Любов

Spread the love

Бойка Вапцарова

Със започване на учебната година моите срещи с Вапцаров прекъснаха. Компанията ни се пръсна – студентите заминаха за София, а ние, учениците, се отдадоха на уроците. Предстоеше ми матура. Отвреме-навреме ние се виждахме по улиците на Горна Джумая, но само се поздравявахме и не се спирахме на разговор.

Една вечер, през лятото, Вапцаров влезе в градската градина и се запъти към нашата компания. Като го видя, един познат извика:

– А, нашият поет! Отдавна ли си в града?

– Аз ли ? Отскоро съм тук, от вчера … от днес, тоест пристигнах – отговори Вапцаров. Беше малко разсеян и развълнуван.

В градината свиреше военната музика и наоколо се носеха смях и приказки. Надойдоха и други познати и групата стана по-голяма и по-весела. След малко тръгнахме да се разхождаме. Вапцаров вървеше с мен. Говорихме за най-обикновени неща, после аз го попитах как живее във фабриката и не му ли е мъчно за града.

Не, не ми е мъчно, сега имам доста работа там – отговори той. – Толкова съм зает, че не ми остава време да скучая. И във фабриката сред работниците съвсем не е лошо, дори мога да кажа със сигурност, че е много хубаво. Наистина, понякога ми липсва културна среда, липсва ми човек, с когото мога да поприказвам по културни въпроси, не това е много рядко. Аз мога да си набавям необходимите книги и те ме поглъщат изцяло. – После изведнъж ме запита, къде съм се губила толкова време.

Обясних му, че съм завършила гимназия, че съм била заета с подготовка за матурата. Казах му също, че след два месеца ще замина за София да се запиша в Университета, където ще следвам математика. Това го учуди много – той смятал, че ще уча литература или история. Но сетне, като помисли малко, одобри моето решение.

Вървяхме мълчаливо по алеите, задавахме си къси въпроси и се смеехме. После внезапно настъпи неловко мълчание.

– Много ли време ще се бавите тук ? – попитах го.

Той трепна и обърна лицето си към мене:

– Какво ?

– Питах Ви …

– Извинете, не чух какво ми говорехте. Бях се замислил за нещо, напоследък това често се случва с мен. Изведнъж се земислям и сякаш ослепявам и оглушавам. Забрявам какво става наоколо ми . ..

Настъпи още по-тягостно мълчание. А над градината вече плуваше месецът и озаряваше бледото и развълнувано лице на Вапцаров.

– Аз трябва да поговоря с Вас – каза тихо той. – Може би това ще Ви се види странно, но …

Неговото вълнение се предаде и на мен и аз не знаех какво да правя. Ту оправях якичката си, ту отпусках и стягах коланчето на роклята си.

– Ето какво … – започна Вапцаров – от Вас зависи колко време ще остана тук …

И след това заговори, че ме обича отдавна, още като ме видял първия път, разправяше колко хубаво ще бъде, когато и той дойде в София и се запише студент по литература. Не помня какво още ми говори, но всичко наоколо ми се въртеше.

Когато той свърши, аз мълчах и не знаех какво да кажа. Минутите минаваха бавно.

– Струва ми се, че е хладно – казах и аз и след малко добавих: – Ако искате да останем добри приятели, не ми говорете вече за това … Следях мълчаливо очите му – те бяха потъмнели и гледаха тревожно.

При нас дойдоха група познати и един приятел, любител артист, запита Вапцаров какво е мнението му за пиесата „Мариус“ от Марсел Паньол. Наскоро един пътуващ театър беше представил тази пиеса пред гражданите на Горна Джумая и това беше най-злободневната и интересна тема. Присъединиха се още младежи и компанията отново зашумя. Вапцаров беше разсеян, малко тъжно сериозен, сегиз- тогиз хвърляше по някой поглед към мене и търсеше удобен случай да си отиде. След няколко минути той махна с ръка за сбогом и напусна градината.

През това лято Вапцаров идваше често в града. Ние се срещахме и се разхождахме с компания в градината, без да оставаме сами. Не помня добре по чия инициатива беше, но по това време в града започнаха големи приготовления за отпразнуване годишнината на Илинденското въстание. Вапцаров беше определен да вземе участие в литературната програма на тържественото събрание. Щеше да рецитира стихове.

На определената дата, при препълнен салон на Горно Джумайското читалище, се състоя тържественото събрание. След свършване на официалната част бе обявено, че започва литературно-музикалната програма. Конферансието съобщи, че Никола Вапцаров ще рецитира стихове от Яворов. Вапцаров излиза на сцената. Приближава се до самия ù край.

