Лорелай

Spread the love

Крум Кюлявков. Спомени за Христо Смирненски. 1954 г.

Христо рядко говореше за себе си. И ако искаше да разкаже нещо из собствения си живот, то непременно ще го поръси с голяма доза хумор. Сякаш той нямаше интимен и съкровен личен живот, сякаш не бяха му свойствени увлеченията на хората, техните любовни преживявания, трепети и вълнения. Напротив, неговата чувствителна натура по-вече, отколкото на всеки друг, беше податлива на най-дълбоките и хубави човешки чувства. Даже когато отношенията му с Женя Дюстабанова станаха известни на всички, той малко разправяше за това. Скъпеше онова, което е чисто и свето у него, от допира с мълвата и излишните приказки. Обаче от някои разговори с него в ателието „Рубенс“ или по-скоро от някои недомлъвки в тия разговори аз разбрах, че той е имал някаква любов още преди да се срещне с Женя Дюстабанова. Каква и що – това не ми се удаде да разбера. Едва много по-късно аз успях да узная каква е била тази любов и коя е била девойката, която е предизвикала първия любовен трепет в сърцето на Смирненски? Вярно ли е това, жива ли е тя и как се казва?

Пенка Михайлова, която Смирненски нарича Лорелай (по героинята на Хайне)

Тя е жива. Живее в София и се казва Пенка Михайлова. Но за Христо Смирненски това не е Пенка Михайлова, а Лорелай. След свършването на Първата империалистическа война буржоазията вдигна шум с тържествени посрещания на завръщащите се от фронта войници. Опитвайки се напразно да укроти тяхното кипнало възмущение, тя се стараеше да замрежи пламналия в очите им гняв със скъпо оформени арки, изобилие на цветя, музика, фалшив патриотизъм и умилителни сцени.

В един такъв хладен и мрачен есенен ден през 1918 година беше уредено тържествено посрещане на Първа софийска дивизия. Гарата и площадът около нея бяха отрупани с национални знамена, цветя, зелени гирлянди и лозунги. Агентите на правителството бяха домъкнали тук под страх на наказание или дори уволнение всички чиновници, ученици от основните училища и гимназиите, всички патриотически организации. Като се прибави към това и порядъчното количество зяпачи, които неизменно присъстват при всяко подобно тържество, ще се получи представа за онова внушително мнозинство, което беше запълнило перо¬на и площада пред гарата.

Но какво търсеше тука Ведбал със своите приятели? Те бяха дошли с единствената цел да погледат интересни сцени: как крокодилите проливат сълзи. Тази буржоазия, тия експлоататори и тилови „герои“, които натрупаха несметни богатства за сметка на жертвите, които даваха живота си по бойните полета, сега беше дошла тука да пролее своите фалшиви сълзи пред лицето на собствените си жертви.

– Ние едва ли ще имаме някога възможността да отидем в долината на Нил, за да видим тамошните крокодили – казваше Христо, – но смятам, че няма нужда да правим такава дълга екскурзия, когато до самите нас си имаме крокодили местно производство. Те дори имат по-големи челюсти и леят по-изобилни сълзи.

Тия крокодили той беше дошел да види, за да ги осмее в „Българан“.

Времето е студено. Всички са облечени в балтони. Христо също носи някакъв жълт балтон. Публиката отдавна чака закъснелия влак и потупва с краката си. Но влакът все още не се показва. Различни майтапчии разказват тук- таме по своите групи вицове, за да се посмеят и за да мине времето по-незабелязано.

Христо също е настроен весело. Красивото лице на една шестнайсетгодишна ученичка, която се намирала пред тях, леко гъделичкала гърдите му и го карала да тръпне от творчески спазми. Тя била блондинка, със златисти коси и сини хубави очи. И била там с една своя другарка. Момичетата също потрепвали с краката. Явно било, че и на тях е студено.

–  Ех, да има място тука, че да завием едно хоро, госпожиците веднага ще се стоплят – подхвърлил някой от Христовата група.

– Ами то … и без хоро става топло – обадила се приятелката на Пенка и се засмяла.

Христо това и чакал:

– Това показва само колко горещи са нашите сърца, че госпожиците им чувстват топлината от такова разстояние. . . Ами, пази боже, ако се настаним до тях по-близо …

– Експлозията е сигурна! – отговорила Пенка.

– Че да опитаме …

– Опасно е!

От дума на дума заприказвали се с моми¬четата и съвсем забравили за очаквания влак. Най-после един от приятелите се досеща.

– А бе, какво става с Първа дивизия?

– Пленена е! – веднага отговорил Христо.

– От кого? – учудили се момичетата.

– От вас.. .

– Тоест как?

– Получила се телеграма: войниците спрели влака в Костенец баня и изпратили ултиматум: „Докато не си отидат тия две хубави момичета оттам, ние нито тръгваме, нито ще слезем от влака. Позорно е за нас, героите от Първа дивизия, които не се дадоха в плен на цели армии от англо-пезевенците, да бъдат пленени само от две наши момичета…“

Девойките искрено се разсмели.

– Значи ние сме причината да чака и мръзне тука толкова свят? – дяволито попитала Пенка.

– Само вие и никой друг – отговорил Христо.

– Но тогава да си вървим!

– Да си вървим!

Христо тръгнал да ги съпроводи. Другарите му останали.

