Любовният живот на Иван Вазов
Патриархът на българската литература Иван Вазов има интересен личен живот. Твърди се, че поетичната му гениалност се дължи на сифилиса, от който боледувал, но проф. Стойчо Раданов категорично отхвърля това. Вазов е сочен и за шармантен завоевател на женски сърца. Той по-скоро е неудачник в любовта, отколкото покорител на нежния пол. По стечение на съдбата Вазов среща и люби редица жени, но до женитба стига само с русенката Атина Болярска.
Първият любовен трепет в сърцето на Вазов затуптява в родния му Сопот през лятото на 1869 г. Тогава от Солун пристига Васил Кьороглу. Летаргията в градчето бързо се изпарява, защото гурбетчията води със себе си булка еврейка. Васил откраднал хубавелката от дома ѝ, прекръстил я в български манастир и се оженил за нея. От Солун я измъква скрита в празна каца. След няколко месеца Васил оставя младата си невеста и запрашва по търговски дела за Влашко. Красивата Катерина започва да вехне сирота. Кьороглу и Вазови са съседи, дели ги само един общ дувар. Всеки път, когато Иван вижда чернооката еврейка, в сърцето му пламва любовен копнеж. Месеци минават, докато намери удобен момент да я заговори и да ѝ признае, че я обича. Катерина отвръща на чувствата му и става първата му учителка по любов. Цяла година двамата тънат в любовно блаженство – дните са „верига от радости“. Хората шушукат и до ушите на Васил достигат клюки. Сопот е малко градче. Кьороглу си пристига и отвежда Катерина във Влашко. Раздялата ѝ с Иван Вазов е „раздирателна“.
През 1870 г. бащата на Вазов – Минчо Айваза, получава писмо от брат си Кирчо, търговец на зърно в румънския град Олтеница. В него самотният стар ерген иска Иван за свой помощник, защото работата му като представител на големите търговци братя Евлоги и Христо Георгиеви се разширява. Пък и се надява, че братовият му син ще стане опитен търговец и един ден да поеме делата му. Иван Вазов пристига в Олтеница, а чичо му тоз час му наема даскал да го учи на румънски. Прашните житени складове и мрачната кантора не допадат на младежа. Поетическите му изблици, започнали от Сопот, се засилват. Търговските тефтери на чичо му се изпъстрят със стихотворения. Вазов се престрашава и изпраща едно от тях в Букурещ. Любен Каравелов отпечатва „А ние все стоим“ във в. „Свобода“.
Става така, че младият поет залюбва красивата им съседка Магдалена Крецу, към която има мерак и чичо му. Избухва лют скандал, който изостря отношенията им. С два минца в джоба Вазов, без да му мисли много, се качва на една гръцка гемия, която го отвежда в Браила. Хубава е столицата на хъшовете, юначни и гръмогласни са българските патриоти, ала хляб и покрив никой не дава на вересия. Добре, че поне при Нено Странджата сърба безплатно паница боб чорба.
Васил Друмев хвали поетичните му опити, но и той пари няма. През 1872 г. в „Периодично списание“ се появява „Борът“ – първото му по-значимо стихотворение, започнато в Сопот и завършено през една буреносна есенна нощ в Браила. Творбата се посреща радушно от читателите. Странджата умира и за да се спаси от хроничния глад, Вазов поема към молдавския град Бъкъу, където живее вуйчо му Георги. Братът на майка му, по професия бакалин, се оказва благ човек. Доста време Вазов се радва на радушното му гостоприемство и свободата да пише само стихове. След като зачервява бузи, вуйчо му го завежда в Галац – на работа при своя приятел хърватина Чучукович. Застаряващият Чучукович е с млада жена – графиня Куза, която се нуждае от ласки и внимание. Новият служител в кантората допада на графинята и тя с нескрита симпатия започва да общува с Вазов. Чучукович подразбира какъв огън гори в къщата му. От Галац пристига вуйчото и Иван бързо е преместен да работи в бакалницата на сливналията Добрович. И тук най-вече пише стихове, вместо да набляга над сметките. Заболява тежко от тифус и цял месец е на легло. След като оздравява, Добрович му плаща заплатата и доброжелателно му казва: „Аз, както виждам, господине, Вие сте повече за даскал или поп. Идете си в България. Там по´ има работа за Вас“. Вазов няма друг избор, сам разбрал, че от него търговец не става.
