Лора – Яворов. Писма.

Spread the love

Из писмата на Лора до Яворов – Париж 1912 г. – част 2

Мой приятелю,

Твоето писмо е толкова храбро — щото аз не можех да не си представя колко войнствен си изглеждал… и аз се смях. Смях се най-много, защото ми е весело днес, не ми се сърди… Но ако тръгна по твоя път, трябва да настоявам да се върна в София не при тебе. По тоя начин ти — когато ми се наситиш — много по-удобно ще ти е да престанеш да идваш у мене, отколкото да ми съобщиш опечалено, че е време да си стегна куфарите. Тъй че този въпрос остава нерешен.После аз не помна да съм те уверявала, че скучая особено за София. София мога спокойно да не вида и двадесет години. Въпросът беше за тебе.
Нямах винаги достатъчно воля, за да мога да си въобраза, че е необходимо изобщо да те не виждам още дълго време. После друго. Аз не съм способна на никакви жертви, мой милий. Не помна в живота си да съм направила най-малката жертва. Възмутително е, разбира се, но е тъй. И ако ти смяташ, че аз някога нещо съм жертвувала за тебе, аз съм длъжна да те разубеда. Ако ти отидеш в едно село и аз дойда при тебе, голяма илюзия ще си правиш, ако мислиш, че аз съм пожертвувала известни навици и желания — или поне пожертвувала градът. Нямам никаква заслуга и не правя никаква жертва. Аз изобщо не съм видяла в целия си живот, нито в своя, нито в чуждия — нито едно искрено жертво­приношение. Ако аз бих искала да съм при тебе, то е защото ми трябваш и ми стигаш. Ако съм го­това да се откажа от целия свят, от всички погледи, то е само защото те не ми трябват, не ме интересуват. Моят интерес и моите радости са в тебе… Значи, като ида при тебе, (не се страхувай, аз не тръгвам днес —нито утре) ида с увереността на едно щастие — щастието на един задоволен егоизъм. Защото ти ще намериш егоистично желанието ми да бъда около тебе — за себе си. Ето защо, ако ти ме обичаш повече, аз бих била много щастлива. А да взема изгледа на жертва — това съвсем не би ми приличало — и ти сам не би ме харесал.
Единствената жертва би била тази да дойда при тебе сега — знаейки колко малко място всъщност заемам в инте­ресите ти. Но аз ти казах, че жертви не правя. Тъй щото аз няма да дойда, моето самолюбие ще е спасено от жертвата и ти от компанията ми. За­щото, съгласи се, мой милий, нищо по-отегчително от човек, когото бихме искали да обичаме, а все пак не можем. Ще намериш, че се повтарям, но не ми стига твоята любов такава каквато е. По-­добре е да се спрем на едно приятелство, само на приятелство засега. А ако ти мислиш, че ни­кога не ще можеш да ме обичаш повече — кажи ми го. Не ме интересува причината, защото кой знае дали и ти сам я знаеш. Важен ми е факта — за да дам едно по-правилно направление на надеждите си — или — по-ясно — да ги убия. Аз никога не разбрах какво мислиш, когато ми повтаряш фразата—щастието ти би било — да бъде всичко, както искам аз. Но аз може да поискам ти да се ожениш за Тороманова, това според теорията ти — би ти направило удоволствие. Или бих те извикала телеграфически — първия ден на ваканцията ти — това би те много оща­стливило. Интересно е, че два реда по-долу — ти ми съобщаваш, че никъде — освен при тебе — аз не мога да отида в София. Но аз се връщам и ти казвам, че ако аз се върна в София, аз няма да дойда при тебе, а ще бъда отделно. Малко ме интересува какво мисли за мене обществото — ако имах време, аз бих мислила още по-зле за него. Тъй щото … А аз не виждам защо да завися фатално от него. Нели знаеш, моята тео­рия е тази — на малоруския коминочистач — „Обикни ме черен — бял … всякой ще ме обикне“.
И освен това, догдето нямам развод все едно аз не ще мога да бъда за никого твоята „разочарована жена“, защото никой няма да ме смята за твоя жена. Но това е все едно. Важното е само едно — ще ме обичаш ли някога повече? Аз сама не обичам компромисите и приспособленията и никога не ще се приспособя към твоята полу-любов. Тъй щото по-добре — отделно — за да бъдем спокойни и двамата. Хо­рата, пак ти повтарям, малко искам да ги зная. Съвсем не виждам какво добро мога да очаквам от тях.
До юний аз мисля да остана тук. Germaine ще остане тук един месец, след това пък Софка Краварева иде в Париж за няколко дена. После? Аз сама не зная. Във всеки случай не при тебе, догдето ти ме обичаш тъй малко.
Вместо „разочарованата жена“, аз ще бъда очарованата приятелка. Защото все пак ти си един голям магесник и аз те обичам повече отколкото ни трябва и на тебе и на мене.
Лора

