Мая Казакова: „Изработването на глинени пластики е като танц“
Мая Казакова изработва уникални съдове от глина. Те впечатляват не само с цветове, но и с формите, които им придава. В тях са вградени изящни камъчета и клончета, което е част от стила ѝ в работата. Казва, че майсторството е дълъг процес и има още много да се учи. А съдовете, направени от ръцете ѝ, изглеждат съвършени. Родена е в град Гулянци. От съвсем малка обича да рисува, да си забърква фина пръст и вода, както и да си изработва различни предмети. Украсява ги с цветя от градината. За пътищата в необикновената ѝ работа разговаряме в един слънчев пролетен ден.
Как започнахте да се занимавате с това изкуство?
За пръв път докоснах глина и изработих нещо от нея в началното училище. Беше ни поставено като задача в училище. Родителите ми взеха глина от съседното село Бръшляница, където имаше грънчарски цех. Още помня фигурката, която направих. Чак не ми се вярваше, че съм го сторила сама. Когато ни заведоха в Троян бях прехласната от гледката – как от една топка глина се извайва съд, който променя формата си за секунди. Приеха ме в художественото училище ССХУПИ в Троян. Явих се на изпитите, без да съм ходила на подготвителни курсове. Отидох там две седмици преди самите изпити. Събраха ни пред училището и ни разделиха на две групи – в едната, тези които са с подготовка, другата – без нея. Тогава се притесних… Но пък като видях какво могат подготвените, се успокоих. Приеха ме и там имах най-прекрасните и щури пет години от живота. Наблягах повече на графика, живопис и моделиране, но грънчарството ми куцаше. Не можех да центровам добре топката глина, а това означава, че няма как да източа формата, която искам.
Намерих сама първата си работа в Севлиево. Там имаше грънчарски цех. Взех автобуса, намерих мястото и се представих. Казаха ми, че след месец мога да започна. Прибрах се и тогава съобщих на родителите си кога и къде започвам работа. Бях млада, нова и неопитна. Можех да ретуширам, ангобирам, да правя троянска шарка, да лепя дръжки и гравирам, но не можех да точа на колелото. Шефа ми беше търпелив и леко ме поканяше да опитвам. Аз самата го исках, защото нямаше кой да направи формите, които бяха в главата ми. И успях! Усетих тръпката – да подчиняваш глината и да се получава желаната форма. Имах възможност да създавам нови модели и да ги пускаме в производство.
Случайна среща и запознанство с Виолета Керемидчиева, промени посоката ми. Тя ме насърчи да кандидатствам за работа в музея „Етър“ – в грънчарската работилница. Одобриха ме и започнах да усвоявам габровската керамика. Своевременно се явих на изпит за майстор в Задруга на майсторите (ЗМНХЗ). Успешно издържах и изпита за майстор и на Етъра. И така станах най-младата майсторка – на 22 години, пленена от работата си и невероятното място! След като се омъжих и родих, съпругът ми Цветан, който повярва в мен и уменията ми, ми обеща собствено ателие. И си спази обещанието, за което съм му безкрайно благодарна! Беше ужасно трудно, защото се случи в най-голямата криза и инфлация, но пък вече имах свободата да творя, да експериментирам и да бъда независима, до колкото е възможно това!
Назад във времето имате ли роднина, който се е занимавал с грънчарство?
Брат ми Пламен Казаков е художник – иконописец. Първите ни уроци по рисуване ни ги даваше нашия дядо Александър. Той имаше недоразвит талант, явно наследен от руския му ген. Това е много интересна история! Неговия дядо е бил руски офицер, участвал в защитата на Плевен. От любовта му с прапрабаба Цвета се ражда прадядо Иван, който е баща на дядо ни. Когато се изтеглят войските, родителите на Цвета не я пускат да замине с него и тя остава с детето им в България. И така започва нашия род –Казаците. Имаме една снимка на този офицер, който е с родителите си, с двамата си братя и трите си сестри. Опитах се да намеря повече информация, но без имена, без родно място или област – нищо не се получи! Така че, официално аз съм първата занимаваща се с керамика. Брат ми е иконописец, а племенницата ми Яна Казакова е илюстратор.
Какво ще ни споделите за старата габровска керамика и нейните шарки? По какво се отличава от троянската например?
За габровската керамика научих едва когато започнах работа в Етъра. Тя е характерна със слънчевия си жълт цвят на зелени петна. Украсата се прави с издраскване с гребенче и клечица, върху ангобирания съд при точно определена влажност. Ако е малко по-мокър се замазва, ако е леко пресъхнал – не може да се остави вълнистата следа. Точната влажност е изискване за много от операциите – лепене на дръжки, ангобиране, гравиране, ретуширане. Интересни форми са тончета, стомни, шулета и др. Троянската керамика е доста по-известна и разпространена. Най-характерната украса е мократа шарка с капка и така наречения байряк. Естествено има и други, като рисуване с четка, сграфито.