През втората половина на март 1872 г. заминава с френски параход през Сулина и Черно море за Цариград. В столицата на султана се запознава с редица знатни българи, сред които е Петко Рачев Славейков. Маститият редактор на „Македония“ го изслушва, но не пожелава да прочете или отпечата негови стихотворения. След като не си намира журналистическа работа, Вазов се връща в Сопот. Скоро тук пристига покана от Цариградското читалищно настоятелство, да стане главен учител в Мустафа паша (след 1912 г. Свиленград). Учителството в малкия градец не му допада. Мълвата говори, че и тук Вазов има любовен роман с хубавата женичка на местния поет Станко Разбойников. Но основната причина да се махне от Мустафа паша е, че не успява да се пребори с гъркоманските настроения на по-голямата част от заможните българи. След това Вазов се хваща на работа като драгоманин (преводач) по новостроящата се жп линия София – Кюстендил – Гюешево – Скопие. В Перник го прикрепят към белгийския инженер Жулиен, който го запознава с френския си колега Бош. Мадам Бош влага много жар, за да усъвършенства знанията по френски език на младия българин, който ѝ се отблагодарява със страстни ласки. Цяла година продължава романтичната любовна връзка между Вазов и мадам Бош. През пролетта на 1875 г. Турция спира строежа на линията и Вазов остава без работа. Пристига в София и в хана на Трайкович се запознава с шумната и весела компания на „шозовците“, т. е. хора, които не са за изхвърляне. Бързо минават дните в гуляи и празни раздумки. Бързо се топят и парите, още повече, че Вазов губи 35 лири в неудачна финансова сделка. Отново единственото спасение от глада остава родният Сопот.
През 1875 и 1876 г. Вазов написва много стихотворения, които стават основа на стихосбирката „Пряпорец и гусла“. Вазовата лепта към всенародната подготовка на Априлското въстание е стихотворението „Боят настана“, което се пее от цяла България, без да се знае името на неговия автор. Вазов става член на революционния комитет. Сопот не се вдига, но от Карлово пристигат заптиета да арестуват комитетските хора. На 23 април 1876 г. поетът, след много премеждия и с помощта на турчина Осман, успява да се качи в Пловдив на трена за Цариград. Турската столица го посреща настръхнала и враждебна. Вазов побързва да замине за Букурещ. На 10 юли 1876 г. се учредява Българското централно благотворително общество с председател Киряк Цанков и секретар Иван Вазов, избран задочно. Обществото издава стихосбирката му „Пряпорец и гусла“ и му заплаща 80 франка хонорар. В румънската столица Вазов живее в мизерна квартира със Стефан Стамболов, който, за разлика от другите хъшове, винаги има пари. Пламва Руско-турската война. Емигрантите започват да се прибират в България. Повечето от членовете на благотворителното общество са назначени като чиновници в администрацията на княз Черказки. Вазов е определен за преводач в Свищовското губернаторство, ръководено от Найден Геров.
В края на юли Иван Вазов преминава с лодка Дунав и се представя в губернаторството. Но Найден Геров се ужасява от руския език на поета и вместо преводач го прави писар. Канцеларията се намира в къщата на бъдещия писател Алеко Константинов. В Свищов Вазов научава, че Сопот е опожарен, а баща му – съсечен от башибозуците. Към края на войната турците предават Русчук и през февруари 1878 г. губернаторството от Свищов се премества в големия крайдунавски град. Настанено е в сградата на бившата Отоманска банка, долепена до прочутото училище „Ислях хане“. Оказва се, че губернаторът-генерал Золотович знае за литературните успехи на Вазов. Възлага му най-леката работа – изготвянето на месечните отчети за произшествията в губернията – дейност, която го ангажира половин час през месеца. След Золотович и заместилият го генерал Акимов покровителства Вазов. Такива чувства питае и вицегубернаторът Марко Балабанов. За първи път в живота си, в Русе, Вазов получава добра заплата – хиляда рубли годишно, която му позволява да води охолен и безгрижен живот. Започва да си изписва дрехи и шапки от Букурещ, с което дава тон на модата в града.
