Кой всъщност е  Р. Г.? Един забравен българин в Бразилия

Започвам с няколко цитата:

„През тридесетте години на нашия век български градинари се озовават и в Бразилия. Интересни са сведенията, които ни дава писателят Матвей Вълев. Първият градинар в Бразилия е от Стражица, неговото име не се споменава, той е означен с инициалите Р. Г. След като напуснал България, обиколил част от Европа, доучил в Португалия и заминал за Бразилия, където станал преподавател в католическо училище. (курсив М.С.) Сред първите градинари са още пет стражичани, по четирима души от селата Буковци и Пашакьой. Отначало буковчани секат гори и за три месеца добиват около 100 тона дървен материал, който продават. После наемат 6 декара в Женерал Карнейро, градче на около десетина километра от Белу Оризонти, нивата им е залята от вода и те я сменят в местността „Серкадо”. Вземат за обработка 60 дка, торят ги с пепел от градските отпадъци и градината им става най-добрата българска градина в Бразилия. По-късно си закупуват и съответния инвентар – плугове, катъри, каруци, имат и наемни работници. Според Матвей Вълев: „Един си доведе жената от България, втори се ожени за бразилка, трети – за дъщерята на италианско семейство, а четвъртият остана ерген, но за три години успя да внесе в банката 50 000 лева.”¹

„Един си доведе жената от България”  – това е Христо Раев Неделков. Жена му е Руса Христова Раева. Сведения за нея намираме в анкетата на Иван Сарандев с Елисавета Багряна. Ето какво е записала тя през 1960 г. под формата на дневник:

„Руса Христова Раева – доня Роса, 66 годишна (дневникът е от 1960 г. – М. С.), родена в Крал-бунар (старо турско име). Баща ѝ бил учител – Коста Попов. Той е прекръстил Царски извор. Днес е Чапаево. В 1933 г. тя с двете си деца – Константин и Раю – на 9 и на 11 години идва тук, дето мъжът ѝ е дошъл 4 години по-рано. Мъжът ѝ се е казвал Христо Раев от с. Стражица. Приятели с Ради Стоянов Горски, също от Стражица, който е правил фалшиви банкноти с още двама и като ги хващат, избягал с единия, а другия го затварят. Тук е бил най-напред учител (много години), а сега е католически свещеник в някое градче между Рио де Жанейро и Сан Паоло.”² (курсив М. С.)

Синът на Христо Раев и доня Роса Константин (Konstantin Christoff ) е роден през 1923 г. в Стражица, България. На 9-годишна възраст заедно с майка си и брат си Раю заминава за Бразилия. Младият Константин учи медицина в Бело Оризонте и по-късно се завръща в Монтес Кларос, града, който вече е избрал да се установи. Константин преживява тежко смъртта на брат си Раю, обещаващ млад инженер, загинал при самолетна катастрофа. По това време той се запознава с художника Годофредо Гуедес и двамата стават големи приятели. Константин започва да снима необичайни изображения на пациенти от Санта Каза и персонажи от бохемската зона на града. Освен това рисува  пейзажи, натюрморти. В Санта Каза работи като общ хирург, а по-късно и пластичен хирург, уважаван заради иновативната си, компетентна и дръзка за времето си работа. След смъртта на баща му Христо Раев  нова вълна от тъга силно влияе на емоционалното му състояние. Тогава Константин се впуска в карикатурни рисунки. Сътрудничи на списанията „Produção Extra“ в Сао Пауло и „Careta“ в Рио де Жанейро. Сприятелява с карикатуриста Карлос Естевао и силно се влияе от картината на Чанина и Херкулано Кампос. Жени се за доня Yêdde Ribeiro, от която има синове Раю, Андрей и Игор.

През 1960 г. с участието на приятели създава списание „Encontro“ в Монтес Кларос. Той прекъсва рисуването няколко пъти, но с любещото насърчение на съпругата си винаги се връща към изходната точка, участва в индивидуални и колективни изложби, илюстрира книги и прави множество автопортрети, както и вълнуващата поредица „Via-Sacra“. През 1994 г.  Константин представя и книгата „Via-Sacra: Konstantin“ в Музея за модерно изкуство в Рио де Жанейро. Това са  шестнадесет платна, които изобразяват пътя на Исус Христос, в които чрез контрастни цветове и прецизна яркост  се създава желаното въздействие. Константин провокира силни емоции, защото успява да преинтерпретира и преоткрие библейската тема като проектира образите в настоящето, потвърждавайки, че критичният дух е в началото на непрекъснатата еволюция на човешкото същество.  Почива през 2011 на 87-годишна възраст в Монтес Кларос. (Източник: http://hoje.vc/1rzdn) В дисертацията си „Образите на естетиката на гротескното в изкуството на Константин Кристоф“ Мария Елвира Кърти Ромеро Кристоф цитира следното интервю с Констатнин:

„Интервю с художника Константин Христов за българина Ради Горски. Монтес Кларос, 2 април 2005.