Пейо Яворов и Лора Каравелова-Яворова в дома им. Сн. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“

петък заран
Мой приятелю,

Друг път те моля да ми не съобщаваш кога си намислил да умираш — едно — защото ти сам не го знаеш — и друго — че аз имам глупостта да се разстройвам ужасно от това. Ако ти ме обичаш тъй, както бих искала аз, не би смял да ми пишеш за смъртта. На мене не ми стигат три години за моята любов. Щом ти смяташ да умираш след три години и изобщо говориш за смърт, това още повече илюстрира любовта ти, такава каквато я познавам — към мене.
Струва ми се, че не съм се мъчила да те променявам — тъй щото известни неща ти можеш да ми напомниш и в малко по-друг тон. Липсваше само и ти да вземеш страната на майка ми. Да, тя след като ми извади добре ду­шата, вразуми се да напише едно прилично писмо. Че то е прилично и даже добро — аз сама не го отказвам. Ти с нея изглежда да си приличаш. След като ми наразправи кога ще умреш — уплаши се най-после да ме не убият. Какво ще загубиш ти ? — Не се безпокой много, защото каквото и да стане с мене, то няма да засегне душата ти даже тъй малко, както ти предполагаш.

Лора

P.S. Не чакай три-четири дена писмо от мене, защото съм много разстроена, а не искам да ти пиша в ненормално състояние.

3 май, петък — 8 часът заранта

Сега получих твоето добро и спокойно писмо. Разбира се, аз отдавна вече не ти се сърда, твоята вчерашна карта имаше право… Какво да ти напиша днес, освен това, че искам да те вида. Няколко дена вече — тази мисъл е станала истинска — obsession (ще ми направиш услуга да ми преведеш тази дума на български — аз никога не мога да я намера). Страх ме е за тебе, страх ме е за мене, колкото и второто да е смешно, защото себе си поне аз мога непрестанно да следа и за себе си поне аз не виждам нещо реално, което да ме заплашва… А все пак ме е страх, страх ме е и за двамата, за нашата любов, страх ме е от вре­мето, което минува. Всички тия последни дни душата ми е тре­вожна, очакваща нещо лошо и непоправимо. Вторник вечер где беше ти?— Вечерта преди денят, когато ми прати теле­грамата?… “Хубавото малко момиче“ (Дора Конова, бел.ред.), което тол­кова неочаквано се интересува от мене, не е ли избрало най-удобния начин да се интересува от тебе? И винаги в интереса на една жена към друга не влиза ли преди всичко интереса към мъжът, за чиято избраница минува едната? На това малко момиче да изпрата 100 пор­трета, но тебе то да остави на мира. Но в такъв случай то няма да се нуждае от портретите ми… после… моята прическа би трябвало да ти харесва на тебе, не защото е хубава или лоша, а защото е моя и защото ти понякога ме обичаше.
Защо малкото момиче трябва да прилича на мене ? Годеникът би я харесал и без това. Значи тя трябва да прилича на мене — заради тебе. В един момент ти ще вземеш нея заради мене… а после чудно ли е да почнеш да вземаш мене за нея? За второто, а и за първото ти благодаря и се отказ­вам предварително от състезания. Ако ти чув­ствуваше, че което и да е малко момиче те заин­тересува — остани си в София, но ми обясни приятелски. Всичко допущам и всичко ще разбера. Ако ме обичаш мене, само мене, тогава ела по скоро тук, веднага след 15-й май. Дали ще се върнем заедно или не — ще го решим тук — ще зависи от твоите работи и от развода. Ако тези въпроси не са благоприятни за нас, ще остана тая зима в Сорбоната.
Кога идеш ти най-после? Искаш ли да дойда да те срещна в Алзас? И искаш ли да потърса нейде наблизо стая за тебе около Люксембург?

