Мария Бадева-Влайкова: България да бъде велика, силна и културна

Spread the love

Двадесетте години на XX век е време, когато съзидателните сили на българите са насочени към възстановяване на опустошената след войните страна. Осезаем е подемът в икономическия, обществения и културния живот. Едрият капитал влива средства в градеж на промишлени предприятия и търговия, тези, които нямат финансови възможности, търсят други начини да бъдат полезни на обществото – даряват собственост или безвъзмезден труд. Но има един по-особен случай – да ипотекираш собствен имот, да изтеглиш безкрайно много и големи банкови заеми – за да оставиш на поколения софиянци културна институция, известна днес като кино „Влайкова“.

Мария и Тодор Влайкови с роднини на вилата в Костенец

В Националния литературен музей се съхраняват документите по строежа на НАРОДОВЪЗПИТАТЕЛЕН КИНЕМАТОГРАФ – разрешението и договорът за строеж, фактури за закупуването на строителните материали, заявки за обзавеждането на киносалона, дори програми за прожектираните филми. Но най-ценният документ е завещанието на Мария Бадева- Влайкова. Тя е третата съпруга на Тодор Г. Влайков. Свързва живота си с него през 1910 г. Родена е в Битоля през 1861 година. От свидетелство, издадено от Българската екзархия в Цариград, научаваме, че е работила като учителка в Битолското девическо училище, след това е била управителка на Охридското девическо класно училище, а по-късно се връща в Битоля и става главна учителка в същото училище до 1893 г. Според Радка Станимирова, племенница на Т. Г. Влайков, двамата се запознават на гробището, където посещават – тя – гроба на съпруга си – музикант, а той – гроба на съпругата се Анка, майката на децата му. Явно, че и двамата са със сродни житейски съдби и интереси и скоро намират общ път в живота.

Мария Бадева- Влайкова

Завещанието носи дата 16 февруари 1926 г. Текстът е изключително интересен, а жестът е несъпоставим с днешните разбирания за „спонсорство“. Правописът е запазен.

ЗАВЕЩАНИЕ

Преди тридесет и три години, още млада девица, след свършването на гимназията, аз заминах за красивия, пълен с исторически спомени  и незабравим Охрид, като първа екзархийска главна учителка, обзета от неописуем възторг и проникната от искрено желание да посветя млади сили за просветата на моята мила, родна, многострадална Македония.

Още тогава у мен се зароди желанието да мога и аз да спомогна с нещо за преуспяването на просветното дело в Родината.

Много години се изминаха, много несполуки и злочестини сполетяха родно племе и родна земя, но това мое желание не ме напусна, аз останах вярна на своето желание и до сега.

Бидейки голяма любителка на театъра, както и драматическия, така и на оперния, възхитена от красотата на хубаво изпълнените опери и драми от добри артисти, в последно време желанието ми да спомогна за народната просвета се насочи  към мисълта тая помощ да се прояви именно в делото за преуспяване на Народния наш театър.

Големият успех на кинематографът, разумно в уреден и контролиран, който може не само да достави висша естетическа наслада, но може да служи и за възпитание на младото поколение и на народа, зароди у мене идеята помощта, която имах желанието да окажа на театралното дело у нас, а чрез туй на народната просвета, да се свърже със създаването на един НАРОДОВЪЗПИТАТЕЛЕН КИНЕМАТОГРАФ.     

Тази идея у мен се оформи в решението да построя един удобен салон, служейки чрез уредения е него народен кинематограф, да може да се и използува за утра, литературно-музикални вечеринки, разни сказки, народни четения и пр., въобще да бъде културно огнище, разсадник на просвета.      

Миналото лято с неимоверни усилия, големи грижи и лишения, с непосилен труд и много дългове, успях да надвия всички пречки, да туря основите на многожелания мой салон и да го изградя върху моето собствено място на булевард „Иван Асен II“, близо до „Орловия Мост“, срещу Борисовата градина.        

Салонът е построен на повече от 300 кв. м, отпред с вестибюл, със сцена в дъното и с по една тоалетна стая от двете страни на сцената, със здрави бетонови основи в земята, иззидан с машинни тухли на височина шест метра. На три метра от височината е поставена от двете страни на салона и над вестибюла жлязобетонна галерия. Отгоре салонът е покрит с дебела железобетонова плоча с особена циментова замазка. Плочата е подпряна на осем железобетонови колони и кръстосани надлъж и на шир железобетонни трегери. Плочата е пригодена да може да се издигне отгоре едно образцово читалище, толкова нужно в моя любим нов квартал.

След печалните събития, които преживяхме от войните, имаме нужда от всеобщ подем, повече просвета, повече култура, повече духовни интереси. Без ничие насилие или външно влияние, по моя воля, собственоръчно аз написвам следующето:

Моето желание е след моята кончина: салонът ми да бъде в пълно владение на Министерството на Народната Просвета, което да разпорежда от приходите на салона ми да се подпомага народното театрално дело.    

Да се издържат в странство шест (6) души (ако средствата позволяват) от най-добрите и най-даровитите артисти, между тях и един писател, за усъвършенстване на техните на техните дарби. Трима да бъдат от моята мила Македония, останалите трима от България: една оперна певица, един оперен певец, една артистка по драмата, един артист по драмата, един даровит писател, който да пише народни исторически драми: един да се усъвършенства по филмовото изкуство: да се възпроизвежда на филм цялото българско минало още от епохата на Симеона, Самуила, Асеновата и др. светли епохи, всички паметници, крепости и манастири, и ние да представим пред чуждия свят и бъдещето наше поколение историята на нашето Отечество, на стара Велика България.

Всички тия избраници да бъдат въодушевени от любов към театралното дело и да служат на народното изкуство

Почитаемото Министерство на Народната Просвета да напомня на тия бъдещи артисти моето задушевно желание: Да обичат своето Отечество България, да милеят и да се трудят за преуспяването на България да бъде тя велика, силна и културна.

Един ден и вечер да се оставят приходите в края на всеки месец на хористите и оркестрантите на Народната опера за възпоминание на голямата любителка на музиката, на всички други изкуства, на всичко що е прекрасно и добро.

София, 16 февруарий 1926 година

(п) Мария Т. Г. Влайкова

Киносалонът е открит на 3 октомври 1926 година. На 31 декември 1926 г. Мария Влайкова се прощава с живота. Остават непогасени полици, неизплатени заеми. Министерството на просвещението се обръща към писателя Т. Г. Влайков с молба да поеме част от задълженията на покойната.

В днешното просветно министерство нямат данни, че притежават този ценен, наситен с толкова история и изграден от родолюбиви чувства имот. Упорито търсих и снимка на Народното кино от онова време – в Литературния музей, в Народната библиотека, в Националната филмотека, в частни колекции, но за жалост не успях да открия.

Тодор Влайков в продължение на няколко години изплаща задълженията, направени по „Марийкиното здание”. И когато в началото на 30-те години се набират средства за построяването на Студентския дом (идея датираща от 1904 година), писателят няма възможност да дари пари. Дарението му е обаче с огромна стойност – над 500 тома книги от личната му библиотека. Жест, който дава представа какви са били въжделенията на тези духовно извисени люде.

© Румяна Пенчева

error: Свържете се с нас.