Светлината на рампата озарява вдъхновеното му бледо лице. Той оглежда залата със свити вежди, отхвърля леко падналия му кичур и започва да декламира стихотворението „Заточеници“. Салонът замира в напрегната тишина. Когато той замахва широко с ръка и произнася последните стихове, залата се оглася от бурни овации. Вапцаров се покланя няколко пъти и рецитира „Песен на песента ми“ – също от Яворов. Накрая той рецитира едно стихотворение от поета Бородин (по-късно научих, че това било негово стихотворение).

Всички стават на крака и оглушително и непрестанно ръкоплескат. Някои от балкона се провикват:

– Браво, браво, Вапцаров!

– Великолепно!

През антракта, във фоайето на салона, като видях Вапцаров, затичах се към него и го поздравих с две ръце за големия успех.

Той ме гледаше радостно и аз чувствувах непринудената искреност на тая радост. В тоя миг, близо до него, бях като никога щастлива. Когато се опомних, той се още държеше ръцете ми. По- късно Кольо често ми припомняше тази сцена и казваше: „Бях започнал вече да се отчайвам, когато ти сама се издаде, че ме обичаш…“

Звънецът започна да звъни, разнесоха се смесените звуци на настройваните инструменти, но ние не влязохме в салона. Вратите се затвориха. Кольо ме хвана под ръка и ние вървяхме мълчаливо по коридорите, слизахме и се изкачвахме по стълбите, захласнати един в друг. Цялата вечер беше за нас един прекрасен сън. Не помня някога други път той да е говорил така вълнуващо с мен.

Когато се прибирах в къщи, Кольо ме увещаваше настойчиво да остана още няколко дни в града, но аз трябваше да замина след два дни в София, за да не

пропусна срока за Университета. И без това бях вече доста закъсняла. Той ме слушаше мълчаливо, мръщеше се, настояваше. Накрая решихме така: аз ще замина други ден, а вечерта преди това той ще дойде от фабриката и ние ще направим една дълга разходка из полето. Но аз не изпълних обещанието си.

На следната сутрин започнах да се готвя за път, вълнувана от впечатленията на изминалата вечер. Спомних си неговите пламенни думи, изпълнени с любов, спомних си думите му за литературата, за живота, за хората. Всичко което говореше този умен и рядък човек, засилваше обичта ми и уважението ми към него. Но в същото време страшни мисли на противоречие внасяха смут в сърцето ми.В провинцията се узнаваха бързо и най-малките тайни. Скоро и любовта ми с Вапцаров щеше да стане известна на всички и мълвата за нея щеше да стигне до родителите ми. А според техния морал това беше ужасно. Щяха да ме приберат от София, за да бъда под тяхно наблюдение. От друга страна, колкото и искрена да ми се виждаше любовта на Вапцаров, аз се още се съмнявах в нея. Бях повярвала на разказите за неговите успехи сред жените и това засилваше моята колебливост. Накрая реших да не отида на обещаната среща.

Рано сутринта на другия ден в З ½ часа заминах с файтон за гарата. Мисълта, че не бях изпълнила обещанието си, ме караше да се срамувам. Това чувство се изостри още повече, когато на средата на пътя нечий глас попита файтонджията дали има свободно място във файтона.

– Има само на капрата – отговори файтонджията.

Изтръпнах. Пътникът, който се качваше на капрата, беше Вапцаров; поради тъмнината той не можа да ме види.

На гарата, пред гишето за билети, ние се видяхме и се поздравихме доста хладно. Като си купих билет, побързах да изляза и да се скрия във влака. Но пред вратата на вагона, той ме извика;

– Почакайте! – и като понижи гласа си попита: – Защо ме излъгахте ? Това не е хубаво.

Пребледняла и силно смутена отговорих:

– Моля Ви искрено да ми простите. Не се обиждайте. Аз имам най-добри чувства към Вас, но разберете, че между нас трябва да съществува само приятелство… Нека не говорим повече за това…

– Да, аз нямам право да се налагам на вашите чувства. Ако ми бяхте казали, нямаше да Ви безпокоя повече, но тъй не бива да ме разигравате – рече твърдо и студено той.