От кой край е Вашата любима керамика?
Истината е, че нямам любима керамика. Има от всяка по нещо, което ме привлича и черпя идея, която да развия по свой си начин. Изпитвах голяма вътрешна съпротива, когато трябваше да правя едни и същи модели, които не са мои, серийно! Но съм правила копия на различни съдове, от различни региони, колкото да се уверя, че мога.
Какво е необходимо, за да изработите един красив керамичен съд?
На първо място желание! Поне при мен е така, а щом имам желание, няма какво да ме спре. Просто намирам начин, дори 100 пречки да има пред мен. Интересното е, че преди си рисувах предварително моделите, но в последствие открих магията на спонтанната работа. Оставям се на глината да ме води. Процеса е любопитен, защото е като танц или по-точно любов, между мен и глината. Изисква се голям усет и деликатност, натиска трябва да е точно премерен, за да изваеш съда, без да го повредиш. Трябва и сила, и нежност. Когато съм в уютното си ателие, най-често в пълна тишина, слушайки птиците или пък музика, магията се случва! Тогава не съществува нищо друго и не мога да спра, докато не видя формата готова. Това е лесната част.
Следва съхненето и ето тук понасям най-много болка. При започването на всяка нова серия, първите 2 или 3 се спукват необратимо! Сякаш някой ме изпитва, колко съм упорита или ще се откажа… Принасям ги в жертва един вид, необяснимо ми е, но го приемам и продължавам. Следва първо печене на бисквит на 850 градуса. Тук риска за жертви е по-малък. Идва най-трудната част – да избера точния цвят, подходящ за всяка форма. Сбъркам ли и най-прекрасната форма губи своята стойност, и става посредствена. Самите глазури трябва да си пасват и да съобразя на кой ред в пещта ще се разлее най-добре глазурата. Как да уплътня максимално пространството, заради безумно поскъпналия ток! Дебелината на глазурата, точната температура са задължителни, а не всички глазури са с еднакви параметри. Все едно редя кубчето на Рубик! Тогава не търпя никого около себе си и съм непоносима. Изпичането е на 1030 – 1080 градуса. След два дни мога да отворя и да видя какво се е получило. Винаги има изненади, колкото и да съм мислила и внимавала. При някои модели се налага трето изпичане, което ги оскъпява допълнително.
Използвате ли грънчарско колело?
Да. За някои форми използвам грънчарско колело. Интересното е, че това е същото колело от Севлиево, на което се научих да точа! Когато напуснах, закриха цеха и аз си го купих – 35 години е с мен, и ми служи.
Интересно е, че в съдовете вграждате речни камъни и клончета, което ги прави уникални. Това ли е Вашият стил?
Голяма слабост са ми камъните! Вкъщи имам навсякъде, от най-мъничките до най-големите. На терасата пък имам алпинеум от камъни, донесени от всяко място, където съм била. Под терасата, в малката ми градинка има причудлив камък – пожелан подарък за рожденния ми ден. Дърветата и изкривените клони са ми другата страст. Обожавам природата, радвам се на всичко създадено от Бог. И така ми хрумна идеята да добавя към съчетанието земя, вода и огън – камък и дърво! Тръпката е уникална! Понякога, заради интересно камъче правя форма, в която го вграждам. Друг път правя формата и тогава избирам и напасвам камъчетата – форма, големина, цвят. Голям ребус е, но си заслужава, когато видя финала! Да, това е моя стил, за сега!
Изработвате Вашите съдове в много интересни и нестандартни форми. Какво ще ни споделите за това?
Това не са просто купи, фруктиери и както още ги наричаме, това са пластики, които самата аз не мога да повторя. Винаги съм бягала от стандартите. Когато бях ученичка и ни преподаваха правилата за проектиране на даден съд – аз пробвах какво ще стане, ако ги наруша. Естествено, че за някои неща си „плащам“, но пък така се получават и супер добри открития. Не се страхувам от провали, приемам ги като уроци и продължавам. Смело нарушавам правилната форма, режа, лепя, моделирам, усуквам, изграждам. Ако взема да мисля как да бъде, се чувствам празна. Сякаш ръцете ми сами знаят какво да правят. Процесът е завладяващ и всяка форма ме води към друга, появяват се различни хрумвания и ги следвам с истинска страст. Влюбена съм в работата си, влагам част от душата и сърцето си във всеки къс глина. Това е творчески порив, който дълги години беше подтискан заради обстоятелствата, в които живеем. Налагаше ми се през по-голямата част от времето да правя по-лесно продаваеми неща, но не по-лесни за изработване. И сега съм като отприщен бент.
Фруктиерите Ви, които са всъщност пластики, както ги нарекохте, са толкова красиви…Какви жени се изкушават да ги притежават?
