Константин Кисимов

Константин Кисимов е един от най-даровитите български актьори в последните десетилетия. И пръв е не само защото е даровит, а и защото е може би най-трудолюбивият измежду всички. Никога Кисимов не чака да му се даде, а с фанатизъм на йога върви към своята цел и сам си взема всичко. Лъжат се ония, които мислят, че той е движен от случайността. Случайността при него не играе никаква роля. Често някои хора не знаят защо Кисимов върши това или онова и са склонни да го иронизират за някои негови действия. Но когато резултатът е налице, едва тогава разбират, че достойни за ирония са били самите те.

Горещината, всеотдайността, упоритостта и голямата обич на Кисимов към театъра са толкова необятни, че му дават често изглед на чудак. Когато Кисимов не успее в някоя своя смелост, отчайват се по-скоро околните му, а той става по-твърд и по-смел и без да обръща внимание на никого, започва още по-настървено да преследва целта си. Неговата жажда за изявяване на сцената е толкова силна, че ролята, която му е поверена в една пиеса, не го задоволява, той иска да играе и да изучи всички роли – понякога и женски. Същата тая жажда за работа и осъществяване го кара да тича от естрада на естрада, да участва неуморно във всички сценични начинания, да играе с любители и често да отива в помощ на много театри в провинцията. Завръща се в София, бързо излиза на дневно и вечерно представление, за да участва късно вечерта в някоя квартална вечеринка.

Отнемат ли му възможността да участва на сто места, той почва да тъгува и тогава се залавя да учи наизуст “Скъперникът рицар” на Пушкин, да усвоява дълги монолози от класическите пиеси, да представя където и да е “Фауст” по любимия му превод на Александър Балабанов. За голяма изненада на всички ни често научаваме, че Константин Кисимов в някаква аудитория на университета произнесъл наизуст хилядата тежки стиха на Есхиловата трагедия “Прометей” пак по превода на Балабанов.

Ангажира ли се в някой филм, от ранни зори още е готов и се върти нетърпеливо пред камерата, спи неразгримиран, живее с живота на ролята си и стоически се пече на слънцето или потъва с радост в снежните веявици. Жилав и упорит, той е понасял всички несгоди на нашата професия и никога не е казал хулна дума.

А при обиколките ни из провинцията, когато късно през нощта вагонът ни се закове на някоя гара, той спокойно чака с часове и блаженства под звездния покров. И ако гарата е Трапезица в родния му град Търново, Кисимов се отдава на детските си спомени и разказва чудни легенди. Звездите над нас са спрели ясни и чисти, сякаш и те слушат и потрепват другарски. И току някоя по-възторжена от тях полети към нас и като ракета изгасне зад вагоните. Настава тишина. Възбуден от неочаквания поздрав, Кисимов се заглежда в небето и дълго, дълго разказва за пътя на звездите. После спира внезапно, поглежда часовника си и замечтан зашепти:

– Ей, гледайте сега по посока на високите тополи: след пет минути над тях ще изгрее една много красива звезда. Собствено това не е една  звезда, а няколко заедно, но като една изглеждат. Това е моята любима звезда… Ярко свети, но бързо утрото, ще я пропъди. Гледайте, докато не са пропели петлите. После почва денят и ние заспиваме във фургона под песента на копелетата.

Дали Константин Кисимов е по-интересен на сцената, отколкото в живота – не съм си отговорил на тоя въпрос. Важното е, че е интересен и се помни, където и да е.

 Никола Балабанов, в. “Вечерни новини”, 6 май 1955 г.