Константин Гълъбов. На Велика сряда

Spread the love

Бият камбаните и аз си спомням за тебе. Ти, която ме откърми, не си при мен, но твоят образ изпълня душата ми: Виждам старческото лице, по което животът изписа своята мъдрост, виждам черната забрадка, която неволята сложи на главата ти, виждам кроткия ти поглед, в който припламва едно откровение. И аз те разбирам, майко — разбирам те тъй, както те разбрах някога, когато се замислих за ширните тракийски полета и орачите по тях, за благословените лозя в полите на Родопите и приведените копачи по тях. Ти ми говориш за мъката, сълзите и упованията на безименните; заклинаш ме като чадо на ширните полета и благословените лозя да обичам нашия трудолюбив и способен народ. Но това не е Всичко, което разбирам от твоето сбръчкано лице, от твоята черна забрадка, от твоя кротък поглед. Разбирам и нещо друго — копнежа по слънце, с който е живял българският народ, с който живее и сега. И аз си спомням, майко, онази Велика сряда, когато ти дойде в Пловдив, за да ме водиш в село за Великия празник. Ние вървяхме пеш с торби на рамо, ти ми говореше, че трябва да се уча, и аз се замислих за ширните полета и благословените лозя, за орачите и копачите по тях. Тогава край нас профуча един влак със светли прозорци, през които се виждаха кадифета и кожени куфари, богати и доволни чужденци. Те гледаха синята верига на Родопите, орачите и копачите, мен и теб, но подозираше ли някой, че в душата на тази бедна жена и този невръстен ученик може да тлее копнеж по слънце?

Всички ние сме синове на орачи и копачи — на майки с черни забрадки. Ала всички ние живеем с копнежа по слънце: с могъщата воля да надхвърлим своя духовен ръст, да бъдем скок в развитието на българското племе, и днешното поколение е показалец към едно бъдеще, каквото никой от проходящите не е подозирал и не подозира. Писатели, учени, художници, учители — и най-незначителният от тях носи в душата си този копнеж, копнежа по една голяма българска култура. Защото този копнеж е стихия. Защото той живее и в душите на безименните — защото тлее дори и в погледа под черната забрадка.

Да бъдем верни на себе си и черните забрадки.

Изток, 1, 1926, №29.

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.