 г., „Десантът при Шаркьой“ – 1934 г., „Жажда за свобода“ – 1942 г., „Отсам окопите“ – 1938 г., „Славни времена“ – 1943 г.

След посочените заглавия няма защо особено да гадаем  какви са причините този писател да бъде забравен и днес да не знаем почти нищо за него. Или пък защо е принуден да се обърне към детската и хумористичната  литература.

Какви са мотивите в творчеството на Д. Калфов, такива, каквито ни ги завещава в книгите си? Ще се спра на тях по изданието на издателство „Христо Г.Данов“, Т.1, което включва разказите със заглавие „Под южното небе“. Сборникът се открива с едноименния разказ. В него е предадено войнишкото ежедневие на нестроевата рота в изоставено турско село, където ротата остава два месеца. Авторът ни разказва за всекидневието на всички, които съставляват ротата – лекари, музиканти, готвачи, оръжейници, шивачи и т.н. Трогателни и приятелски са срещите и отношенията на повествователя с турчина Рифат – стар човек, в чиято къща се е настанил с приятеля си. Тези отношения показват, че обикновените хора се разбират помежду си, но са играчка в ръцете на великите сили, които разпалват войните. Сборникът съдържа 15 разказа и един войнишки дневник. Във всеки разказ авторът ни запознава с различни хора от ротата – кашаварите (готвачите), музикантите, обозните, художниците, телефонистите и т.н.

В творбите присъства  и мотивът за любовта. В  „Първи сняг“ главният герой е влюбен във Венчето – дъщеря на хазаите му. Любовта им е нежна и поетична като между две млади души. Прекъсната е от преместването на ротата в друго село.

В  „Двете съседки“ е описано скарването на две съседки, които в мирно време са били неразделни. Но мъжете им са взети в различни части на войската – на едната на фронта, а на другата – в обоза. Поради тази причина Гьоргевица и Димитровица се ненавиждат. Омразата им се прехвърля и върху децата им.

Интересен е и разказът „СидиБрахим“, в който войната е разтълкувана чрез писмата до трима убити французи от техните близки и любими. Макар и врагове, авторът оживява техните мечти и стремления.

Специално място в книгата заема „Из дневника на един редник“.В няколко отделни части млад човек описва своето участие във войната като нестроеви войник. В първата част „Тръгване. Моето куче Кастор“ е описано тръгването му за фронта и как любимото му ловно куче го следва през целия път. То е върнато обратно от нарочен човек по заповед на фелдфебела на ротата. Описано е първото писмо от дома до войника, палатката му от брезент, която е негов дом. Идва Коледа и редникът се кани да я празнува като си опече с приятеля си една агнешка глава. Уви, другарят му я изпуска в една пропаст. Интересна е главата „Производство“. В нея младият човек си мечтае как ще бъде произведен в чин ефрейтор. Оказва се, че е разбрал грешно и няма да бъде повишен. Следва главата „Пак местене“.  В по следващата част е описано как войникът  отива за две седмици в отпуск в София. Много мили са отношенията му с близките у дома. През цялото време младият човек мечтае да срещне любимото момиче и това  се случва чак в последния ден. Следва връщане в ротата, празнуване на Великденските празници, ученията на войниците, техните излети и т.н. Този дневник е един своеобразен роман, който пресъздава живота  на  младия човек.

Книгата завършва с разказите „По брега на топлото море“, „Сениха“ и „Термопилите при Булаир“. В първия разказ се проследява обучението на млад учител по гимнастика в Солун и отношенията му с другите курсисти. На фона на южното море са и срещите му с двама наркотрафиканти,  заловени впоследствие от властите. Разказът „Сениха“ показва мирното съжителство между българи, гърци и турци в тези южни градове.

В книгата си „Под южното небе“ Дамян Калфов оживява с перото си тези изгубени части от България, за които се водят и военните действия.  Той набляга на чисто човешките отношения между войниците, както и на отношенията между различните етноси. Хората се държат приятелски едни с други, живеят в мир помежду си и само войната се опитва да ги раздели.

Вторият том с разкази носи заглавие „В окопите“. Именно тези творби на Д. Калфов са обявени за забрана и претопяване.  Сборникът включва 35 разказа. Открива се с „Альоша“. Това е историята на руския войник Альоша, който се бие  заедно с българите в Родосто. Пристигнал е в България, защото и неговият баща се е бил за свободата ни край Плевен. Описана е типичната славянска душевност на този млад човек, който  загива за свободата на България при Шаркьой.