— Кой беше Ради Горски?

— Ради Горски е пристигнал в Бразилия преди баща ми, след нощта на бунта (има пред вид взривяването на „Св. Неделя“ – М. С.).  Най-напред отишъл в Марсилия, а оттам – в Южна Америка. Пристигнал в Рио де Жанейро, където срещнал един руснак, който му предложил да замине за Диамантина, където се добиват диаманти. Ради Горски се качил на влака, но бил много уморен и пропуснал гарата. Влакът спрял на последната гара Бокаюва и от там на кон стигнал до Монтес Кларос. Тук се заселил и отначало преподавал френски език и математика в Colégio Municipal, dos Padres Premonstratenses. Освен това преподавал цигулка и създал хорово-театрална група. Когато се стабилизирал, поканил баща ми да дойде тук. В нощта на атентата баща ми избягал в едно село в планината и останал там до 1929 г., когато успял да замине за Бразилия, за да се срещне с Ради Горски.“

„Втори се ожени за бразилка” – Вероятно Матвей Вълев има предвид Педро Русев (1898-1962) – Петър Стефанов Русев е роден в Габрово, учи право в София, през 1928 се жени за Евдокия Янкова, от която има син Любен. През 1930 г. заминава за Франция, след което се установява в Бразилия. Там се жени за бразилката Дилма Силва и се ражда дъщеря му Дилма Русев – първата жена президент на Бразилия (мандат 1 януари 2011 – 31 август 2016).

***

Р. Г. е Ради Стоянов Горски от Стражица. Предполагам, че той е „четвъртият”, останал ерген и спестил пари. Не е доказано, че е „правил фалшиви банкноти”, бил е дълги години преподавател  в католически колеж, но не и свещеник. Името му е споменато и в книгата на Хараламби Проданов „Културният живот в град Стражица”:  „През 1919 г. читалищните самодейци представят „Наимичка майка ратайкиня” от Тарас Шевченко, която Петър Величков взема от търновското читалище. В нея участват директорът на банката Тодор Радославов, жена му, Петър и Ана Величкови, Ради Стоянов Горския, Кина Димитрова – учителка от В. Търново и др.”³

В личния архив на семейство Ана и Петър Величкови (Петър Величков е завършил Търговската гимназия в гр. Свищов и е работил като банков чиновник до пенсионирането си; Ана Величкова е била учителка в Стражица), близки приятели на Ради Горски, се съхраняват 21 негови писма до тях, до д-р Сава Попаврамов (дипломат, юрист, приятел на Ради от младежките години в Стражица, брат на Ана) и д-р Лиляна Величкова, дъщеря на семейството. Кореспонденцията продължава повече от 20 години – от 6 юни 1949 г. до 26 януари 1971 г., откогато е и последното писмо, адресирано до Ваньо Недков, внук на Ана и Петър Величкови.

Повечето писма са до Лиляна, която в началото на кореспонденцията е току-що завършила гимназия и има желание да замине за Бразилия. По-късно е приета в Медицинския факултет на Софийския университет, който завършва и работи като лекар в с. Раданово, с. Горна Малина, в Тунис и в София. Според писмата рождената година на Ради Горски е 1897 г. След януари 1971 г. нямаме сведения за съдбата му. Въпреки че работи и като градинар, той се издига до ранга на уважаван преподавател в сферата на точните науки, търсен лектор и член на научната общност в Сао Пауло. Писмата са интересни с това, че представят един българин интелектуалец, далеч от земеделските дейности, с които сме свикнали да свързваме емигрантите ни в Бразилия от този период. От писмото, адресирано до Сава Попаврамов разбираме причината Ради Горски да страни от тамошните българи. Може би затова името му не е сред често споменаваните емигранти в Бразилия.

16-4-70.

Драги Сава,

В отговор на твоето от 24.1.70.

Кратко изложение на моя живот тук.