Цалува те горещо
твоята Лора

Пейо Яворов и Лора Каравелова-Яворова в дома им. Сн. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“

сряда

Приятелю мой, ти изглеждаш превъзхитен от моите качества, но аз те бих предпочела ужасе́н от моите недостатъци… И все пак обещаваш да дойдеш… И даваш обещанието не заради моите настоявания — а само защото иначе не може да бъде заради тебе. Но това не ще се случи с нас. Така мисля отдавна, когато ми отне вярата в тебе. Ето ти ми пишеш, че ме обичаш — аз зная твоята правдивост, а все пак не съм щастлива, не мога да почувствувам, че е тъй, защото ти много пъти отне грубо — даденото. Зная ли аз в тези три дена — пътя на писмото, колко пъти си ми отнел това, което си ми дал?… Ето кое аз не зная дали ще мога да ти простя някога. Нищо не исках и не искам от тебе, но мене ми беше— и ми е необходима вярата в твоята любов, за да бъда спокойна и щастлива. Нямам я. Отне ми я ти и сега, когато мисля за това — аз те мразя—защото ти отне всичката радост в живота ми. Това е то убийството, което си направил … Какво повече искаш ?
Чакам с нетърпение писмото ти, то дохожда — то понякога е нежно — а тази нежност аз не мога да почувствувам, като че ли тя не е пред­назначена за мене, като че ли по погрешка съм отворила чуждо писмо… Трябва да си доволен, тъй като ти направи това. А мене това ме измъчва до полуда и аз те мразя винаги, когато ти казваш, че ме обичаш. Толкова повече те мразя, колкото по-жадно очаквам любовта ти, защото все по-малко вярвам, че ти си способен на нея.
Стой си в София, разбира се, щом твоето идвание ти се представлява като някаква жертва — аз съвсем не го искам, защото не обичам жертвите и жертвоприносителите.
Ще те моля наново за справката у Филипов. Бъди спокоен, ще дойда в София само ако е необходимо за делото. Тия дни ще търса где мога да се настана при връщанието си — там ще остава и багажа си. Тъй щото моето връщание не ще е в свръзка с нашата история. Това не те ангажира да дойдеш да ме видиш даже.

До други път — Лора

Лора Каравелова-Яворова в Париж 1912 г. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий

Мой милий Пейо,

На всичките ти въпроси трябва да имаш вече отговор в последните ми писма… Много се интересувам да зная в какво се заключаваше хубостта на съня ти… Ний бяхме две души, едната виолетова, другата — червена (тия цветове веднаж ти беше избрал за душите ни) и припускахме „во воздусе? Или ти беше спечелил най-големия лоз и беше купил една дузина „фустани“ за дузината си деца? Или целия свят се беше събрал като на второ пришедствие и аплодираше „Когато гръм удари“! Аз не мога да отгадая какво точно си сънувал и други път ти ми разказвай по-подробно такива важни работи… Получи ли картата с Виола и за нея ли беше цалувката? Интересно, че ти, който нямаш око за външното — не хареса апашкия ми портрет. Ако съдя по това, което често си ми разказвал, именно той трябваше да ти хареса. Но ти виждаше в последователността едно съвсем излишно бреме. Все пак аз те много обичам и ти се постарай да разбереш това добре. Отдавна не бях ти пра­вила обяснения в любов, тъй щото ти се поста­рай даже да се зарадваш — като на нещо ново и желанно!

Какво взе да отиваш често у Боневи? Аз сбърках, че ти дадох удобния претекст. Но чакай да се върна, ще ти отнемам всичкото време, нещастний мой приятелю, и не ще можеш да ходиш никъде.

