Морето, любовта към пътешествията и екзотиката в творчеството на Матвей Вълев

Spread the love

Писателят Матвей Вълев е сред най-екзотичните български писатели. Живял сравнително кратко, той оставя трайна следа в българската литература като един от тези автори, склонни към пътешествия. А те не са много в литературата ни. Ние нямаме много творци от типа на Ръдиард Киплинг, Луис Броймфилд, Джоузеф Конрад, Станислав Херлих Груджински и редица други, пътешествали по света и оставили свидетелства за това в художествените си творби. Причините вероятно се коренят в балканската ни заседналост или в късното откриване на „морската тема“ в литературата ни. Казвам последното с ясното съзнание, че през ХІХ и първата половина на ХХ в. основният начин за далечно придвижване са главно морските плавания; въздушният транспорт навлиза доста по-късно като средство за масово придвижване.

Матвей Вълев е роден в далечната 1902 г. (21.Х.) в гр. Ямбол. Истинското му име е Димитър Христов Вълев, но всичките си творби подписва под псевдонимите Матвей Вълев или Матвей Босяка. В началото на творческия си път изповядва леви идеи и е в близък контакт с Христо Смирненски. Сътрудничи главно на левия печат, вкл. на в-к „Червен смях“, сп.„Българан“, а по-късно на сп. „Пламък“, „Звънар“, „Маскарад“. Запазени са спомени за него от проф. Тодор Боров, Александър Жендов, Елисавета Багряна и др. Биографията му е изследвана от Христо Карастоянов, Андрей Ташев, проф. Иван Сарандев. Всички те споменават, че през лятото на 1923 г. М. Вълев заминава при брат си Велю в Берлин, който тогава е свободен град, за да следва журналистика. Работи, за да плаща студентските си такси, но никога не успява да завърши. По това време сътрудничи на вестниците „Роте Фане“, „Ди Велт ам Абенд“, „Берлинертагесблат“ под псевдонима Хайнрих Волф. В Берлин прекарва осем години.

Матвей Вълев, 1939 г.

През 1930 г. М.Вълев заминава за Бразилия при брат си Велю, емигрирал още през 1926 г. и живял там до смъртта си през 1944 г. Неспокойствието, невъзможността да се задържи дълго време на едно място, един необясним космополитизъм – това са все характерни черти на писателя. Дълго мислих на какво се дължи страстта му към пътуванията, желанието да започваш винаги отново… Днес, когато можем да пишем свободно, смятам, че трябва да заявим, че тези свои черти М. Вълев дължи на изповядваните от него идеи на анархизма. Макар и да нямаме преки доказателства за това, то логиката на жизненото му поведение и опит отвежда именно към анархизма. Роден в един от центровете на теоретиците  анархисти – гр. Ямбол – той вероятно знае за делата на Георги Шейтанов и е чел статиите му. Сам възприема псевдонима Босяка – характерен за анархистите изобщо. Един от синонимите на съществителното „анархист“ е „босяк“. Макар и твърде интелигентен, което личи в статиите, фейлетоните и други негови творби, в младостта си Вълев започва работа като докер на бургаското пристанище, а по-късно работи пак в Бургас като работник в българския клон на „Стандарт Ойл къмпани“. Произхожда от интелигентско семейство – баща му е учител и директор на училища в различни градове, а майката – основател на женското дружество в Ямбол. Писателят не остава в тази среда, а нарочно отива при обикновените хора, както правят анархистите в началото на века. Многобройните му пътувания са също плод на идейните му увлечения. Нещо, което забелязваме и при други писатели със сходна съдба – например при Борис Шивачев. След завръщането си в България през 1934 г. М. Вълев публикува на страниците на сп. „Сердика“, „Литературен глас“, „Златорог“, „Кооперативна просвета“ и др. В периода до 9.ІХ.1944 г. М. Вълев създава и отпечатва творбите си, известни ни днес (без романа „Ферма в Сертон“). Доказателство в подкрепа на това, че изповядва безвластнически идеи ми дават и неговите симпатии към кооперативното движение, на което посвещава част от книгите и статиите си. Знаем, че анархистите са за кооперативно движение и живот в комуни. В началото на ХХ в. в България съществуват няколко анархистически комуни, където безвластниците живеят като обработват заедно земя.

Има още един странен факт от биографията на М. Вълев, свързан със смъртта му. Той не е бил задължен да отиде на фронта в края на Втората световна война, но го прави. Загива в битка срещу албанците под германско командване при с. Българене, Куманско на 7.ХІ.1944 г. Преди време (на 7 октомври 2011 г.) обаче се появи интервю с българския режисьор Иван Хлебаров, който подготвя документален филм за Матвей Вълев и неговата кратка емиграция в Бразилия. От него разбираме за краткия брак на писателя с жена от немски произход и за живите му деца там. Г-н Хлебаров смята, че писателят е претърпял метаморфоза в идеите си – от поддържник на левите идеи, под влияние на магическия реализъм и сюреализма в Латинска Америка, идеите му се променят. В това има логика. М. Вълев започва да сътрудничи на други, в идеен план, издания след връщането си в родината. Споменава и за живия спомен за него сред българската емиграция в Бразилия и сред бразилските му приятели, с които поддържа през годините кореспонденция, запазена от техните наследници. Ето и най-интересното от това интервю:

Честно казано, пояснява Иван Хлебаров, още от 2003 г. имах усещане, че той не е убит при засада на фронта в Югославия, каквото е официалното обяснение. И това мое усещане се превърна в убеждение, след като заснехме три различни епизода, ключови за бъдещия филм. Първият е с роднините му тук, които ни разказаха, че приятелите му са си писали писма с него до към края на 60-те години. Те отрекоха да е е загинал през 1944 г.
Другата гледна точка дойде от неговия биограф Христо Карастоянов, който ни разказа, че през 80-те, малко преди да почине, поетът Христо Радевски, при едно литературно посещение в Ямбол, го повикал и на четири очи му казал, че Матвей Вълев не е загинал, живял е през 50-те години в Кайро. Ние, приятелите му, знаехме това, казал Радевски…

Ферма в Сертон – Матвей Вълев

Третият факт е, че романът „Ферма в Сертон“, подготвен за печат от издателство „Перун“, през 1944 г. изчезва след бомбардировките над София.
Едва през 60-те се разкрива, че не е изчезнал. Приятелят на Вълев и редактор, писателят Павел Спасов скрива този шедьовър на българската литература от очите на режима, враговете на писателя и ДС.
Но какво е целяла тази конспирация? Този въпрос поставят и авторите на филма. Може би ще намерят отговори в стиховете на Багряна, посветени на любимия
ù Матейко.
Те, според Иван Хлебаров, обясняват най-добре посещението на поетесата при приятеля на Вълев Педро (Петър) Русеф, бащата на Дилма Русеф. За него тя знае от братовчед му Ран Босилек. Петър, който избира да живее в Бело Оризонти, вместо да се върне в комунистическа България. Дали Багряна не го е ориентирала да избере Бразилия?…[1]

За посещението на поетесата Елисавета Багряна в Бразилия се знае отдавна. То става през 1960 г., когато тя отива на заседание на ПЕН клуба в Рио де Жанейро. Но пропътува почти 500 км. до имението на Петър Русев, за да се срещне с него. Там остава един месец и написва своя бразилски цикъл стихове, като стихотворението „Уиски с лед и сълзи“, посвещава на приятеля си от младини – двамата се познават от 30-те години в Париж, където като емигрант, живее П. Русев. Когато той умира през 1962 г., Багряна му посвещава още едно стихотворение – „Шепа сняг“. Затова не е случаен фактът, че при посещението си в Габрово през 2011 г. бразилският президент Дилма Русев, дъщеря на Петър Русев, рецитира стихотворението „Родино моя“ на Е. Багряна.

Да вземе участие във войната е един авантюристичен акт от страна на М.Вълев, и в подкрепа на убеждението ми, че изповядвайки анархизма, писателят е знаел какво го чака у нас след 9.ІХ.1944 г. Налице са били  и сигнали за това. Излязла е статията на Борис Делчев във в-к „Работническо дело“ от 4.Х.1944 г. под заглавие „Фашизмът в нашата литература“. Ето цитат от нея: Фашистки влияния проникнаха в творчеството на по-голяма част от официалните писатели. Тях можем да открием у Каралийчев, Вълев, Красински, Чилингиров, Арнаудов, Йоцов, Цонев и много други, без да се изброяват всички…[2] Преди това е обявена и Програмата на правителството на ОФ за създаване на т. нар. „Народен съд“, а също и „Наредба – закон за съдене на виновниците за въвличане на България във Втората световна война и злодеянията, свързани с нея“. Хр. Карастоянов цитира и Закона за Народния съд, който в т. 4 от чл. 2 гласи, че се наказват с временен или доживотен строг тъмничен затвор или със смърт и глоба до 5 000 000 лв. също и лицата, които в страната или извън нея от 1.І.1941 г. до 9.ІХ.1944 г. със своите действия, писания, слово или по друг начин са допринесли дейно и съществено за горните деяния.[3]

Знаейки всичко това можем да допуснем, че М. Вълев е заминал директно от фронта за чужбина. Но всичко това предстои тепърва да се докаже от изследователите с документи, включително и такива от приятелите и близките му в Бразилия. Надявам се, че и новият документален филм на режисьора Иван Хлебаров, живеещ повече от 20 години в Бразилия, ще хвърли светлина върху този въпрос.

Изследователят Андрей Ташев в статията си „Забравеният Матвей Вълев“[4] прави условна класификация на творчеството му, като оформя главно шест дяла в него: 1. Статии и репортажи, посветени на изключително широк кръг ежедневни проблеми, написани добросъвестно и с голяма осведоменост; 2. Втората група съдържа неговите Очерци и пътеписи, посветени на личности и отделни градове и места по цял свят. В този дял А. Ташев поставя книгите на М. Вълев за основоположниците на кооперативното движение у нас и в чужбина: „Знаменосци. Очерки за живота на великите кооператори“ (1940 г.) и „Някога и днес“. Очерки и репортажи из кооперативна България“ (1942 г.). От тези две книги и днес може да се научи много за станали нарицателни с дейността си личности, чиито имена познаваме, но не знаем с какво точно са допринесли за историята на човечеството.