Вазов се увлича и потъва във водовъртежа на Русчук. Европейският дух на града му харесва. С удоволствие посещава увеселителните заведения и дори написва любовно стихотворение, посветено на Рафие – млада закачлива туркиня от русенски шантан. Поетът обитава къща на улица „Бара“ („Духовно възраждане“). Младата му хазайка Иванка е с весел нрав. Къщата получила като завещание от немския фабрикант Адолф, на когото била любовница. Вазов не остава равнодушен към прелестите на хубавата вдовица, която с умиление го нарича „моят мил лорд“. Въпреки че води весел живот, Вазов упорито продължава да твори. Довършва третата си стихосбирка „Избавление“ и я отпечатва в Букурещ. Стихотворенията са посрещнати топло и ласкаво от русенци. Каравелов, който точно тогава е в града, също ги одобрява. Вестниците не се скъпят на похвали и доброжелателни рецензии. Русе е градът, който дава първото обществено признание на поетичния талант и труд на Вазов. Появата на предишните му две сбирки минава почти незабелязано.
В Русе генерал Акимов моли Вазов да напише нещо за благотворителната вечеринка в полза на македонските въстаници. Набързо Вазов създава „Михалаки чорбаджи“. Вечеринката се провежда в лятната градина на Хелмщейн – до гарата (Музеят на транспорта). Русенци от сърце се забавляват на леката и забавна комедия. След време той ще опише живота си в Русе в романа „Нова земя“.
На 21 януари 1879 г. Каравелов почива. Малко преди това поканва Вазов за сътрудник на един голям вестник „Основа“, който възнамерява да издава в Търново. Вазов почита делото на големия патриот с прочувствена статия „Каравелова загубихме“, отпечатана във в. „Българин“.
Острата русенска зима не се отразява добре върху здравето му. Вазов се разболява от треска. Лекарите му препоръчват да смени климата. Марин Дринов, помощник на княз Дондуков-Корсаков, който е в Русе, му предлага да го направи чиновник в София или да стане председател на Окръжния съд в Берковица. Вазов, внушил си, че е туберкулозен, предпочита чистия въздух на малкото планинско градче. На 7 март 1879 г. Вазов заема длъжността си. Първите му помощници Йордан Шишков и Иван Стоянов също като него си нямат и понятие от право. Наред със съдийството те се занимават с търговия и закупуване на турски земи. Иван Стоянов е и ревностен покровител и покръстител на млади туркини. Отреждат Вазов да живее в голяма празна къща, притежание на избягал турски бей. Скоро в нея се настанява и Иван Стоянов, който прибира набързо една туркиня, прекръстена на Елена. Тя пък си повиква за дружка Зихра (Параскева) – млада, черноока, деветнадесетгодишната вдовица на стар турски бей, който пиян се удавил в Керковската река. Един руски офицер я харесал и покръстил, но тя отказала да го последва в Русия. Между нея и Вазов пламва любов. Туркинята полага трогателни грижи за важния, все още неизлекуван чиновник, и изпълнява всяко негово желание. Но един ден Зихра забягва, покорена от напетия млад български офицер Христо Чавов от Търново. Изоставеният поет тежко преживява раздялата.
В Берковица Вазов се прочува като лекомислено осъдил на смърт куче, изяло деветнадесет малки ярета и агнета. Фрапантната съдебна грешка се разказва със сарказъм из цяла България. Дори след 16 години неговият приятел от Свищов – Алеко Константинов, я припомня и коментира с язвителни и иронични думи във в. „Знаме“. Вазов си спечелва и литературни врагове, отричащи поезията му. Злополучният съдия е преместен за помощник-прокурор във Видин. За Вазов това е понижение и оскърбен, той заминава за Източна Румелия (Южна България), където Иван Гешов и Константин Величков го правят депутат и редактор на влиятелния политически лист „Народний глас“. При едно посещение в Пазарджик Вазов се запознава с дъщерята на поп Георги Тилев – Велика. Тя е деветнадесетгодишна, стройна, с кестеняви коси, бледо лице и красиви кафяви очи, наскоро завършила прочутия „Пансион по восточных славян“. За първи път Вазов разговаря с толкова умна и образована българка. Велика обожава Некрасов и често му го декламира. След дълги колебания Вазов се престрашава и иска ръката ѝ. Хубавата девойка прямо и твърдо му отговаря, че цени дарбата му на поет, но не го обича и няма да се ожени за него. Неочакваният отказ го съкрушава.