– Спомням си и за друг такъв случай – разказваше ми един от нашите приятели – пак през периода на империалистическата война. Само че тогава беше издигната разкошна арка на Лъвовия мост. Очакваха пристигането на баварския принц ли, крал ли – дявол го знае… Мисля, че Рупрехт се казваше. Та също и тогава по същия начин правителството беше накарало доста голямо количество насила докарани посрещачи. Ние с Христо също се намерихме там. Но влакът пак така много се забави. И Христо започна да пуска своите майтапи.

– Да си вървим, момчета, има телеграма, . .

– Каква телеграма? – заинтересуваха се наоколо.

Кралът узнал, че преди да стигне до арката, ще трябва да мине между четири лъва, спрял се в Цариброд и телеграфирал на Фердинанд: „В свитата ми няма англичани. Чакайте ме пред Орловия мост.“ Наоколо започнали да се смеят. В друг вариант той беше пуснал подобен виц и сега. Изпращайки я донякъде по тяхната улица, Христо се разделил с Пенка, без да разбере къде живее тя. Момичето се разделя с него на няколко крачки от вратата на своя дом, но той останал с впечатлението, че тя се разделя тука, понеже ще отива някъде.

Минават дни. Христо се разболява от паратиф и лежи в къщи с доста висока температура. Той е опрял горещото си чело до стъклото на прозореца, който гледа към двора. Изведнъж… сърцето му замряло: през двора минавала тя… Видение ли е това, плод на разгорещената фантазия и висока температура, или това е действителност? Потъркал си челото и отново гледа; не, тя е. Отивала в някаква своя роднина (както отпосле се изясни), и то съвършено случайно, без дори да подозира, че в този двор живее смуглият момък с черните очи, който я изпивал с погледа си при първата им среща. Христо помахал с ръка към сестра си и едва успял да й каже:

– Молив и хартия. . . Веднага!

Надка веднага му донесла молив и хартия. И само след няколко минути, докато тя му приготви чай, стихотворението „Лорелай“ било, готово.

Сякаш хиляди огнени пръсти

ме обгарят, притискат, гнетят:

на челото ми хладни компреси,

от хинина ушите пищят.

А случайно, капризна, засмяна,

под прозореца спря Лорелай –

като мъдра рецепта желана,

златокъдра кат капчица чай.

И възкръсна пак приказка свята

с аромата на пролетна нощ,

приютила мечта непозната

под крилата на звезден разкош.

И през тънките бели завеси

в миг разля се усмивка – корал,

сякаш слънчево минало спре се

и отнесе и гнет, и печал.

Тя бе миг и шега мимолетна,

седмоцветна небесна дъга,

но умря кат мечта безответна

в непросветна и тиха тъга.

И за сбогом през тънки завеси

пак нашепва ми погледът син:

„На сърцето студени компреси,

а в устата таблетка хинин.“

Смирненски пишел с такава страст и така развълнувано, както никога. Той видял Пенка, когато тя излизала от своите роднини и се от-правила към пътната врата. Унесена в разговор с тях, тя даже не погледнала към прозореца, .където стояла все така прилепната до стъклото неговата къдрокоса глава. Не видяла тя разширените черни зеници на големи очи, които я изпивали, и излязла на улицата. Той подал стихотворението на сестра си и ѝ поръчал да го отнесе в редакцията.

Пенка тогава живеела на ул. „Софроний“ а Христо Смирненски – на „Овче поле“. Един ден той я срещнал, когато тя излизала от гимназията, и я изпратил до къщи. Срещите зачестили. Пенка започнала да получава списанието „Българан“ и отначало никак не могла да разбере кой й го изпраща. Но от разговорите си с него тя вече успяла да узнае. Това бил същият Ведбал, който изпълнял страниците на това списание със свои произведения. Разговорите, които водел с нея Христо, се въртели повече около литературата и това списание.

– Беше много скромен и честен младеж – казва Пенка Михайлова. – Той не си откриваше чувствата, не се хвърляше като други младежи в бързи признания и уверения в любов. А само отдалече ми даваше да разбера че ме обича.                ’

Много често при срещите си с нея Христо й подавал листче с току-що написано с молив стихотворение. Освен това написал й едно стихотворение в албума. Тя дълго съхранявала тия негови стихове, но когато преди няколко години отново ги потърсила, от тях не могла да намери никаква следа. Даже и албумчето изчезнало. А жалко. Може би това са били ценни лирични стихове на Смирненски, които днес биха заели достойно място в неговите издания и които ни биха показали неговото творчество от-към тази страна в по-дълбока и друга светлина.

Срамувайки се да изкаже любовта си, Христо Смирненски е очаквал навярно ^ по-дълбоко проникновение от страна на девойката, която така често срещал, но влечението и от двете страни изглежда не е било така силно, за да закрепи създалите се връзки, които са продължили около една и половина година.

– Ние се срещнахме чисти като деца и чисти се разделихме – казва Пенка Михайлова. – От Ючбунар нашето семейство се премести в квартала „Хаджи Димитър“, където си бяхме направили къща. Това ни отдалечи. Срещите ставаха по-редки, докато по едно време аз съвсем му изгубих следите.

Ясно е, че това е било само увлечение. Истинската, дълбока и трайна любов за Христо Смирненски настъпва малко по-късно, когато той попада в семейството на Дюстабанови и се запознава с Женя. По-културна и по- близка до хората на изкуството, тя веднага оценява силата на този оформен талант и завинаги свързва съдбата си с него.

error: Свържете се с нас.