Мечти за голямата музика

Spread the love

След като печатах първите си разкази в сп. „Мисъл“, бъдещият строг критик Боян Пенев ме прие в средата си благосклонно. Ние даже станахме интимни, и то по-малко на литературна, отколкото на музикална почва – и започнахме да се събираме с инструментите си у писателя Добри Немиров, който живееше срещу него, на ул. „Гробарска“[1].

В тая невесела улица, дето по няколко пъти на ден минаваха погребални шествия, ние прекарвахме в мансардната стая на Немирова щастливи часове: свирехме трио – Боян Пенев на първа цигулка, Добри на втора или на мандолина и аз на китара. Свирехме италиански серенади, руски романси, но най-често – Менделсоновите „Песни без думи“. Ние свещенодействахме с нашите любими инструменти. Зърнестият звук на мандолината и акомпаниментът на китарата изглеждаше твърде беден, но това не ни пречеше да се трогваме от „Песните без думи“, долавяйки в тях голямата музика.

За тая „голяма“ музика всеки от нас бе мечтал още от дете. Аз съм стоял с часове – с насълзени очи – под прозореца на едно богатско семейство в Ямбол, дето се свиреше на пиано. Не вярвам това да е бил някой виртуоз – не вярвам дори той да е свирил сериозно: тогава аз не различавах сериозната от леката музика. Самите звуци на пианото ми се струваха необикновени – звуци от някакъв далечен, свръхземен свят… Те ме опияняваха, падайки право в детското ми сърце и събуждаха там томителна тъга по някаква непостижима красота. Пиано! – Аз не можех дори да бленувам за него: то струвало осемстотин лева! Баща ми, основен учител, казваше, че цялата му годишна заплата не бе стигнала да го плати. „За осемстотин лева се купува къща!“ – добавяше той.

Вместо пиано аз получих от баща си китара, купена за двайсет лева.

Всичката любов към пианото, цялата си преляла в музика душа аз вложих в тоя евтин инструмент. Усъвършенствах го бързо. Бързо станах виртуоз. Пръстите ми, хванали мазоли, хвърчаха по позициите, струните пееха съчинени от ме мелодии – и тия сложни, трудни за изпълнение композиции, създадени без музикална подготовка, но затрогващи с налучканата хармония и с наивната мелодика, се разнасяха между китаристите из цяла България, без някой да знае нещо за техния мъничък автор.

Боян Пенев свиреше цигулка, но предпочитаният от него инструмент бе малка ръчна физхармоника, която владееше виртуозно, както аз китарата.[2]

Сложил тоя старовремски инструмент на коляното си, той надуваше сръчно и елегантно меха с лявата си ръка, а с пръстите на дясната лазеше по малките клавишчета. Пръстите му едва се побираха по тях, но никога не удряха фалшиво. „Бетовен – адажио кантабиле от „Патетичната соната“ – казваше Боян важно. „Чуйте сега ларгото от соната Д-дур, опус 10. Какви сподавени стонове в тия жалби!“ – И ние, опиянени, слушахме стоновете на жаловитата физхармоника, долавяйки в разплаканите ù тончета величието на Бетовеновата музика.

 

Боян Пенев
Боян Пенев

Боян Пенев никак не се стесняваше от тоя гуляйджийски инструмент. Когато по-късно написа книгата си „Бетовен“, аз несъзнателно я свързах с бедната малка ръчна физхармоника и търсех в това изследване на творчеството на великия композитор да открия оная същата – незадоволена детска мечта, която бях вложил в моите композиции за китара.[3]

У Немиров се чуваше понякога и един евтин инструмент, чиито металически тонове ечаха гръмливо и многозвучно. Това бе цитрата, на която свиреше писателката Евгения Димитрова, негова леля – една сантиментална фантастика от типа на тогавашните свободомислещи жени. Разлюлените звуци на нейния многострунен инструмент с проврялата се между акордите се мъчеха да изразят прелялото сърце на вечно разчувстваната писателка; те съответстваха по музикална бедност на зърнестите трели на Добри Немировата мандолина, на постните съзвучия на моята китара и на окаяните тончета на Боян Пеневата физхармоника и вярно отразяваха романтичния облик на тогавашната епоха.

Това бяха те – народните градски инструменти на интелигенцията от онова време, чрез които тя задоволяваше духовната си жажда за музикална култура. Те я свързваха по пътя на сърцето и мечтите – с великата музика и макар прости и непризнати, тия скромни инструменти на поетите, на заглъхналите таланти, на непроявените музиканти и на селските учителки – изпълняваха отлично своята културна роля.

Михаил Кремен

[1] Днес ул. „Козлодуй“.

[2] Тая физхармоника Боян Пенев е имал още от Разград, от ученическите години. Неговият баща, човек на веселбите, я изписал от Цариград за 80 лева. За онова време . 1892 г. – това трябва да е било истинско събитие. Цигулката и физхармониката стават любими инструменти на Бояна. Той основава в Разград ученически оркестър „Железни струни“, дирижира го и участва в него като цигулар, физхармониката му служи да хармонизира и оркестрира репертоарните парчета.

[3] След години и Боян Пенев, и аз осъществихме мечтите си, само че наместо Боян да мине от хармониката в хармониум, а аз да се сдобия с бленуваното пиано, стана обратното: той се сдоби с пиано, на което импровизираше с часове, а аз с хармониум, на който се научих да свиря адажиата на Бетовеновата соната.

error: Свържете се с нас.