Отначало работех като рисувач и с Димитър Раев работихме за отиването на бразилските параходи до Черно море, занесат кафе и на връщане жито. Много писахме, обяснявахме, но не бе възможно да победим други параходни компании.

Университет химия. Постигнах ръководене на захарна фабрика.

Писах Д. Раеву цените на продукти и заплати.

Дойдоха от Стражица 5 без специалност, незнаещи езика, казаха, че съм ги викал и че трябва да ги настаня добре, сметнаха, че съм на тяхно разположение. Оставих моята работа, след толкова учене и станах градинар. Почнаха да се карат помежду си. Заведох ги в малък град дето бях познат.

Големи чифликчии даваха гора; за всеки 44 хиляди м² 400 крузейроса (достатъчно да живее работника), да използват гората както искат: траверси, строителен материал, кюмюр и на края да запалят дребните клони и посеят мисир с семе на трева дадена от хазяин. След 4 месеца да си уберат мисиря и оставят тревата и се образува пасбище.

Дойдоха от Пашакьой кюмюрджии и дърводелци – почнаха, изгориха малко кюмюр, караха се и казаха – Раде, плати ни кюмюра, защото ние ще отидем в столицата на щата – морални и материални загуби за мен.

Оставих българите. В 1968 дойде Софийската филхармоника. Познаващ Стефана (братовия), Йордан Кожухаров ми поиска пари да си купи инструмент и даде Стефану стойността. Дадох му повече, отколкото поиска и го помолих да посети моя брат. Той, Йордан им писа поздрав от Търново и от Варна.

Затова за мен българи само в България – ти и твоите и моите в Стражица и някои други от миналите години.

Подобен сюжет описва и Матвей Вълев в разказа си „Гурбетчии”, който предавам с малки съкращения:

Гурбетчии⁴

 „… В нашето село, което лежи в Търновско, имаше един пенсионер, бивш горски стражар. Името му беше Пеньо Горския, а син му се наричаше според баща си Петър Горски. Учи – недоучи се Петър  и се загуби от село,  а след година чухме, че стигнал чак в Бразилия. Забравихме го след седем-осем години, дори и спомените за него почнаха да се заличават от паметта ни.

Веднъж аз, зидарят Ботьо, дърводелецът Моньо и писарят от общината Ганьо седяхме в топлото кафене и си говорехме врели-некипели, когато при нас като никога приседна Пеньо Горския.

— Добър ден, момчета. Имам едно писмо за вас.

Син му Петър пишеше, че в Бразилия, в град Монтес Кларос, той станал фабрикант и искал да почне голямо предприятие за горене на дървени въглища. Бразилците не знаели да ги горят, затова той ни предлагаше да идем при него, да ръководим работата и да печелим по хиляда лева на ден. Пътят до там струвал дванайсет хиляди лева, а щом сме стигнели, щели сме за една седмица да си изкараме пътните разноски и да започнем да печелим. Писмото си Петър завършваше така:

„Пишете ми навреме, за да дойда да ви чакам на пристанището на Рио де Жанейро.”

Бай Пеньо остави далечното писмо и си отиде, а ние останахме до късно да си шушукаме и да се убеждаваме един други.

След два месеца, навръх Нова година, си извадихме паспорти, отпътувахме за германския град Хамбург и се качихме на парахода за Бразилия.

…Обикаляхме няколко часа из града и се върнахме на пристанището, дето бе останал Ганьо да чака нашия съселянин Петър Горски. Но никакъв Петър не се беше явил, а вече стана следобед. Тръгнахме напосоки из града, докато намерихме емигрантската служба. За наша радост там открихме един чиновник – македонец, който говореше български. Той ни прегледа книжата, прочете писмото от Петър Горски и поклати глава:

— Луди сте били, та сте тръгнали…

Новият познайник ни натовари на влака и ни изпрати на държавни разноски за Монтес Кларос, дето стигнахме след три денонощия и лесно намерихме Петър Горски. Само четири дни по-късно вече сечехме дърветата за въглища в безкрайната и вековна гора, на един ден път от града, радвахме се, че бързо почнахме работа и бяхме уверени, че Петър ще си изпълни обещанието и щом продадем първия товар въглища, ще ни прати работници, които да работят под наше ръководство.

Но другояче ни било писано.”

След три месеца изнурителен труд и всевъзможни опасности, преживени в джунглата, сръчните българи завършват работата. Но радостта им не трае дълго.