– Ето, аз заминавам, още един път Ви моля да ми простите – казах аз. – Това е най-доброто разрешение. Не ме споменавайте с лошо, не биваше да се срещаме…

Аз влязох във вагона, след мене влезе и Вапцаров. Влакът потегли. Разбрах, че и той ще пътува но не смеех да го питам за къде. Той седеше до мен, загледан през прозореца, и мълчеше. Започна да се развиделява. В утринната мъгла едва се виждаха върховете на Рила, над които стоеха неподвижни бели облаци. Отвреме-навреме при някой завой на влака блясваше сребристата лента на Струма. В лъчите на утринната зора се показа малката гара на село Кочериново. Преди да слезе от влака, Вапцаров се обърна към мене и ме попита дали бих се съгласила да му купя от София някои книги, които не се намират в Горна Джумая. Съгласих се веднага, като се надявах, че с изпълнението на тая малка поръчка може би ще загладя лошото впечатление от снощи. На слизане той ми каза:

– Ще мисля за Вас, ще чакам писмо и книгите.

Влакът замина, и малката гара изчезна. Вапцаров ме изпрати от перона със замислен поглед. Само с крайчеца на устните си ми се усмихна леко.

След няколко дни получих от него първото писмо, в което той отново ме уверяваше в своята любов, питаше ме дали си спомням за човека, чиято душа се стреми към слънцето, а е вплетена в мрежата на фабрични комини, на дим? „Спомняш ли си за човека, който жадува за просторната свобода, а душата му е затворена в ритъма на машините? Спомняш ли си за човека, който те обича напук на всички злоезичници на „шепата дребнавци“, които искат да опетнят едно светло начало ? Не им вярвай. Не вярвай на тяхната злоба. Защото злобата руши, а не създава“. Накрая ме молеше да му изпратя някаква снимка и да му пиша дълго писмо. Към писмото беше сложена и една негова снимка с надпис: „За да остане душата ти винаги заключена в моята душа“.

Всеки ден ние ставахме все по-близки. Кольо идва няколко пъти в София. Разхождахме се дълго, посещавахме Народния театър, художествени изложби, обикаляхме книжарниците да търсим редки книги; говорихме за най-различни неща. Постепенно ние се чувствувахме като едно цяло. Каква трябва да бъде любовта между нас двамата, той ми писа в едно писмо: „Никога не съм мислил, че в любовта ще има само слънце, че любовта ни ще бъде само звучна, безгрижна песен. Такава любов дори не искам. Помисли колко безцветна би била тя. Помисли колко ординерна, колко пуста щеше да бъде. Една такава любов на монотонно „щастиенце“ е възможна само за хора лишени от чувствителност, лишени от тънкия усет за това, което е хубаво и лошо, за това което е красиво и грозно, за това, което е възвишено и низко. Не искам да кажа, че умишлено трябва да търсим дисонанси в любовта ни, за да бъде тя разнообразна. Животът сам ще постави пред нас хиляди проблеми, които всеки от нас за себе си ще разреши по своему. И после нашите индивидуалности ще се сблъскат, за да ги обобщят. В тази борба на обобщаване, в тази непреривна трансформация на единия и на другия е за мен най-висшия процес в любовта“.

Никога няма да забравя възторга, който изпитвах от срещите си с него. Тогава той говореше с истинско увлечение за изкуството за великите майстори на художественото слово. Кольо беше увлечен не само в поезията и в театъра, той обичаше живописта и с часове разправяше за изобразителното изкуство. Пред мен изпъкваше един човек с много голяма култура, добър към хората, по-интересен от всички други наоколо. Често, когато се срещахме, само след няколко минути казваше: „Вчера прочетох много интересни стихове“. И изваждаше от пълните си джобове смачкана книжка и започваше да чете развълнувано, със заруменяло лице. Той непрекъснато ме съветваше да чета руска литература. Казваше ми кое от нея е най-хубаво и особено ми препоръчваше Пушкин, Лермонтов, Лев Толстой и Максим Горки. Много се радваше, когато забелязваше, че аз съм прочела препоръчаните от него книги.

За коледната ваканция аз се завърнах в Горна Джумая и ние се виждахме всеки ден. Веднъж бях тръгнала на среща с Кольо. По пътя ме спря един известен полицейски агент от града и ме предупреди да не се срещам повече с Вапцаров, защото съм щяла да имам неприятности.

Казах му, че това няма да стане, понеже аз обичам Вапцаров, и че никакви заплахи не могат да ме отделят от него.

– Е, щом толкова го обичаш, оженете се! Какво е това – той се мъкне всеки ден в града и не остава хората на мира! – рече намръщено и злобно агентът.