Не по-малко ценни са и неговите пътеписи, които в годините на появата им са били едно откровение за българите, запознавайки ги с интересни градове и места по света.

В трета група са отделени Произведенията на М. Вълев за деца. Тук спадат книгите му с разказчета и приказки „Малките мореплаватели“, „Някога и днес“ и др. Основните теми в тях са любовта към родината, опазване на природата, трудолюбието и спестовността.

В четвърта група са обособени Хумористичните разкази и фейлетони. Най-ранните от тях са публикувани в левите издания, а по-късно в „Щурец“, „Българан“, „Маскарад“.

Пета група съдържа неговата  Драматургия. Тук влизат пиесите за деца на М. Вълев, а така също и драмите му „Крилата помощ“ (в съавт. с А. Каралийчев) (1938 г.) и „Госпожата“ (в съавт. с Елисавета Багряна) (1938 г.) С последната пиеса се открива сезона на Народния театър през 1938 г. и, за съжаление, тя няма успех. Защото двамата автори са направили опит да разсъждават върху еманципацията на жените и последиците от това в едно все още силно патриархално общество.

Шестата група, която ни интересува най-много, са неговите Разкази, повест и роман. По години те излизат в следния ред:Прах след стадата. Разкази“ (1937 г.), „На котва. Повест“ (1938 г.), „Радост в живота. Разкази“ (1940 г.), „Отсам и отвъд. Разкази“ (1940 г.), „Приятелят Рудолф Хоппе“ (Златорог 1943, № 7), „Някога и днес. Очерки и репортажи из кооперативна България“ (1942 г.), „Избрани произведения“ ,София: Български писател, (1975 г.), „Ферма в Сертон. Роман“, София: Български писател (1988 г.).

Тази класификация има в основата си жанровото разделение. Ще се опитам в настоящата статия да направя едно разделение на неговите разкази и повест, както и романа му, по проблеми, свързани с нашата, българска действителност и такива, чието действие се развива в чужда (бразилска) среда.

Като начало бих споменала повестта „На котва“. С нея, както и с още някои разкази, той принадлежи към авторите, създали творби на морска тема у нас. Нашата общественост през 20-те години на ХХ в. си е дала сметка, че българската литература е доста бедна откъм творби с морска тематика.

Затова по същото време се  създава организацията  Български народен морски сговор (БНМС). Ще се опитам да разгледам повестна „На котва“ в светлината на идеите на Морския сговор.

Малко повече за БНМС: Целта на тази организация е да популяризира морето и плавателните реки, да спомогне българската индустрия да използва пълноценно водното богатство на България, а крайната цел – да съдейства за просперитета на държавата ни. Учредителите смятат още, че могат да постигнат намеренията си чрез създаване на клонове на БНМС из цяла България, отначало в градовете по крайбрежието на Дунав и морето, а после и във вътрешността на страната. Книжовната пропаганда на организацията става чрез печатния ù орган сп. „Морски сговор“ и отделните брошури на „Морска библиотека“. Пропагандата на идеите на БНМС става и чрез живото слово, като за целта се ангажират видни познавачи на морското дело за сказки и беседи. Популяризирането на морското ни богатство става и чрез уреждане на екскурзии по морето, Дунав и вътрешността на страната, като за целта се съдейства за улеснения от страна на държавата и частните обществени учреждения; както и улесняване уреждането на изложби с морска тематика; издаването на албуми с репродукции на картини и фотоалбуми, съпроводени с различни обяснителни текстове; уреждането на различни конкурси за написването на материали, свързани с морето за създаване на морска култура; съдействие при събирането на материали за създадения Морски музей, както и да се издейства създаването на професионално Морско училище от страна на държавата или търговските камари; усилване на рибарската просвета чрез откриването на второ риболовно училище на Дунава, а след това в Бургаския залив и професионални рибарски курсове. Задача на БНМС е и участие във вътрешната морска и стопанска политика и законодателство на държавата, окръзите и общините. Клонове на БНМС се създават в цяла България. Лично съм изследвала дейността на клона във В. Търново, който прави речно пристанище на р. Янтра, пометено при едно прииждане на реката. А красивата сграда, днес Художествена галерия на града, на хълма Боруна е построена първоначално за Рибарско училище.

Едва ли бихме могли да изброим всичко от амбициозната и широкомащабна програма на организацията. От излезлите двадесет годишнини на списанието се вижда, че целите са изпълнени в много висок процент. Изданието спира през 1944 г., когато на власт идват комунистите и левите сили и е спрян демократичният печат. Трябва да се отбележи, че по време на цялото си съществуване то подкрепя официалната политика на България. Вероятно за спирането му спомага и колективното членство на БНМС в организацията „Бранник“ през 1942 г.