„… пристигна Петър Горски с някакъв бразилец в жълти ботуши и кожени панталони. Мълчаливо огледаха въглищата и след като се начудиха на пумата, се отделиха и зашепнаха.

— Стига сте шепнали! – извика Моньо. — Петре, защо не ни кажеш какво има, за да разберем къде сме?

Петър Горски му отвърна:

— Нищо няма. Пазарим се за въглищата. Те са много добри, но…

Той замлъкна. Ганьо примижа и запита заплашително:

— Какво на? Казвай, де!

— Няма как да се изнесат въглищата оттук бе, другари. Път за камиони няма, а ако се наемат катъри, наемът за тях ще струва повече от цената на въглищата.

Изтръпнахме. Изведнъж разбрахме, че целият наш труд беше отишъл на вятъра поради недомислието на този човек.

— Аз бях убеден, че ще спечелим. Отде да зная, че няма как да се изнесат…”

После четиримата започват да правят заедно зеленчукова градина. И успяват:

„Веднъж пред входа на градината ни спря автомобилът на доктор Алфонсо. Той дойде при нас заедно с един възстар човек. Те дълго се разхождаха из градината, разгледаха и обиколиха всичко. После, като дойдоха при нас, непознатият мъж ни запита:

— Как успяхте с голи ръце да сторите това чудо?

— Успяхме, защото се съюзихме. Поотделно никой нищо нямаше да може да направи.

Двамата бразилци си шушукаха дълго и накрай доктор Алфонсо каза:

— Господинът е от Земеделската камара. В Бразилия има един закон, според който камарата дава за ползване инструменти и машини на добре подредени стопанства. Направете си списък на всичко, което ви трябва, за да нареди да ви го донесат. Тогава като си вземете един катър и два чифта волове под наем от някоя близка ферма, ще можете да разработите целия имот, а и работата ви ще бъде по-лека.”

Получават от Камарата четиринайсет различни машини, купуват след една година собствен място, изплащат си дълговете и започват да пестят пари след година-две да се приберат в България. Разказът завършва така:

„Тази история на четирима български гурбетчии от Търновско ми разказа веднъж в града Бело Хоризонте един от тях – Иван. Това не е съдбата само на няколко българи. Много, много наши сънародници с тежък труд и при големи лишения търсят прехраната си в далечни страни, при най-страшни условия на живот.

Всички те успяват, само когато заживеят сговорно един с друг и се борят с общи усилия.”

Патосът на разказа е в тон с политиката на списание „Кооперативна просвета”, където е публикуван за първи път. Интересно защо героят е Петър Горски – може би заради художественото обобщение, а не за документална точност Матвей Вълев е променил имената на героите. Още повече, че накрая се разбира, как „един от тях – Иван” е разказал историята. Така в крайна сметка писателят се е дистанцирал от конкретните гурбетчии и е създал събирателен образ на родните емигранти в Бразилия през 30-те години на ХХ в.

***

Отдаден на науката, непрекъснато усъвършенстващ знанията и преподавателските си умения, Ради Горски  остава самотник до края на дните си:

Преди години смятах да се задомя, купих и уредих къща, кандидатката имаше всички качества, била е първа в конкурси на красота, настоявах да не гледам други качества, обаче в разговор случайно каза, че останала сама в къщи с леля си в една неделя скъсала два чифта гумени ръкавици, за да си приготви ядене – казах си по-добре сам. Некои българи се ожениха – не са доволни. Подходящи причини ме караха да отлагам. Понастоящем живея сам в малка къща, обядвам и вечерям в гостилница. Съм преподавател в мъжки и девически колежи.

Общуването с католически свещеници дава отражение върху светогледа му – умереност във всичко, здравословен живот, дисциплина и спазване на нормите и закона:

Чета и пиша, конгреси, конференции, посещавам научни и индустриални заведения. Понякога и театър. И за да имаш по-ясна представа относно мен – повече от 20 год. почти живея с католически попове – те също не се женят, с отлично възпитание и много от тях са специалисти по всички отрасли на науката; имат гимназии, факултети и университети – повечето са европейци. Макар и цивилен, постоянно на непознати места ме смятат и с мен се отнасят като към поп. Също и моите колеги, жени и мъже, контролират разговора си и ако излезе някоя дума вън от закона, просят извинение – въобще минавам за много сериозен. Имам добра библиотека на френски, испански, португалски, италиански, руски, български и малко английски.