Разказът „В окопите“ дава името на сборника. Чрез образите на трима войници в нощта срещу Рождество е показано празнуването на българите и влизането им в най-тежката битка след това.

В  „Оръжейници“ главният герой шеговито разказва как двама оръжейници залъгват главния готвач, че могат да сложат някаква част на пистолета му и да го направят като карабина. Затова той им дава мозък от закланите за готвене животни и те всеки ден си похапват сладко.

„Лозинка“ ни прехвърля в Добруджа. Войниците вземат храна за животните от богатите добруджанци. Но в тази земя живеят и красиви добруджанки, с някои от които войниците се сгодяват. Такава е Лозинка от с. Пчеларево, с която главният герой посреща Великден.

В „Манук“ арменецът Манук живее в Малгара и мечтае тя да стане български град. Той изпълнява длъжността куриер в помощ на българите.

Знаем, че по време на Първата световна война България е съюзник с Германия и рамо до рамо се бият българи и германци. Тогава протича и действието в разказа „Рихард Грюбер“. Рихард Грюбер се сприятелява с главния герой. Той е от Нюрнберг, където главният герой е бил. Грюбер загива в битка. След години българинът отива в Нюрнберг и иска да посети дома на Грюбер, за да разкаже на близките му за неговата смърт. Отказва се от тази идея, защото вижда, че настъпва нова война и немците маршируват по улиците. Мотивът за приятелството между германци и българи е основен и в разказа „Кригскамараден“. В него войниците Ханс Драйзери Петър Димитров са приятели. В настъпващата нова война приятели стават и техните синове. Много трогателен разказ на тази тема е разказаната история в разказа „Ото“. Младият войник Ото търси гроба на баща си Йохан, убит в Македония през 1918 г. Той се е родил 4 месеца след смъртта на баща си и никога не е почувствал бащина милувка. Намира гроба на баща си в немското гробище  и за пръв път разговаря там с него. В „До един…на Източния фронт“ Д. Калфов ни разказва как преди Коледа българско семейство изпраща колет на Източния фронт до германски войник. Малкият Любо има чувството, че изпраща колет на свой по-голям брат.

Любовта на войниците е един от основните мотиви в тези творби. Откриваме я в разказите „Тримата“, „Един герой“, „Годеж“ и др. Например в „Рилка“ е представена  историята на голямата любов между поручик Велев и Рилка. Когато той е ранен и прекарва много време в лазарета, тя не издържа и отива при него.

В някои от творбите Д. Калфов разказва от позицията на очевидец на военните действия не непосредствено, а след много години. Войната в тях е в плана на спомена. Но това не пречи историите да са ярки и вълнуващи. Такива са разказите „При Дойран“, „Фелдфебел Козарев“, „Коледа на фронта“, „9 октомврий“, „Писмата“ и др. Във всеки от тях е разказана различна история, вълнуваща и истинска, защото героите са непосредствени участници във войната.

Във „В окопите“ Д. Калфов разказва по два начина – като очевидец и в плана на спомена след Балканската и Първата световна война. И тук, както в сборника „Под южното небе“, авторът набляга повече на човешките взаимоотношения, на чисто човешките измерения на последиците от войната, отразени в личните взаимоотношения между хората. Военните действия остават на втори план. Обичта на българите към германците присъства в разказите като нещо естествено, защото те са наши съюзници във войната. Мисля, че това е една от причините този сборник след 1944 г. да бъде обявен за „вредна литература“, изземване от библиотеките и  претопяване.

По друг характер имат разказите от сборника „Индийският петел“. Бихме могли спокойно да ги поставим в традицията на реалистичните разкази в българската литература от 30-те и 40-те години на ХХ в.

В някои от тях героите са архивари, деловодители, статистици и други „малки хора“, ако използвамечеховската традиция. В разказа „Подписът“ архивар е главният герой Кикиридков. Той има странен подпис, който всички познават и го уважават заради него. Но министърът се вбесява от него и го задължава да го смени – иначе ще бъде уволнен. Кикиридков трудно преживява това.

Статистик архивар е и героят на Д. Калфов от разказа „Витамини“. Г-н Ноевводи празни спорове с по-младия си колега Дашев за правописа на думата „констатирах“. Но не това е основното в мислите на Ноев. Него го занимава друг въпрос от година-две. И това са витамините в храната. Търси ги ту в копривата, ту в киселото зеле дотам, че, в края на разказа, колабира от системно недохранване.

