Константин Кисимов

Преди още да бъде любимец на българската публика, народният артист Константин Кисимов е любимец на цяло Търново, дето се е родил на 16 април 1897 година. Там той расте сред старо, заможно, родолюбиво семейство, членовете на което са участвали във Велчовата завера – и завършва гимназия, ограден от добри другари, които и днес обичат да си спомнят за неговите първи успехи на сцената.

Още през декември 1922 година след успешно издържан изпит Кисимов е драматически ученик при Народния театър в София, дето несменно работи вече трийсет и три години. Народният артист Иван Попов пръв забелязва неговото присъствие в театъра и му поверява роли в свои постановки. В театралната студия на Славянска беседа, с режисьор Исак Даниел, той участва и в “Любовта лекар”, и в “Ханеле”, а през 1924 г. и 1924/1925 г. Константин Кисимов е зает, току-речи, във всички представления на Народния театър. Паметно ще остане изпълнението му в Труфалдин в пиесата по Карло Гоцци от Шилер “Турандот”, дето под прекрасната музика на Бузони младият артист със завидно чувство за ритъм отмеряше своите стъпки сякаш за танц и постигаше едно от най-съвършените си превъплътявания. Личеше умението му още с първата своя поява да завладее публиката и да я държи в плен, докато свърши представлението. Но жаждата за нови знания отправя Кисимов към чужди страни: от 1925 до 1927 година той е във Виена и Париж денонощен посетител едва ли не на всички концерти и представления, които се играят там през тия два сезона. Неговият вкус, неговата чувствителност, неговата театрална култура се обогатяват непрекъснато и когато след двегодишно отсъствие се връща пак у нас, Кисимов е желаният, търсеният изпълнител в постановките на двамата режисьори при Народния театър – Николай О. Масалитинов и Хрисан Цанков. Наред със Стоян Бъчваров той е вече Андрокъл, той е Бротоно.

Неговото неоценимо качество – трудолюбието, присъща черта едва ли не на всяко дарование – го насочва към естрадното изпълнение, в което оживяват забравени поеми, откъси от неосъществени пиеси, възпламенени от творческия огън на артиста. Когато през февруари 1950 година Кисимов излиза на московска сцена, Ан. Канкарович, като пише за концерта на българските артисти в Съветския съюз, подчертава неговите артистични качества: “могъщ темперамент, колоритно богатство на звучащото слово, великолепна миласка, строг и съществен изразителен жест”.

Техническото съвършенство, което постепенно придобива Константин Кисимов, му позволява да бъде изпълнител на роли, за които се иска преди всичко голямо актьорско майсторство. Така той създава незабравимия образ на Емануело Ригатиери в “Когато вятърът си играе”. Нему може само да се съчувства – толкова непринудено искрен е тоя клет самотник, парализиран от безпокойства и съмнения, чиято кожа нашият Кисимов с особено задоволство навличаше едва ли не всяка вечер, поне през три театрални сезона.

Кисимов неведнъж е давал доказателства, че може да бъде еднакво добър и в чужди, и в наши пиеси, че може да бъде и Хамлет, и дядо Продан в “Престолът” от Иван Вазов, че може да се вслушва с еднакво внимание в препоръките на своя учител Масалитинов и на Николай Василевич Петров, който по думите на прочутия съветски артист Николай Черкасов е “един от най-крупните майстори на съветския театър”.

Константин Кисимов е играл с голямо творческо умение – с лекота в движенията, с непрекъсната смяна в интонациите, “с чудна подвижност” в над сто различни роли. Някои от тях е могла да спаси само неговата голяма дарба да се преобразява. Но наред с тия сами по себе си несъстоятелни роли, озарени от блясъка на талантливия изпълнител, Кисимов играе роли като Карандишев, Счастливцев, Мурзавецки, от които не би могъл да се оплаче. Не би могъл да възнегодува срещу техния език; да каже, че този език не съответства на професията, образованието, развитието, възрастта на действащото лице, не съответства на професията, на неговата психологическа характеристика. В театралната разработка на тези образи са взели участие най-прославените руски и съветски артисти. И у нас, още в първите години от основаването на българския театър, Островски влиза в репертоара на нашите най-добри театри. Няма български артист, който не е изпитвал радост, че участва в негова пиеса. При тоя случай особено значение придобиват думите на Добролюбов, че произведенията на Островски, на тоя руски Голдони, са “пиеси на живота , характерите на които са почерпени направо от действителността, и следователно трябвала се изпълняват от артисти, които имат ясно познаване на живота, които оправдават пиесата в нейните намерения и отговарят на възраженията, които тя може да извика. Към тези артисти спада Константин Кисимов. В ролите, които е изпълнявал – Креспино и ди Ферлипополи, Великият инквизитор и Мулей Хасан, Ланчелото и сър Ендрю Егчик, Моска, Патлен, Калхас в комическата опера на Офенбах “Хубавата Елена”, – Кисимов се е стремил да постигне свой стил на игра, свой собствен художествен израз. Но за да има свое лице, съвсем не е било необходимо да играе всички роли еднакво, неговите представления на една и съща пиеса да си приличат като две капки вода. За отделен стил на игра при този артист може да се говори дори когато изпълнява произведения от един и същ литературен вид – “Женитба” или “Тартюф”. Неговият Оргон например – простодушен, наивен, лековерен, упорит в сцените с Дорина, съществено различен от неговия забавен Подкальосин – буди по-скоро смях отколкото умиление.

Комедия делл арте, която издига в култ изкуството на актьора – комедия, при която успехът на представлението зависи изцяло от изпълнителите, – винаги е била по вкуса и възможностите на нашия Кисимов, който умее да извлича смехотворен ефект от всичко. И тъкмо защото не може да се задоволи с грижливата разработка – до най-малки подробности – на ролята, с блестящата външна форма на италианската комедия, почувствал, че без съдействието на големия автор няма голям актьор – той прибягва към Молиер и става един от неговите най-верни тълкуватели.

Макар Молиер да намира у нас в лицето на Константин Кисимов свой вдъхновен изпълнител, нашият артист не остава само при неговите комедии. Той дава живот на няколко неповторими образа в българската драма. При всички постановки на “Хъшове” след 1932 година с еднакво въодушевление той играе Странджата. Наред с народния артист Владимир Тенев той е Златил в “Боряна”. Негова роля в “Свекърва” – в постановката на Хрисан Цанков – става Велчо. Наред с народния артист Петър Димитров той е Юрталана в “Снаха”. Кисимов играе и в “Хан Татар” Кокалчето Георги; в “Борбата продължава” – Нисим; в “Преломът” – пиеса, която поставя с народния артист Николай О. Масалитинов – Пунчо и т. н., сякаш неговата дарба да разкрива образи, осъществени в тяхната точна социална характеристика, намира богата възможност да се прояви напълно в българската пиеса.

Константин Кисимов е артист, който владее превъзходно не само комедийната техника. С еднакъв успех той изпълнява роли както от комедиен, така и от драматически характер. Страстно утвърждава със своето изкуство нови художествени ценности, нови художествени форми, споява в органическо единство реализъм и романтика. В Сийартоне от “Изпитание”, в Аркадий Павлович от “Платон Кречет”, в Найден Варов от “Вяра” той създава три съвършено различни образа, плод на истинско актьорско майсторство, на верен сценически живот. Опрян на системата на Станиславски и  Немирович-Данченко, предявил високи идейни изисквания към своето изкуство, с философски оптимизъм Кисимов продължава да твори своите неповторими сценически образи, всеки един от които е белег за нов възход към върха на неговата слава.

Николай Лилиев

в. “Литературен фронт ”, 8 май 1955