Въпреки че вече се е установил в страната, има добра работа и престиж в обществото, не рискува да покани близък човек при себе си:

Ако дойдеш, нищо няма да ти липсва, ще бъдеш като моя дъщеря. Една или две години ще ти бъде трудно, докато научиш езика, след това изпит, за да имаш право да работиш като лекарка. Аз толкова прекарах, че напълно приемам португалската поговорка: „За емигриране и женитба съвети не давам.”

Не се занимава с политика, споменава военния преврат в Бразилия през 1964 г. като нещо, което е полезно за страната и води до ред, дисциплина и просперитет.

Коментира изостаналостта на бедните класи в образованието и възпитанието и смята, че дългът на учителите е да се борят за издигане културното равнище на хората.

Разбира се, носталгията мъчи и него:

Спомена, който ми прати е за мен от най-голямо значение – представлява целият ми живот – символ на горите! Придружавах много пъти моя баща (беше беден, но работлив и добър) в горите, чувах горските птици, цветя, брах липов цвят, гъби и мъх…

О, мили спомени… Колко много желая да посетя тия места и си мисля дали са същите, както ги оставих!?

Поставих подаръка ти в моята канцелария при българското знаме – и когато ме попитат що значи това, отговарям: значи един живот! Замислям се и не продължавам, защото историята е дълга и те не могат да я разберат.

Обикновено пише писмата си през ваканциите, защото през останалото време е много зает:

Тук съм в същинска война по научното поле, лабораторен труд – всичко ми отива добре и вярвам, че ще победя. Понякога се виждам самичек, уморен, но не се отчайвам, като си спомня миналия военен живот, все пак това тук в сравнение е нищожно. Съм в 6-милионен град с много чужденци, между които подбирам. Съм добре с японци и китайци, са сериозни, наследници на многовековна култура. В университета са едни от най-първите и това ме успокоява – бих желал да имам 25 г., а не 70.

… Предприех дела малки и големи – през всичкото време работих различни работи. И учител по физика, химия, ест. история и рисувание. Също придружавам и UNESCO (в ноември 1945, 43 нации в Лондон се събраха да проучат възможността да се разруши завинаги мисълта за война). Съм сътрудник и на института за рационалната организация на труда, член на Conseil International de L’Organization Scientifique – Geneve.

Езикът на писмата е хубав, някои думи са леко архаични, но това не прави текста тежък за четене. Тъй като не общува с българи, единственият начин да поддържа езика жив са книгите:

Конференции, курсове и публикации на научното поле.

Затова трудно се изразявам по български. Срамно е, но е истина. Благодарение на нашата толкова любезна D^r Liliana, имам български книги, чета и ги разбирам; но да пиша – катастрофално. По няколко пътя реших да се изолирам една седмица и чета само на български, но това не можах, защото се явяваха случаи и трябваше да спра. Смятах и почнах да ти пиша с молив, за да мога да поправям – но сметнах, че не е красиво. Срам ми е да ти пиша колко време и колко пътя преписвах това писмо, за да бъде може би без грешки.

Извинявай, брат, вярвам, че ще поправя моя български и ще ти пиша красиво.

Радва го напредъкът на България през 60-те години, но желанието му да види отново родината е помрачено от подозрението, че веднъж пристигнал тук, не ще може да се завърне обратно, а животът му е в Бразилия:

Бих желал да си дойда, но макар и бразилски поданик, в България ще съм българин, не бих понесъл студа и да се върна тук ще е невъзможно…

… Влизането ми в България е лесно, но излизането трудно, казват романци и югославянци.

Ако би било възможно, бихме с теб посетили Министерството на просвещението, Търновската гимназия, ще им дам изгледи от тук, конференции – удоволствие би било. Тук с микрофон имам повече от 600 слушатели.

За съжаление на успях да открия роднини на Ради Горски в Стражица. След януари 1971 г. писмата до семейство Величкови спират. Повече данни за него не са открити.

Бележки:

¹ Григор Николов. Пуста да остане таз Америка, ВТ, Слово, 1994, с. 18

² Сарандев, Иван. Елисавета Багряна. Литературна анкета, 1990, Пловдив, с. 120.

³ Проданов, Хараламби. Културният живот в град Стражица, 2011, т. I, с. 125.

⁴ Публикуван в сп. „Кооперативна просвета”, 1937 г., кн. 18-19. Тук е цитиран по: Матвей Вълев. Избрани произведения, С., БП, 1975, с. 156

© Мая Славова