В списанието се поддържат няколко основни рубрики с незначителни промени през годините. Обикновено всеки брой се открива със стихотворение на първа страница. Следват различни статии – научни или научно-популярни, свързани с проблеми на морската наука и история, след това – художествен текст – разказ, пътепис или спомен; материали, свързани с морските спортове; рубрика „Морски новини“, които са от цял свят; официален отдел с материали от живота на организацията; телеграми и официални писма от структурите на държавната власт; Морски книгопис – в азбучен ред са обгледани публикациите с морска тематика. В края на всяка годишнина има и библиография и азбучен указател на авторите в списанието. През втората половина от излизането на списанието към тези рубрики се прибавя и „Страница за малките“, както и материали, свързани с летуването на деца в морските колонии и реклами на морските ни курорти. Не би трябвало да пропуснем и ежегодните отчети на организацията, поместени в списанието, които говорят за осъществена на практика прозрачност в дейността ù.

Списанието е ръководено умело от редакционната си колегия. Затова говори както неговата продължителност на излизане – повече от 20 години, така и други фактори, по които съдим за едно издание – високите хонорари, изплащани на авторите, множеството конкурси, организирани от него, и най-вече – качеството на поместените статии. Че се е ползвало с авторитет в обществото се вижда и от множеството реклами в него. Много добре е оформено и полиграфически – излиза в голям формат, на хубава хартия, помества множество репродукции на картини – цветни и черно-бели и фотографии. Можем спокойно да кажем, че списание „Морски сговор“ е едно от най-сериозните тематични издания у нас до 9.ІХ.1944 г.

Характерът на „Морски сговор“ предопределя и художествената литература, поместена на страниците му. Тя несъмнено е с морска тематика. Както е известно, художествена литература с морска тематика у нас се среща сравнително рядко. Затова на страниците на сп. „Морски сговор“ се организират редица конкурси за написване на подобна литература. По този начин редакторите му се стремят да обогатят българската литература с морската тематика.

Какви са основните мотиви в тази литература? Бихме могли да откроим няколко, което, разбира се, не изчерпва темата. На първо място – възпяването на природните красоти на водната стихия и чувствата, които те будят у човека. Друг мотив е животът на моряците и рибарите, където могат да се откроя още подробности: тежкото им ежедневие; самотата и очакването на майките на рибарите (съпругите им) те да се завърнат от плаване; моряшкото ежедневие, чувството за единство и взаимопомощ в това ежедневие, особено когато бушуват морските бури и от работата на всеки зависи спасението на целия екипаж, тогава, когато дори противници застават заедно срещу общата злина; силен копнеж по далечни пътешествия, на които човек не може да устои и пряко здравия разум се впуска в тях; силната любов на майката, очакваща своя син – моряк от далечно плаване (понякога тя години наред няма сведения от близкия човек, който вероятно е загинал, но продължава да чака всеки акостиращ кораб в пристанището и да разпитва екипажа му); мотивът за любовта – любимото момиче или съпруга чакат своя избраник или съпруг, в някои случаи те – подобно на хората от древността – го следват доброволно в смъртта в морето за да бъдат заедно, а в други случаи сами пращат синовете си да станат моряци като техните бащи, надявайки се любимите им мъртви съпрузи да се грижат за тях по един свръхестествен начин от отвъдното.

Писателите се вълнуват най-много от съдбата на рибарите, от техния непосилен труд и постоянно изложения им на риск живот за да се препитават. Тези груби на вид хора имат чувствителни и нежни сърца, готови са винаги да жертват живота си за близки и непознати. В морското ежедневие съществува едно особено суеверие, значение имат предчувствията, поличбите и пр.[5]

Част от изброените мотиви са налице в повестта „На котва“. Сюжетната линия проследява живота на главния герой – моряка Богдан, който в началото на творбата пътува под френски флаг. Добротата му, чувството, че трябва да помага на хората, му струва работата. Нарушавайки правилата на кораба, той помага на левантинката Жоржета, авантюристка в същността си, да ù свали багажа на различни пристанища. Отстранен от кораба, прекарва няколко дни с нея в Марсилия и се завръща безславно в Бургас. Многократните му опити да намери работа като моряк на голям кораб са безуспешни. Принуден е да работи на старата гемия „Надежда“ на Яни, която извършва контрабандни превози и една нощ е потопена от турски кораб. Богдан започва работа във фабриката на Рокфелер – „Стандарт Ойл къмпани“ в Бургас, като фрезист, в постоянна опасност фрезата да отреже пръстите му. Целта на това производство на нефтени продукти е да се отстрани от България румънската търговия с горива. Фабриката затваря врати и Богдан отново е без работа. В края на повествованието Жоржета пристига при него, женят се, Богдан убива един от турските капитани, които са причина за потъването на гемията, смятайки, че иска да насили жена му. След залавянето на Яни, Богдан иска да съобщи в полицията за извършеното от него убийство. Бягството на приятеля му го спасява и на финала Яни урежда заминаването на Богдан и Жоржета през Солун за Америка, където той отново ще започне работа като моряк на голям кораб.