През юли 1881 г. заминава на почивка в Хисаря. В курорта среща Михаил Маджаров, който му представя две пловдивчанки – майка и дъщеря. Младото момиче – Пелагия, е по майчина линия гъркиня. Хубавицата запалва огнена страст в сърцето на поета. Двамата се срещат всеки ден и се радват на взаимна любов. Но Пелагия таи в душата си горчива тайна. По време на войната в Пловдив един красив руски офицер я пленява с красивата си хусарска униформа и страстните си слова. Михаил Красни бързо я прелъстява и също така бързо я зарязва. С ужас Пелагия разбира, че е бременна. За да скрие позора, заминава при дядо си на остров Крит, където ражда син. Оставя детето на грижите на дойка и се завъръща в България.
Срещите на Вазов с Пелагия продължават и в Пловдив. Дори той споделя с приятели, че ще се жени за хубавата гъркиня. Две години продължава горещата им любов. През юни 1883 г. Пелагия му споделя тайната си. Вазов не е подготвен за този нов удар на съдбата, а и майка му никога нямало да приеме жена с чуждо дете в къщата си. След седмица Пелагия набързо се омъжва в София – за един руски полковник. Вазов излива мъката си в прекрасните стихове на поемата в „В царството на самодивите“.
И друг горчив белег остава в сърцето му. Тази любов задълбочава неприятностите, които има с Дядо Славейков, който през 1879 г., за да омаловажи поетичния му дар, му казва в очите: „Четох вашата „Грамада“. Последен проблясък на един угасващ талант“. Славейков също харесва гиздавата гъркиня, но сърцето ѝ избира Вазов. Вбесен, Славейков заедно със сина си Иван (и двамата учители в мъжката гимназия), шумно разгласяват из цял Пловдив любовните терзания на младия поет, като дори лепят „илюстровани пасквили“ по входната му врата. Славейков написва сатира, където нарича Вазов „червей в нужник“ и я чете на учениците. Вазов отвръща с „Кихавицата на Салюста“, в която осмива враговете си.
Поетът посреща Съединението като пасивен зрител, но сътворява вълнуващи стихове за героизма на българските войници по време на Сръбско-българската война. Българите се разделят на русофили и русофоби. Русофилите, обвинени в национално предателство, масово емигрират в Турция и Русия. Върху Вазов натиск оказват не толкова политическите, колкото литературните му противници. По улиците пеят: „Долу Бобчев и Маджаров и Вазов поета!“. Търсейки спокойствие, на 21 януари 1887 г. Вазов пристига в Одеса.
В черноморския град, за да преодолее носталгията към родината, започва да пише един голям роман за мъките български, по подобие на „Клетниците“ на Юго. Работата върху „Под игото“ го погълва изцяло. Прекъсва писането само, за да посети с група български офицери Москва и Петербург. На тържество, посветено на руския поет Полонски, се запознава с очарователната 25-годишна рускиня Вера Алексеева Тимони. Мъжът ѝ е заточеник в Сибир. Скоро Вера пристига в Одеса, където отношенията бързо преминават в интимност. Вазов не на шега се увлича по хубавата рускиня и изпраща фотопортрета ѝ на майка си. В писмо пък описва добрите ѝ качества. Мисли за женитба, тъй като вече прехвърля 38 години. Отговорът на баба Съба не закъснява. Тя не одобрява женитбата му с рускиня. Съветва го да си потърси българка. Същевременно поема нещата в свои ръце. Посещава Стамболов и измолва от него разрешение Вазов да се завърне в България без да бъде преследван. Научавайки това, Вера се разплаква и го заплашва, че ще се обеси. За да я успокои, Вазов остава още месец в Одеса. Накрая успява да я залъже, че отива да проси разрешение от майка си, и заминава за България.