Обичам те много и не по-малко искам да те вида.
Твоята Лора

Пейо Яворов и Лора Каравелова-Яворова

вторник след обяд

Пречитам пак писмото ти… Някога ти не ми вярваше. Аз направих всичко, за да можеш да ми вярваш. И днес ти не можеш да ми не вярваш, поне тъй го чувствувам аз… А ти на­прави всичко — за да не ти вярвам аз. Остава да избереш другия път и да ме заставиш да ти вярвам. Никога вече? Защо никога вече? Не никога вече, а всеки ден още. Никога вече! звучи много погребално и аз бих го казала само, ако някой от нас не би представлявал освен шепа прах. А ний имаме още дълги дни на доста сравнителна младост, имаме време да си създадем нашето щастие и да му се порадваме. Какво още ?
Тъй щото ти не си въобразявай още, че такти­ката ти ме е уморила, колкото и тя да е умори­телна. Защото ти казваш: „Искаш ли да ме цалунеш?— цалуни ме. Искаш да си отидеш? — вратата е отворена. Искаш да останеш ? —остани. Особено не ми пречиш … Но каквото и да направиш, мене ми е все едно, безкрайно все едно, защото ти не ми трябваш, аз съм достатъчно щастлив да съм това, което съм и на себе си сам си стигам“. Ето те тебе от начало до край в нашата история. Съгласи се — това е уморително. Даже, схващайки всичко това, аз не зная не оставих ли — не оставям ли всеки ден част от самолюбието си в борбата … Все пак аз не мога да се откажа от нея, поне догдето не съм убедена, че сигурно ще загуба. А отгде знаеш ти, че аз сигурно ще загуба ? Как смееш ти да знаеш това, което никой не знае, мой приятелю ! Тъй щото не се надявай, че аз съм се отчаяла. Понякога се спирам, — за да си почина, само за това: А сега, щом историята с развода е свършена, зная ли аз дали не ще се върна веднага? Ти не ще забравиш да ми телеграфираш, нели ?

Една гореща цалувка и едно възможно довиждание… ако писмата ти не съдържат прека­лени студени душове.

Твоята Лора

Пейо Яворов и Лора Каравелова-Яворова

Мой милий Пейо,

Казах ти в едно писмо, че понякога се уморявам. Именно в такива случаи ти тълкуваш писмата ми като ултиматуми. Но има и една друга причина, която им дава тоя изглед. Няма да ти я напиша. Нито ще ти я кажа скоро. Открих я днес и тя изглежда много вярна. И тъй, ти си луд, ветрен, неискрен. Съгласна съм с тебе… Нели трябва да ти вярвам ? Все пак не настоявай много, че не си искрен; не смятам това за красиво качество и ми е не­приятно когато го изтъкваш. Още повече че ти не си нито неискрен, нито ветрен, а просто луд — понякога. Това съм разбрала — и с него съм се примирила временно. Защото аз няма да ти кажа като героинята на една френска пиеса— „ожених се за тебе не за да бъда щастлива, а да бъда с тебе“. Аз чакам щастието и бих могла да се радвам на живота. Въпреки всички твои скептични усмивки цялото ми същество очаква бъдащето като непременно хубаво. В живота ми до сега нямаше нито красота, нито щастие. Все пак аз не мога да не вярвам, че в живота има не­пременно дни на красота и на щастие. За тия дни живея до сега и живея още. Инък аз не бих имала смелостта да живея… И тъй — разбра ли добре? Аз чакам и се надявам. Ако съм правата аз — един ден ще повярваш в същото и ти — и ний ще бъдем ща­стливи. Ако си прав ти — значи всичко е тъй безсмисленно като до сега — и безсмисленно — завинаги — и няма смисъл да се живее. Тогава — няма да се живее повече и свършено…
Какви признания ти правих аз? — и каква деликатност намери в тях? Казах ти всичко грубо, по-грубо даже и от самата действител­ност. В същност няма нищо, което да крия. Жи­вея за тебе, с тебе, за нашето бъдаще… Непо­носимо горчиво ми е когато се чувствувам сама да го очаквам… и много щастлива съм когато си въобразявам, че и ти го искаш и ти го чакаш. За нищо на света аз не мога да те чакам още месец и половина. Това прави 45 дни, а аз нямам търпение. Аз те искам след 15 дена. Това е най-многото, което мога да ти отстъпя. И тъй след 15 дни (ако развода не е свършен и е останал за есента) ти трябва да си тук. Съвсем не се шегувам и ти си длъжен да направиш всичко, за да дойдеш тук. Никой нищо не ще ти пречи да работиш. Ако развода е свършен, уреди въпроса с квартирата и аз се връщам. Навярно с развода ще ни наложат (на Дренков и мен) едно запрещение да се женим — от 6 месеца или година — не зная това добре. Ето удобен претекст за хората — да не се же­ним още известно време. Тъй щото като идваш при мене — никой в нищо не може да те обвини (щом толкова те тревожат хорските обвинения). Щом настояваш и днес, че ме обичаш — няма защо да остана тук повече. Снощи ме обхвана такова силно желание да се върна, щото ти телеграфирах за резултата на делото.
Получих вчера и втората ти телеграма. Но нима поне приблизителния резултат не можеше да се знае? Трябва ми резултата — защото от него зависи връщанието ми. Щом ми съобщиш, че резултата е благоприятен — ще изпрата пианото и част от багажа. Не зная как ще опаковам багажа. Ще си съставиш понятие за умът ми, като ти кажа, че имам 9 възглавници… Във всеки слу­чай те не са за ушите ти и ти не си внушавай сам, че „чувствата ми ти измениха“— това би ти дало известно право и известна свобода, които аз не мога да ти дам. Не търся претексти и нямам нужда от тях — когато чувството ми ти измени — ти ще го знаеш направо и открито, бъди спокоен.
А за сега съвсем не виждам чувството ми да ти изменява, затова вземи най-радостната си физиономия и ела на гарата!! Щом получа известие за развода, ще се приготвя за път.
Вчера бяхме с Germaine при калугерките от N.D. de Sion. Едната от тях изглежда да има желание да ме праща в Мадагаскар. Тя намира, че за нещастните хора там е най-доброто местожителство… А аз гледах учудено и не разбирах за какво говори. Защото аз не съм нещастна, догдето те чакам. И тъй до скоро виждание, нели? Разбери, мой милий, че аз трябва да те вида по-скоро. Ти не знаеш колко безкрайни ми се виждат 45-тях дни, за които ти говориш. Аз се измъчих да те чакам… Струва ми се, аз няма да ги доживея. Ела по-скоро или съобщи въобще нещо благоприятно за развода, за да мога да се върна по-скоро аз.
Цалува те горещо и те чака с нетърпение.
твоята Лора