В така създадения сюжет, М. Вълев е вплел основните теми, характерни за  морската ни проза. Съществува чувството за взаимопомощ между моряците – когато гемията „Надежда“ попада в буря, всички работят заедно, за да се спасят. Навсякъде се усеща  копнежът на главния герой по плаванията, по морето. Дори когато намира хубава работа във фабриката, Богдан не престава да копнее по него. Във всичките си разкази разкрива задължително морски истории – за различни потънали кораби и т.н. Нещо повече. В повестта М. Вълев е въвел и образите на две момчета – Симеон и Кочо от Търновско, дошли в Бургас, водени от копнежа и мечтата си по морето и пътешествията:

Там, на село, те са работили навярно като ратаи или зидари и са расли, за да се оженят, да станат селски стопани или майстори. Защо са дошли насам? Защо искат и те да стават моряци, и те да нямат дом и земя, да не могат нито да спят, нито да жънат?

Заради  морето.[6]

Богдан, а и моряците въобще, вярват в различни поличби и свръхестествени сили. Когато разказва на едно момиче за небивалото пътуване на кораба „Мосулман“, чиито екипаж е загинал, и успешното му акостиране в пристанище, след като сам изминава 300 мили, главният герой казва: Та, искам да ти кажа, случва се Марто, всичко се случва. Затова ние, моряците, вярваме и в светиите, и в магиите. В моряшкото помещение ще намериш и иконка на Дева Мария, и талисманче от някой индийски факир. Това е. И щом стане нещо, на Дева Мария се молим: „Помогни ни, Света Богородице, избави ни. А в същото време някой вземе талисманчето и го окачи на носа, на вълнореза… Има кой да се грижи за нашата съдба, Марто. И да помниш: или Света Богородица, или някоя магия, ще ми помогне да изляза от фабриката и да постъпя в параход, пък все едно какъв.“[7]

М. Вълев умело е пресъздал морските красоти – и когато Черно море е тихо, и когато в него вилнеят бури. Тогава кораби, моторници и гемии стоят на брега и капитаните следят бюлетините за времето. Не е пропуснал и празниците в морския град с карнавалната им атмосфера, когато хората отпускат душите си  и се веселят.

Повестта психологически вярно и убедително пресъздава живота на моряците, на жените и децата им. Когато летният сезон свършва, градовете опустяват от летовниците, а местните хора подготвят мрежите и лодките си за следващия сезон. И още нещо – писателят има особена слабост към постиженията на техниката, той вярва в техническия прогрес. Не пропуска да се радва на новото рибарско училище, на фабриката, която произвежда петролни продукти, на новопостроените български кораби. Ето и думите му: На, вече и наши параходи си имаме, цяла Европа обикалят. Оттук като тръгнат, че в Цариград, оттам в Пирея, и в Генуа, и в Марсилия. После пак отвъд – отбият се в Лисабон, постоят в Бордо и все нагоре, към Хамбург, към Осло.Същински параходи – големи, чисти, бързи. А екипажите все от млади момчета. Огън, огън, ти казвам…Може да ми се случи на някой от тях да постъпя, в „Фердинанд“ или „Варна“, в „Балкан“ или „Бургас.[8] Виждаме колко много авторът се гордее с постиженията на създаващото се наше корабостроене, което ще постави България сред морските европейски страни. При него няма страх от постиженията на техниката, каквото наблюдаваме при други автори. Напротив, тъкмо обратното.

С тази своя творба М. Вълев успешно се вписва сред авторите, творящи морски сюжети в българската литература и я обогатява, внасяйки  своя принос към  нея.

Морската тема присъства и на други места в творчеството на писателя. В разказите „Хора край брега“ и „Гост от морето“ тя се чувства най-осезателно.

Разказът „Хора край брега“ раздипля историята на рибаря Лазар, който се труди денонощно за хляба си. В него е влюбена младата Галинка, но и двамата не признават чувствата си. Когато Лазар събира сили да поиска ръката ù, тя го отблъсква и се жени за богат момък, когото не обича. В края на разказа Лазар се завръща, успял да се замогне в града, двамата бягат от селото край брега, за да се съберат. Рибарите, според М. Вълев, са бедни хора, които не мислят за земя и богатство, а се задоволяват с даровете на морето. Само обичта на любимата жена може да ги накара да сменят попрището си. Подобна е историята и в разказа „Гост от морето“. След дълго отсъствие в бащиния си дом се завръща морякът Тома, чиито родители са починали, а брат му Харалан е затънал в дългове. Той очаква Тома да е натрупал пари и да му ги даде, за да обработват заедно бащините земи. Авторът умело е показал селската пресметливост и еснафщина на семейството на Харалан, която пропъжда в крайна сметка Тома от дома му, за да тръгне отново да пътешества по света с любимата си Фрединя.