На 9 март 1889 г. пристига в София и продължава работата си над „Под игото“. На 25 ноември 1889 г. в том първи на „Сборник за народни умотворения“ се появява първата част на романа. Възторгът на читателите е огромен. За миг Вазов става най-четеният български писател. И докато се радва на споходилата го литературна слава, майка му непрекъснато му натяква, че е време да се задоми по сватовство и да получи добра зестра. Възпитан в духа на строгите морални норми на патриархалния свят, Вазов не смее да прекърши на две волята на майка си. Двамата предприемат няколко безплодни „женитбени“ разходки из страната. С дъщерята на поп Иван Бенчев – сопотско семейство, живеещо в София, се стига до размяна на венчални пръстени, но в последния момент Вазов разваля годежа, защото „девойчето нещо страшно го нервирало“.
По това време поетът е редовен гост в дома на началника на земеделско-търговското отделение при Министерството на търговията Михалаки Георгиев, където с неколцина съмишленици разговарят за литература. В началото на октомври 1890 г. на една от сбирките Вазов се запознава с чаровната русенка Атина Болярска. Тя е 10 години по-млада от поета, хубава, красива жена, средна на ръст, черноока, с тъмнокестеняви дълги коси. Родена е в Русе през 1860 г., в семейството на еснаф-устабашията К. Болярски. В русенското Девическо училище нейна учителка е Магдалина Царичина – съпругата на Михалаки Георгиев. Със стипендия, издействана от нейния вуйчо митрополит Климент (Васил Друмев), тя завършва със златен медал Фундуклеевския лицей за благородни девици в Киев. След това учителства в русенското Девическо училище. Ползва се със славата на образована, умна, интелигентна и интересна жена, влюбена в поезията. Вазов, който вече минава четиридесетте, е възхитен от Атина. Пламва кръвта му и след няколко дни я поисква за жена. В чест на събитието Михалаки Георгиев дава вечеря в своя дом. Присъства и баба Съба. Срещата преминава добре. Атина с патос рецитира стихове от Пушкин и Вазов.
На 15 октомври 1890 г. в дома на известния тогава д-р Джераски, където Атина и брат ѝ Георги са на квартира, се извършва официалният годеж. Синът на Михалаки Георгиев – Константин, пише: „В жилището на госпожица Атина Болярска беше приготвена голяма, великолепна софра, любезната и изпълнена с големи надежди за бъдещето си Атина беше си дала голям труд да организира и приготви с най-голямо внимание и тънки подробности, като фина русенка, вечерята на нейния годеж с големия поет…“. В края на вечерта Атина запява руски песни. Вазов и майка му през цялата вечер се усмихват одобрително. Впечатленията на Иван Шишманов, който също присъства на Вазовото „обручение с госпожица Болярска“, са други: „…Атина беше много весела и цапната. Не ми хареса. Рецитираше, танцуваше. По едно време се повали и падна, като че беше пийнала“. Според приятеля на Вазов – Атанас Илиев, тя пита твърде безцеремонно годеника си: „Иванчо, колко получаваш?“. Той отговорил: „Ами 500-600 лева“. „Е, ами, как ще живеем с тези пари?“ – запитала се тя. Бракосъчетанието се извършва на 4 ноември 1890 г. Кумуват семейство Георгиеви. Вазов „бил много весел със своята елегантна булка“. Младоженците заживяват заедно със Съба Вазова на ул. „Солунска“ №47. До началото на февруари 1891 г. привидно всичко е наред. Атина добива самочувствие и решава да промени патриархалния ред и бит във Вазовия дом. Говори се, че се вживява твърде много в ролята на „първа дама“ и не върши никаква домашна работа. Мило и драго дава за чайове, соарета, визити и балове. Атина има самочувствието, че златният ѝ медал от лицея „е повече от писанията“ на Вазов. Разочарованието си от брака поетът описва така: „Върнал се бях от Русия и оженил се бях уж да блаженствувам, а животът ми се сложи тъй зле…“.
Младоженците отиват на поклонение в Рилския манастир, но и това не оправя нещата. Вазов охладнява и започва да подозира жена си в „леко поведение“. Отделя се да спи в отделна стая и забранява на жена си да идва при него. Атина му говори през стената. Вазов решава да се разведе, но е предопреден, че Църквата няма да разтрогне брака, щом двамата живеят под един покрив… На 17 февруари 1892 г. Вазов е извън къщи. Докато Атина прибира прането от двора, баба Съба залоства входната врата. Атина потропва, но никой не ѝ отваря. По едно време, от балкона, се хвърля бохча с нейни дрехи. Показва се и баба Съба: „Булка, няма вече място в тая къща за теб. Иди си при своите!“.