Архивар е и героят в  „Индийският петел“. Представено е лицето Гугучков в битието си на деловодител в учреждение, който прави справки на посетителите. Той е стриктен бюрократ,  гони посетител, дошъл преди приемния час. Когато разсилният му казва, че този човек има брат депутат, Гугучков е раздвоен. Той е разстроен, защото злосторници са обезобразили петела му, индийска порода, и мисли с това да се оправдае пред посетителя. Но когато разбира, че е секретар на съюза на коминочистачите, злобата му се връща и го кара да чака ред за справката. Дребната му душица го подтиква да се държи с чувство за собствена значимост и пренебрежение към другите.

Малко изолиран стои в книгата разказът „Валя“. В него е описано семейство белоемигранти в Цариград. Главният герой е очевидно авторът, за който знаем, че работи като аташе по печата в Цариград. Семейството руснаци живеят ден за ден и главната героиня Валя мечтае,подобно на всички руски емигранти, за отиване в Париж, което така и не се случва. Дамян Калфов описва трудното им ежедневие с чувство за хумор.

Писателят е посветил доста от разказите си на темата за съпружеската  ревност. Обикновено мъжът е обзет от безпочвена ревност към жена си. На тази тема са посветени „Ревнивец“, „На театър“, „Вихрова нощ“, „Необоримият“ и др. В отделните разкази  мотивът  е разработен по различен начин. Ще се спра на разказа „Необоримият“, където този мотив е защитен много добре художествено. В него освен образите на съпрузите Матееви е въведен и образът на женомразеца Попов, стар ерген, който съветва ревнивия съдия Матеев да чете книгата на Ото Вайнингер „Пол и характер“, където жената е описана като нищожество, като непотребно същество. Все пак в края на творбата побеждава любовта към детето и ревнивият съпруг се връща при жена си. Спрях се на този разказ, защото същите мотиви и герои, макар и с променени имена, Дамян Калфов използва в комедията си „Тигърът“.[3]

Различни  са мотивите в разказите от този сборник. Така в „Жан Самаре“ е заложен мотивът за „вечния студент“. Героят е млад българин, който харчи парите на баща си – търговец на кожи– и следва ту една, ту друга специалност в чужбина. През това време си живее волно, има различни приятелки и т.н. Накрая се завръща в България и става търговец като баща си.

В „Младият писател“ са проследени вълненията на младия писател Александър Дечев. В столичен вестник е публикувана рецензия за първата му книга и той не може да си намери място от вълнение.

В „Първият пациент“ Д. Калфов ни прави съпричастни към вълненията на д-р Петранов, дошъл от провинцията в София. Няма никакви пациенти и с право се тревожи, че трудно ще се наложи като лекар.

Писателят не пропуска да ни направи свидетели и на изкушенията в големия град. В разказа „За последен път“ е предадена страстта на Богоев към хазарта. Той не може да се откаже от тази страст и проиграва всичко. По това време са се появили вече и застрахователните дружества.  „Инспектор – аквизитор“ е посветен на ловките методи на хитруване на застрахователните агенти.

Разбира се, в сборника присъства и любовта в различните ù измерения. В „Закъсняло лято“ действието се развива в Цариград, където красавицата Джемлие прави слънчеви бани в банята на Чамур Хамид. Младата жена е привлечена от последните слънчеви дни и старият Хамид се наслаждава на красотата ù.

В разказа „Марженка“ любовта е между младото чехкинче, сервитьорката Марженка и млад инженер. Сякаш няма нищо по-нормално от любовта между две млади души, но завистта на колежката ù Анета погубва Марженка и в края на творбата тя е мъртва. Тук любовта присъства в най-трагичното си измерение.

В сборника с разкази „Индийският петел“ Д. Калфов ни изправя пред богата проблематика: от съдбата на „малки хора“ – архивари, деловодители, статистици – до проблемите на хората в големия град с техните чувства и вълнения. Авторът ги описва с рядък психологизъм от позицията на писател реалист. Той познава градските нрави и човешките вълнения. Неговите разкази по нищо не отстъпват на разказите на писателите – реалисти от 30-те и 40-те години на ХХ в. в българската литература. Затова творчеството му не бива да тъне в забрава, а да се познава от читателите.

Бележки: 

[1]Г. Константинов.Българскиписатели. Биографски и библиографскиданни.С., 1947 г., с. 305-306.

[2]Р. Пенчева. Литературниятархив – недоразказанатапамет. В. Търново, Фабер, 2003 г., с. 107-117.

[3]Д.Калфов. Тигърът. Комедия. Пловдив, ХристоГ .Данов, 1936г., 74с.

© д-р Радка Пенчева