Копнежът по морето присъства и в детските творби на М. Вълев. В разказчето „Малките мореплаватели“ е показано желанието на малките Герчо и Панко да заминат на пътешествие чак до Китайско море, като откраднат лодката на един стар рибар и станат пирати. Той ги чува и поучително им заявява:

…Да помните: не е нашето море за разбойници и пирати, а за честен труд и народни идеали. Майка е то за нас рибарите. Дава ни наесен цели ята от тлъсти паламуди и скумрии, които са се охранили по северните му брегове и плуват по Дяволското течение на юг… Цялата година ни храни морето, както от хиляди години е хранило нашите прадеди и още хиляди години ще храни нашите правнуци. Другар е Черното море на българския моряк, защото по него той плува из далечни страни, да разнася нашето жито и нашия тютюн, българските сливи и орехи и всички блага, които земята ни ражда. Благодат е Черното море за всеки българин, защото тук той иде да закрепи здравето си, да се обгори на хубавото му слънце и да си почине след тежкия градски живот. И много още добрини носи за нас, българите, Черното море и нищо от нас не иска, освен само едно: да го любим и да го пазим.[9]

М. Вълев е автор и на други разкази, чието действие се развива в българска обстановка: „Любов“, „Атанаска“, „Край реката“ и др. Особено трогателен е първият от тях. Бившият горски надзирател Атанас и съпругата му Тодорка са главни герои в него, както и авторът, който води действието от първо лице. Те имат син Владко, с когото се гордеят. Той се учи в столицата, после заминава на чужбина. Двамата родители благоговеят пред него и разказват на автора за доброто си и ученолюбиво дете. Владко обаче умира от туберкулоза. Родителите поотделно знаят за тази  смърт, но в голямата си обич и привързаност един към друг  не смеят да говорят и кажат нещо по въпроса, мислейки, че така всеки пази другия от душевни сътресения. Една история за голямата човешка любов, създадена с несъмнено майсторство! В разказа „Атанаска“ пък е пресъздадена тъжната история на бедно момиче,  доведено в столицата от майка си за домашна помощничка. Тя идва да прибира парите ù, и когато намира човек, който да даде по-висока с 50 лв. плата, я праща при него да работи. От непосилните задължения Атанаска се разболява от туберкулоза и умира. Така селската алчност погубва един млад живот.

От беглия поглед върху тези разкази можем да заключим, че М. Вълев умело се вписва сред писателите, пишещи на градска тема от 30-те и 40-те години на ХХ в.. Психологически вярно, пластично създадените истории говорят за безспорния белетристичен талант на този автор.

Друг голям дял от творчеството на М. Вълев са неговите творби с бразилска тематика. Бихме казали, че той остава с тях в българската литература, или по-точно казано – с тях е по-известен. От историята на литературата ни знаем, че творчеството на българите, живели и живеещи по силата на различни обстоятелства извън пределите на България, винаги остава, в известна степен, необгледано, дори незабелязано от нас. Вината за това, разбира се, не е на самите писатели, а наша. Макар че сред литературните критици има и някои щастливи изключения. Например: проф. Иван Сарандев в книгата си „Българската литература (1918 – 1945), т. ІІ[10]е включил български автори, живели и творили в Южна Америка – Борис Шивачев, Тодор П. Цанков, Матвей Вълев, Самуил Д. Стрезов. Спокойно можем да кажем, че проф. Сарандев, пръв и единствен засега, е анализирал творчеството им в по-обемен труд върху българската литература.

С какво творбите с бразилски сюжети на М. Вълев вълнуват читателите и литературната ни критика? Още с появата на първия сборник разкази „Прах след стадата“[11]през 1937 г. става ясно, че се е появил писател с оригинален поглед към чуждата действителност. Книгата излиза като сравнително късен дебют за автора си след завръщането му от Бразилия. Голяма част от разказите са публикувани в периодичния печат, но писателят подбира за сборника си осем разказа.

Драмата на емигранта е лично преживявана от всекиго – обикновен човек или творец. Причините, поради които М. Вълев заминава за Бразилия са икономически. Знаем, че въпреки работата си в Берлин като дребен служител и сътрудничеството му в много периодични издания, той не успява да се замогне или дори да плаща студентските си такси. Затова решава да пробва късмета си в новите земи, където по това време на безработица и икономическа депресия в Европа, заминават и хора от други народности – поляци, германци и т.н. Част от тях са герои в разказите на М. Вълев – такъв е Рудолф Хоппе, Ванда Козловска и др.

Но основните персонажи в разказите от „Прах след стадата“ са бразилци. Действието се води от първо лице – главният герой е самият автор и така е предадена по-голяма автентичност на повествованието. Още в първия разказ „Пътник“ М. Вълев дава един от ключовете за вникване в творбите му. Когато главният герой пита в пътническа агенция „кога има параход за Европа“, агентът му отговаря: Нашата страна е гореща и опасна, народът ни е поробен и див, у нас всичко е оскъдно и полуголо, но който дойде тук, остава завинаги наш. Защото Бразилия е необятна и човекът в нея не е излишен, както е у вас. Дори и да заминеш, ти пак ще се върнеш.[12]

Матвей Вълев
Прощална вечеря, 1942 г.