Дълбока тайнственост обвива тази фатална случка. Най-вероятната причина за неочаквания разрив е, че Атина и Вазов си нямат деца. В кого е причината ще си остане загадка, но е сигурно, че баба Съба избързва с постъпката си, за да не би това петно да се лепне върху челото на знатния ѝ син. Поетът подава молба за развод, а Атина – за издръжка. Епарахийският съд осъжда Вазов да ѝ плаща по 90 лв. месечно. Едва през 1896 г. съдът уважава молбата на Вазов за развод, но Атина обжалва и Светият синод отменя решението (тогава само Църквата разрешава развод). Битката продължава години наред. Атина по всякакъв начин брани правото си да бъде „г-жа Вазова“. За решимостта ѝ говори единственото ѝ запазено писмо до Вазов – нейното „божество“:
„…Милий, възхитителний Иванчо, не съм ти се сърдила цели 7 години и не ти се сърдя и сега, макар ти тъй безцеремонно и да ме изтика от дома си. И не ми минава през ума да диря друг мъж… Прибери ме. Ний ще заживеем един примерен живот, че и света ще зачудим. Хем с един масраф ще бъдем два пъти младоженци – веднъж подир венчавката – друг път подир примирението“.
До края на живота си Вазов губи всички дела. Прекалено силни, дори за прославения поет, се оказват връзките на Атина с владиците. На Вазов не му остава нищо друго, освен в завещанието си от 1909 г. да напише:
„На отстранената си жена Атина Болярска не оставам нищо. С нея не можах да живея щастливо във времето, което трая само година и три месеца. От 1890 г., откак сме разделени, тя ми измъчи душата чрез всевъзможно преследвания – съдебни и външни, разоряваше ме материално и за нея, аз лично, не мога доброволно да наредя да ѝ се даде от моя имот каквото и да било“.
Но Атина се оказва костелив орех. През 1893 г. Вазов заболява от остър гърлобол. Софийските лекари му препоръчват да прекара известно време в Швейцария. При един излет до върха Пилат на Люцернското езеро той се запознава с прелестна парижанка, с която има лек и приятен флирт. Дълго време след това щастието на любовта не го спохожда.
През 1905 г. (по думите на брат му Борис) „той е напълно самотен, без другари, оскърбяван и отрицаван, което още повече засилва неговата самотност“. В един хубав есенен ден в трамвая за Княжево Вазов среща стария си познайник от Пловдив д-р Михаил Елмазов, който е със съпругата си и Никола Георгиев – редактор на „Народно единство“. Елмазов му представя жена си. Евгения Павлова Бончева-Елмазова е родена на 24 август 1877 г. в Самоков. Баща ѝ Павел Бончев е от Етрополе, по професия обущар. Преселва се в София и се захваща е търговия на дърва и въглища. Десетина години е софийски общински съветник.
Изключително красива, едва 16-годишна, Евгения се омъжва за доста по-възрастния от нея д-р Елмазов. Той е първият ни дипломиран зъболекар. Полага основите на стоматологичното дело у нас. Основател и председател е на първото Българско одонтологическо дружество. Въвежда безплатно зъболечение в училищата и казармите. Сватбата им дълго време е одумвана, заради разточителния блясък и парадност. За всички присъстващи в церемонията са осигурени файтони, а каляската на младоженците е осипана от воали, тюлове и панделки.
Под давление на съпруга си през 1903 г. Евгения започва да пише разкази, под мъжкия псевдоним „Марс“. Публикациите правят впечатление на Вазов и на тази случайна среща той с изненада разбира, че техен автор е съпругата на д-р Елмазов. Така се слага началото на тяхната легендарна любовна връзка.