Разправих на Кольо тая неприята случка. Той ми обясни, че отдавна забелязал как го следят, дори и когато сме двамата, но не искал да ми каже, за да не ме тревожи.

Онемях от вълнение и се разплаках. Разхождахме се мълчаливо няколко минути из пустото поле. Само снегът скърцаше под краката ни.

– Престани, Боя – каза ми той. – Не плачи, стига… Хайде сега да говорим, да измислим нещо. Нека поседнем.

– Ето какво… — започна Кольо. – Ти знаеш, че македонската фашистка организация задигна баща ми заради неговите лични разправии с Иван Михайлов. А мен и брат ми Борис михайловистите и полицията преследват заради нашите прогресивни идеи. Те предполагат, че ние се борим срещу техните подли планове и се опитаха дори физически да ни унищожат. Но ние не ще им се дадем. При всяко мое идване в Горна Джумая полицията смята, че конспирирам срещу тях. Аз мисля, Боя, че и за двама ни ще бъде по-добре, ако се съберем и образуваме едно семейство. Така по-рядко ще се мяркам пред очите им и ще идвам в града само когато е необходимо. Може да звучи шаблонно, да е много изтъркано, но любовта ми към теб е нещо особено. Аз съм се влюбвал и друг път, но никога не съм обичал така нежно и предано. Ти не можеш да си представиш колко съм щастлив. Седя понякога в машинното помещение съвсем сам и изведнъж ме обхваща такъв копнеж по тебе, че бих направил всичко, само да мога да те видя. Някакъв разкошен живот в еснафския смисъл на думата аз не мога да ти дам, но ти ще имаш винаги моето сърце и, вярвам, хляб за двама ни.

Ние дълго седяхме прегърнати, любувахме се на кристално чистия сняг и мечтаехме за бъдещето. После се съвещавахме как да постъпим. Моите родители в никой случай нямаше да се съгласят да се омъжа тъй рано, и то за човек с несигурно бъдеще. Решихме: на другата вечер Кольо да дойде с файтон на нашата улица, аз да бъда готова и да заминем за фабриката.

Беше вече 9 часа вечерта, когато се върнахме в града. На сбогуване той ми напомни:

– Значи – утре вечер. Да не се разколебаеш пак. Решено, нали?

Целият ден мина в тревожно очакване на вечерта. Кольо ми беше казал да си взема само книгите и да отида при него, но днес аз мислих по-практично. Трябваше да се мисли за нашето ново домакинство, за най-необходимите неща, които ще ни трябват на първо време. Веднъж бях ходила в общежитието на Кольо и видях, че той има само едно дървено легло и една проста маса. Затова вещите, които моята майка ми беше приготвила за евентуална сватба, аз наредих в един куфар и една бохча и с разтупкано сърце зачаках определения час.

Вечерта застанах на пост пред прозореца. По едно време край къщи мина един файтон, но не се спря на известно разстояние от къщата, както бяхме уговорили, а се изгуби в съседната улица. След малко Кольо мина край пътната врата, аз веднага грабнах куфара и бохчата и се намерих на улицата при него.

Всичко беше тревожно и много хубаво, но случи се и нещо комично. Кольо свирна няколко пъти, за да извика файтона, но никой не идваше. Изсвирването направило впечатление на майка ми – тя поглежда през прозореца и като вижда Кольо и мен с куфара и бохчата, веднага отгатва нашите намерения. Мама се развика, разплака се и започна да ме моли да се върна. Дигна се страшен шум. Кольо искаше да оставим багажа и да избягаме веднага, но после той взе куфара, а аз бохчата и се изгубихме в тъмнината. Скрихме се в една новострояща се къща и започнехме да обсъждаме положението. Решихме аз да се скрия по-добре, а Кольо да намери някой файтон. По-късно научихме къде се бе загубил другият файтонджия. В нашия квартал имаше двама учители Димитрови и файтонджията разбрал, че трябва да чака край къщата на другия учител. По едно време Кольо пристигна с файтон.

– Карай по-бързо! – каза той, като се качихме във файтона. Отначало бяхме малко смутени, но скоро се развеселихме и очите ни сияеха победоносно!