Действието в тези разкази протича в чифлика на Еврипидис де Паула и около него, както и в някои от новосъздаващите се големи градове, с присъщите на урбанизацията явления. Герои в тях са членовете на семейството на чифликчията, приело чужденеца българин като близък приятел, много от работниците и каубоите, и още много други. Герой в тези разкази е и цялата бразилска природа, защото до голяма степен от природните явления зависи животът на хората в чифлика и извън него. Тематично богати са тези разкази. Една от основните теми е за любовта, за отношенията между хората изобщо. Българинът, наричан сеньор Булгаро, е влюбен в дъщерята на чифликчията дона Лиджия („Дона Лиджия“). Тя, на свой ред, е влюбена във французина Марсел Роле. Брат ù, Джон де Паула, възлага на българина да проучи какъв човек е французинът. Оказва се, че той е женен, но е изоставил жена си и децата си. Това му струва живота – убит е от приятелите на Джон де Паула. Лиджия е нещастна, забягва от дома при чичо си, отношенията между Джон и автора изстиват. Кое е справедливо? Истината или любовта, макар и с нечисти помисли? Писателят не дава отговор – той се съдържа в тънко пресъздадените психологически ситуации. Или пък обичта на Жандира към българина от едноименния разказ? Макар и любовта между двамата да е невъзможна – тя е креолка, а той бял, Жандира обича героя и го моли да му стане жена. Когато е омъжена насила, тя чезне в мъка. Може би най-затрогващата любовна история в тези разкази е любовният триъгълник в разказа „Приятелят ми Рудолф Хоппе“. Жената на Хоппе – Глория – обича българина и ражда дете от него. Защото има един принцип – деца се раждат, когато има голяма любов. За да не се скара с приятеля си, българинът заминава от общото им имение, за да се върне след години и да види детето си, което го гледа с неговите очи. Глория е родила и дъщеря на Рудолф, но не е забравила любовта си. В края на разказа мъжът ù не разрешава среща между двамата, от страх да не пламнат старите чувства. Но Глория и синът ù виждат за последен път любимия човек в рамката на прозореца на отпътуващия влак. Разбира се, любовта има и други измерения в творбите на М. Вълев. В „Нощ над Сертон“ българинът е неустоимо привлечен от седемнадесетгодишната Мария Лурдес, дори ù обявява среща в нощта на празника. Но разбира, че трябва да победи нагона си, защото тя е сгодена за каубоя Кладионоро и не бива неговото щастие да е за сметка на чуждото нещастие. В „Урубу“, а и на други места, присъства и платената любов в големия град. Прави впечатление, че и в нея са откроени някакви правила. Когато Фирмино решава да посети за една нощ Мария Тишейра, той ù праща пари, за да закупи храна за посещението му, с което иска да покаже, че желае и тя да се чувства като нормален човек. Много са лицата на любовта в тези, изпълнени с красота, разкази.

Друга тема е трудът и неговите проявления сред местните хора и емигрантите. Местното население е зависимо от природните стихии – суши, пожари, дъжд и наводнения. Те определят дали ще се наемат работници, по колко ще получават и т.н. Авторът не подминава и събитията в тази далечна страна: икономически депресии, безработица, идването на власт на други режими. Но тези събития не са описани сами за себе си, а чрез съдбите на героите. Това налага те да пътуват на големи разстояния в търсене на работа, да боледуват от глад, да търсят нови места за живеене. Тежките условия са характерни и за емигрантите, избягали от Европа, за да търсят препитание. Те попадат в една не по-малко жестока среда. Понякога нямат пари дори за обратен билет и са принудени да се борят със земята в буквалния смисъл на думата – да я отвоюват от джунглата, като изсичат дървета и буйната растителност, да отглеждат разсади и градини. Така започват да задоволяват нуждите на пазара със свежи зеленчуци, с ориз и други артикули. („Ориз“, „Приятелят ми Рудолф Хоппе“ и др.)

Откровение за читателите са и онези разкази, в които са пресъздадени местни вярвания и обичаи: „Урубу“, „Негърска възраст“. В първия разказ каубоят Фирмино избива няколко свещени за бразилците птици, наречени урубу, убили една крава в чифлика. След това се случват поредица от нещастия, за които местните хора смятат, че са следствие от убийството на тези свещени птици. А каубоят получава прозвището „убиецът на урубу“. Никой не се замисля, че тези птици разнасят болести и леш по животните, а винят човека, който се е опитал да въведе справедливост според неговата ценностна система. В „Негърска възраст“ пък са показани специфични черти на цветнокожите. Мисля, че това е един от първите разкази на подобна тема в българската литература. Главният герой в него, негърът Жика Пешоти е варджия, но в свободното си време е ловец – на капивари (вид водни свине), на риба и т.н. Той е силен, гъвкав, находчив. Няма ситуация, от която да не може да излезе и никой не може да прецени на каква възраст е.

Темата за лова също присъства в тези, бразилски по сюжет, разкази. Някои от каубоите и работниците в чифлиците са и изкусни ловци, така си помагат в изхранването. Но главното в тези ловувания са интересните истории, които се разказват след лова край огъня.

Темата за страданията на децата също е част от тематичното богатство в творчеството на М. Вълев. Децата са герои в разказите „Дедико“, „Лъжата на Жозе Верисмо“ и др. Тяхната съдба е почти винаги трагична: малкото момченце Дедико е ухапано от кралска кобра, поради детската си наивност, и умира. Неговият баща, който умее с гадания да прогони болестта от болните, не успява да помогне на собственото си дете. От глад и бедност умира и малката Албертина, дъщерята на Жозе Верисмо.