Благодаря! Наистина повечето клиенти са жени, напълно различни – работещи в чужбина, от големите градове и от малки села, мои колеги, учителки, лекари. Свързва ги усета към красивото и уникалното. При почти всички е любов от пръв поглед – разпознават тяхната си форма. Но за изненада, най-големият ми клиент е мъж. Това е най-добрият хирург от Враца – д-р Богомил Павлов! Купува и подарява по различни поводи. Така радва любими хора с уникални подаръци и в същото време ми помага, за да мога да продължавам да работя! Благодаря на всички, които оценяват труда ми. Получавам в лични съобщения толкова мили думи, които ме изпълват с радост и още по-голямо желание за работа!
В кои точки на света има Ваша керамика?
Не за всички знам, защото някои отпътуват от морето. Има в Англия, Италия, Германия, Русия, Украйна, Кипър. Знам за една, която замина за Калифорния, последните две ще са за Сейшелите! А магнитчетата, които правя, със сигурност има по целия свят.
Правила ли сте изложби със сътворените предмети?
Да, правила съм изложби, но отдавна. Имала съм участия в общи изложби, както и две самостоятелни. Първата беше в ДХС, после в Плевен в галерия „Зоя“. Там беше съвместна – с картините на брат ми. Аз знаех кои ще излага и направих съдове, които си кореспондираха по форма и цвят със всяка картина. Беше изненада за всички. След това направих в изложбената зала на музея в Етъра. Тогава работех пак различни уникати, но в друг стил. С това, което изработвам сега, още не съм. Като му дойде времето, ще направя.
Маса. Покривка изплетена на една кука. Фруктиера с есенни плодове. Слънчев лъч, който огрява… Какви чувства изпитвате от този въображаем натюрморт?
Благодарност, че съм тук и сега, че имам възможност, очи и душа, с които да попия момента и да му се насладя!
Изработката на керамика Ви държи близо до природата и най-вече до земята. Така ли е?
Точно така! Работата ми е своеобразна форма на медитация, на терапия. Позволи ми да наблюдавам мислите си, да преподредя приоритетите си. От прозореца ми се открива гледка към планината, гората под нея, поляната, чувам птиците, виждам облаците и причудливите им форми, усещам уханието на цъфналите дървета и цветя, слушам дъжда, посрещам изгрева и изпращам залеза. И разбирам, че съм част от всичко това, и съм на мястото си. Чувствам се заземена и спокойна, въпреки неспокойните времена, в които живеем.
Правите и сувенири за Дома на хумора и сатирата. Кои от тях изработвате с особено желание?
Ако не се лъжа, от около 25 години е съвместната ни работа. Изработвам голям асортимент от магнитчета с котки, лъчжичка за гости с дупка, часовници, които вървят на обратно, чинии с яйца на очи, чаши с котки. Но най-широко застъпени са фигурките на котки без опашки, яйцето с кранче и във вид на касичка. Това са двете неща, които направих първи. Още си пазя от първите, много са смешни и нескопосани, но са моето начало!
Кой габровски анекдот Ви вдъхновява най-често?
Вече сигурно стана ясно, че е този с яйцето: „Жена, днес тури цяло яйце в манджата, че е празник!“ Имам направено голямо яйце с монтирано истинско кранче. Може да се напълни и да се пусне да тече. За 1-ви април и 50 г. юбилей на ДХС направих подарих голямо яйце – касичка. Дано има щедри хора, които да подпомагат веселата къща, която слави Габрово и е средище на култура и изкуство!
Живеем във време на кич и субкултура. Делничният човек ги предпочита или може би греша?
Наистина има и такива хора, но мисля, че повечето са просто принудени от обстоятелствата. Или поне ми се иска да е заради това…
Когато наблюдавате в някой музей керамични съдове от времето на траките например или други цивилизации какво си мислите за работата им?
Респектирана съм! Възхищавам се на уменията им, били са истински майстори! Задавам си въпроси – как са стигнали до това знание, тези умения, при какви условия са работили, кави инструменти са използвали? Сега е лесно – отваряш каталога избираш цветове, има упътване за употреба, поръчваш. Но преди е трябвало да знаят и да могат да си направят абсолютно всичко сами! Правила съм копия на няколко антични съда, но ми ги откраднаха от една изложба в Орешака. Остана ми една Вилендорфска Венера, излъскана с камък. Пазя си я!
Какви са другите Ви женски слабости?
Доста се замислих над този въпрос и дали правилно го разбирам. Нямам комплекси и страхове и това автоматично изключва слабостите. Предпочитам да избирам качествена, истинска храна, да спортувам, да чета интересни книги. И ако имам истинска слабост, това е внучката ми Амая! За съжаление живее в Англия и съм готова на всичко, за да отида да я видя.
Мирела Костадинова