На следния ден Кольо замина за Банско, за да съобщи на родителите си и да вземе необходимите документи за сключване на брака. Аз пък заминах за София да изтегля също документите си от университета, необходими за бракосъчетанието. Тогава у нас не съществуваше граждански брак и процедурата на църковния брак беше доста сложна. Трябваше да бързам със сватбата, защото след една седмица настъпваха великите пости, през време на които църквата не позволява бракосъчетания. Имахме на разположение всичко няколко дни. А работата се затегна. По вероизповедание Кольо беше евангелист (протестант), а аз източноправославна, и един от двамата трябваше да се покръсти. Решихме Кольо да стори това, понеже щеше да стане по-скоро. Но с това покръстване изживяхме доста неприятности. Поповете не искаха да издадат разрешително за венчаване (вула), защото при преминаване в източноправославна вяра на младоженеца, трябвало да се четат молитви три пъти на ден в разстояние на 40 дни, а за тия церемонии ние имахме на разположение всичко три дни. Оказа се, че владиката е приятел на Кольовия баща. Той нареди покръстването да стане в съкратен срок, но през тия три дни, всеки два часа, свещеникът да чете молитви над главата на Кольо. За Вапцаров, който беше не само невярващ, но и враг на религията, тези църковни обряди бяха истинско мъчение. Той не отиде нито веднъж на молитва. И ето че настъпи неделята, определена за сватбата, а младоженецът още не бе покръстен. Свещеникът от село Бараково го чакал, за да изпълни нарежданията на владиката и се беше много разсърдил, че Кольо не се е явил. Казал му, че няма да го венчае. Пак се разтичахме да търсим приятели, за да омилостивят попа, и се дойде до следната спогодба: рано сутринта в неделя Кольо да отиде на църква и да се покръсти. Нямаше вече друг изход. Той отиде няколко минути преди започване на литургията и по тая причина церемонията се изпълнила по най-късата процедура.

Когато се върна у дома, Кольо изпитваше едно особено чувство на неловкост и срам, сякаш беше извършил нещо лошо. Той дълго си ми лицето, за да измие мирото от челото си и все мислеше, че е останало нещо лепкаво по него. Ние много любопитствувахме да знаем, как се е покръстил, какво му е приказвал свещеникът, но той не искаше да говори. Само каза:

– Аз можех да разбия на пух и прах всичко, каквото разправяше свещеникът, но сметнах, че не си струва да влизам във философски препирни. На всичките му въпроси отговарях „не зная“ или само с кимване на глава, пък той да си го тълкува както му е угодно. А и бях зависим от него – току виж, че пак се разсърдил и откаже да ме покръсти. После ще трябва цели 40 дни да се мъча.

Отидохме да живеем в една голяма къща на гара Стефаново (частната ж. п. гара на фабриката), с голям двор и градина с млади тополи и голи върбови храсти. Цялата къща беше натъпкана с работнически семейства. Ние се настанихме в долния етаж, отделени от главния вход на къщата. Три стъпала водеха в малко коридорче, от дясната страна на което се намираше квадратната стая с два прозореца, а отляво беше кухнята. В стаята, която служеше едновременно за спалня и за гостна, поставихме леглото и етажерката с книги, в единия ъгъл беше печката, в средата – масата с няколко стола. Над кревата закачихме маската на Яворов, а по стените репродукции от известни майстори-художници. Всички намираха, че кътчето на новото семейство е доста уютно.

По-късно Кольо писа на майка си: „Бойка навярно ти е писала повече, пък и жени сте, твърде е възможно с нея да се разберете по-добре – това само ще ме радва. Ти, разбира се, предварително си ни извинила, че не сме ти писали по-рано, та кой по-добре от тебе може да ни разбере. Сега небето ни е ясно и животът тихи спокоен такъв какъвто го искаше ти. Аз съм на работа и ти пиша, а машината шуми – това не е шум, а песен на творчество и сила .. .“

Скоро се сприятелихме с всички обитатели на къщата. Съседките постоянно ни търсеха и всяка питаше дали имаме нужда от нещо, за да ни услужат. През работните дни Кольо, облечен в работен костюм, отиваше във фабриката заедно с другите работници от къщата. Привечер в празнични дни квартирантите излизаха на двора и сядаха пред прага на вратите или на пейки. Възрастните говореха за работата си във фабриката, а децата играеха наоколо и дигаха голяма глъчка. Ние с Кольо също сядахме при възрастните, слушахме техните разговори и всичко ни се виждаше интересно. Кольо се усмихваше и казваше на всекиго по-някоя топла дума. Особено го обичаха децата. Към тях той проявяваше голямо внимание, вземаше участие в игрите им, разправяше им интересни приказки. Когато го зърнеха на двора, всяко идваше да се помилва като котенце около него. Беше шумно и весело.

error: Свържете се с нас.