М. Вълев не пропуска да отбележи и нововъведенията на техниката, построяването и окрупняването на бразилските градове. В Сертонския чифлик се купуват нови машини, които оставят много хора без работа на полето. Градът Бело Оризонте от малко градче се разширява до голям градски център, а Рио де Жанейро прераства в мегаполис с трамваи, високо сградостроителство и т.н. В големите градове живеят модерни хора, които напълно се ползват от новите постижения на ХХ в.

Още много теми могат да се изброят в разказите на М. Вълев. Но и от казаното дотук се вижда, че те наистина внасят нещо ново в българската литература, внасят един свеж, чужд полъх. Космополитизмът, героите чужденци, запознаването с бразилската природа, с взаимоотношенията между хората там – това са все нови за времето си теми, които не остават незабелязани от литературната критика и читателите. Дори въвеждането на морската тема в творчеството му е също модерно за времето си. Написани модерно, под влияние на магическия реализъм и сюреализма в бразилското изкуство, разказите на М. Вълев имат модерна стилистика. На места стилът му е ескизен, другаде киниматографичен. Някои изследователи като Г. Цанев[13], Христо Карастоянов, Иван Сестримски[14]  смятат, че неговите разкази напомнят цикличността на Йовковите разкази от „Вечери в Антимовския хан“ и „Ако можеха да говорят“. И наистина – героите му присъстват едни и същи от разказ в разказ, като образите им са дадени в развитие. Това допринася за автентичността на наратива. Разбира се, не липсва и тънкият психологизъм в обрисовката на героите и отношенията между тях.

Циклично построен е и романът на М. Вълев „Ферма в Сертон“, който излиза след смъртта на писателя, чак през 1988 г.[15]Отпечатването му през 1944 г. е осуетено заради бомбардировките над София. В него авторът разширява познатите ни истории от сборника „Прах след стадата“, разказа „Приятелят ми Рудолф Хоппе“ и други, сварзани с бразилската тематика. Някои литературни критици, като споменатия Ив. Сестримски, смятат този опит за несполучлив, а други, като редактора Кирил Апостолов – точно обратното. В защита на последното, К. Апостолов добавя, че върху последната си творба М. Вълев работи още в Бразилия и разширява образите на героите, действието и т.н.  Мисля, че с оглед на малкото издания на този автор, книгата има своето място в литературния развой. Изданието се отпечатва по екземпляр, запазен от сестрата на М. Вълев – Емилия Вълева, предаден ù от писателя Павел Спасов.

Творчеството на Матвей Вълев умело се вписва в българската литература от 30-те и 40-те години на ХХ столетие. С богатството на теми и идеи в него – любовта към морето, морските пътешествия и изобщо с обогатяването на „морската тема“ в литературата ни, с откриването на Бразилия за българските читатели, с многобройните си пътеписи, очерци за заслужили кооператори, огромна публицистика и др., днес това творческо дело заслужава нов прочит и с оглед идеите на твореца, както и на неизвестните моменти от биографията му. Затова съвсем естествено ни се струва, че то е незаслужено забравено и има нужда от ново внимание.

 

Библиография и бележки:

[1] По следите на писателя Матвей Вълев в Бразилия. – www.vesti.bg/index.phtml?lid, 7 октомври 2011 г.

[2] Карастоянов, Хр. Матвей Вълев. Литературно-критически очерк. С., Български писател, 1982 г., 177 с., с. 54.

[3] Пак там, с. 53

[4] www:liternet.bg/publish22/a_tashev/zabraveniiat.htm

[5] Повече за списание „Морски сговор“ може да се прочете в статията ми „Художествената литература на страниците на списание „Морски сговор“ от книгата ми: Радка Пенчева. „Сюжети на забравата. Реванши на паметта“. Пловдив, Астарта, 2011 г., с. 206-220.

[6] Вълев, М. На котва. Повест. Библиотека „Завети“, 1938 г., кн. 1. 171 с., с. 36.

[7] Пак там., с. 109.

[8] Пак там., с. 109-110.

[9] Вълев, М. Малките мореплаватели. Разкази. С., Издателство „Казанлъшка долина“, 1939 г. 60 с., с.8-9.

[10] Сарандев, Иван. Българската литература (1918 – 1945). т. ІІ. Пловдив, ИК „Хермес“, с. 46-75.

[11] Вълев, М. Прах след стадата. Разкази. С., Библиотека „Завети“, 1937 г., кн. 2., 95 с.

[12] Пак там, с. 14.

[13] Цанев, Г. „Прах след стадата“ – сп. „Изкуство и критика“, І, кн. 1,1938 г.

Сестримски, Иван. Матвей Вълев. Предговор към М. Вълев. Избрани произведения. С.,

[14] Български писател, 1975 г.  397 с., с. 5-23.

[15] Вълев, М. Ферма в Сертон. Роман. С., Български писател, 1988 г. 199 с.

© д-р Радка Пенчева

error: Свържете се с нас.