Тук ми омръзна много, мой Пейо. А и пис­мата, които пристигат от София до Виола, ме много нервират. Виола е писала вече ня­колко пъти да настоява за развода ми. Последния довод на майка ми е :—„ Щом са решили да подражават на Пенчо и г-жа Белчева, нямат нужда от развод“. Кажи, нели е възмутително? Още повече тя ще бъде първата, която ще се въз­мущава и ще страда от това. Тя уверява Виола, че аз съвсем не искам развод и че той не ме интересува достатъчно — за да се намеси и тя. Как да докажа, че ме интересува развода ми? И има ли нещо по-глупаво от въпросите ѝ… И тъй — аз оставям скоро Париж — отивам в Швейцария и чакам там известие от тебе. Мога да дойда в някое градче в Унгария. Там не рискуваме да срещнем българи, които да известят Дренков за това и той да си послужи с него при развода. Щом като е през юний делото —нека да се помъча да имам търпение. Но ако не се свърши през юний — аз вече ще се върна в София.
Колкото за разговора с Дучич, няма абсолютно защо да се сърда. Казал си истината, а тази истина изглежда една от най-хубавите истини на света — истината, че ще се видим. Колкото въпросът за женитбата ни… той все пак е най- хубавия въпрос на света, защото аз бих била много — много щастлива да бъда твоя жена» Остава да ме обичаш някога повече. А да се боиш от мене, ти сам най-добре знаеш, че няма защо. Ако има да се бои някой, то е само аз. Единственно от тебе — разбира се. Не, няма да ти обяснявам това.
И тъй,мой милий приятелю, ще се видим скоро, много скоро, след 10 дена. Бих отишла при г-жа Белчева, но ми са неприятни ироничните усмивки на майка ми. Тя ни вижда като че ли тол­кова лишени от каквото и да е свое — лично — щом даже в пътя към щастието си трябва да имитираме някого. Това ме силно ядосва и оскър­бява. Или може би тя самата го прави именно само да ме ядосва.
Днес ще прата карта на г-ца Конова. А ти напиши ми адреса на г-жа Белчева в Швейцария щом го знаеш. Все пак… ама не, аз бих предпочела да няма никой между нас, да сме сами в град, дето не познаваме никого. И кой знае дали в това желание има повече предпазливост отколкото известна ревност. Аз искам да бъдеш няколко дена мой — само мой. Тогава аз ще те гледам спокойно и дълго и ще разбера всичко, което ми е необходимо да зная. И тъй ний ще бъдем сами, само двама. Нели, мой Пейо? Нели не искаш никакви приятели, никакви познати около нас? Кажи, че е тъй, избери някое градче, дето ще бъдем само двамата.
Цалувам те горещо и до виждание, до скоро виждание, нели?

Твоята Лора

 “Лора до Яворов”, под редакцията на Ганка Найденова, изд. Хемус, 1935

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.