Цъфтящата 28-годишна Евгения завладява сърцето на 56-годишния поет и става негова муза. Евгения е дръзка и независима. Скандализира обществото с дълбоките си деколтета, свенливо прикрити с рози от поплин. Между нея и Вазов се завързва оживена писмовна връзка. Приятелството ѝ с поета я подтиква да организира всеки четвъртък в дома си литературен салон, в който се събират най-известните наши интелектуалци. Освен „четвъртъците“ българската мадам дьо Стал организира срещи и в събота. Вазов не пропуска нито едно събиране. Много скоро той я нарича ласкаво „Женичка“. Евгения става негова постоянна спътница. От 5 септември до 20 октомври 1907 г. заедно със съпруга си и Вазов тя посещава Цариград и неговите забележителности. През 1911 г. няколко месеца двамата прекарват в Италия. Придружава ги синът ѝ Павел. През 1912 г. Евгения и Вазов са на екскурзия в Швейцария.
Връзката им не минава без бури. В изблик на ярост Вазов изгаря писмата на Евгения, докато тя запазва неговите – около 130 на брой. Мнозина не одобряват „късната му любов“, но това кара Вазов още по-силно да се привързва към неговата „Женичка“. Голямата му обич и страст към Евгения проличава от факта, че на 26 януари 1908 г. той ѝ изпраща един от най-скъпите си „литературни сувенири“ – сребърната лира със сребърен венец и златна панделка, подарена му на неговия първи литературен юбилей през 1895 година.
Под могъщото крило на Вазов Евгения Марс се налага като име в тогавашната българска литература. Тя е авторка на 4 сборника с разкази и 3 драми, две от които са поставени в Народния театър. Дали Вазов е участвал в тяхното създаване? Още приживе той чува подмятането, че „авторката Марс има мустаки“.
На 19 септември 1921 г. Вазов пише последното си писмо до своята любима и вдъхновителка, което завършва е думите: „Сърдечен привет, нежна дружке, целувам ти ръката, царице. Довиждане в четвъртък…“. На 22 септември 1921 г. (четвъртък) сърцето на поета престава да тупти.
Съществуват две основни версии за неговата смърт. Според Драган Тенев Вазов почива от скъсване на кръвоносен съд в малкия мозък, докато обядва зелен фасул. Георги Тахов твърди, че Вазов умира в прегръдките на Евгения Марс. Този четвъртък Евгения е в дома на Вазов. Напуска го неочаквано, „облечена набързо“, ръкомаха и, вървейки, обяснява: „Той е зле!“.
* * *
Цяла България потъва в траур. Четири дни хиляди хора се прощават с народния поет. На 28 септември след 16,30 ч., когато траурното шествие, съпровождащо тленните останки на поета, стига Военния клуб, една жена, цялата забулена в черно, излиза от стоящото на тротоара множество и застава точно зад ковчега. В очите на Вазовите роднини пламват яростни пламъци. Борис Вазов се опитва да я прогони, но министър Стоян Омарчевски го възпира. Атина Болярска изпраща съпруга си до сетното му жилище. 101 топовни гърмежа известяват на България тъжното събитие.
Атина няма да забрави случилото се. Със съдебно дело тя оспорва завещанието на Вазов. Нейн адвокат е депутатът Цветан Лекарски, който успява да накара роднините на Вазов да подпишат на 22 септември 1925 г. примирителен протокол. Според споразумението от завещаната сума 576 549 лв., в която влизат парите от изкупената за изграждане на музей-къща и наградата от Министерството на народната просвета, Атина получава 482 500 лв., а Борис Вазов – 94 049 лв.
Всеки ден до смъртта си Атина полага цвете върху гроба на Вазов. С годините изпада в забвение и самота. Слухът ѝ отслабва, а гласът става дрезгав и неприятен. Невротизира се и постоянно дразни съседите си. Умира на около осемдесет години, някъде след 1945 г. Казват – в резултат на побой, нанесен ѝ от нейните съквартиранти.
Гръмотевици се посипват и върху главата на Евгения Марс. През 1938 г. писателката Ана Карима шумно известява, че Вазов е автор на нейните разкази и драми, че нямала завършен пети клас (сега девети), защото през 1893 г. имала 11 отсъствия и била „изключена за безнравственост“, че продала за 30 000 лв. обсебената от нея сребърна лира на поета. Завихря се скандално съдебно дело. Става ясно, че Eвгения е изключена от училище заради женитбата си с д-р Елмазов и че наистина продала, след дълги пазарлъци, лирата на Народната библиотека. В крайна сметка съдът отсъжда, че Марс може да бъде упрекната морално, но юридически – не. Евгения Марс почива на 29 септември 1945 г.
© Боян Драганов
