Райна Костенцева: Книжен пазар, издатели и публицисти

Spread the love

В тази наша „преславна Радославия“ намираха място и други тъмни явления. Книжният пазар например беше наводнен със сензационна булевардна литература. Наред с произведенията на класическите български писатели, като Ботев, Каравелов, Славейков, Друмев и др., се разпространяваха и четяха „Цариградските потайности“, „Воденичарската усойка“, „Потайносилите на принц Карла“, „Рокамбол“ и други „бисери“ на криминалната литература, които се издаваха в нескончаеми брошури и струваха по десет стотинки едната. Тази достъпна цена даваше възможност на голям кръг от хора, дори и на децата да се снабдяват с тях. Никой не се опълчваше срещу разпространението на тази булевардна литература. Благонравните граждани си четяха Библията и Евангелието, купуваха си за Нова година по едно календарче и от него научаваха кога ще вали дъжд и кога сняг, кой светец кога се празнува, за да не се изпусне някой имен ден, кога е голямата Задушница и пр. Прочитаха по някоя и друга приказчица и с това се изчерпваха литературните им интереси. За децата се разпространяваше едно прастаро издание „Бащин език“ в два тома. От него те черпеха всичките си мирски познания, а от букварчетата и читанките се учеха да сричат.

В нашата домашна библиотека имаше една дебела книга, нещо като алманах, в която Кръстю Пишурката беше побългарил чужди приказки и я беше посветил на дъщеря си Битка. Известен е на всички ни куплетът на Христо Ботев от стихотворението му „Защо не съм“:

Защо не съм и аз поет,

поет като Пишурката?

Ех, че ода бих направил

на баба си на хурката!…

На времето си Кръстю Пишурката безспорно е бил един от добрите наши литератори. На младини обичал да пише и когато го запитвали Какво прави, той отговарял: „Пишуркам.“ Оттам получил и името си Пишурката.

Моето литературно образование започна с детските приказки. Впрочем Тогава нямаше приказки специално на деца, но изданията на баща ми бяха и за деца: „Злочестко и Сретко“, „Белка и Червенка“, „Богдан юнак и хайдут Сидер“, „Хубава Грозданка“ и др. Между тези книги имаше и една от Дикенс, мисля, че беше озаглавена „Скрудж“, коледна приказка.

Преди да постъпя в първо отделение, чичо Арсений ми подари за Нова година едно течение на детското списание „Звездица“. Излизаше за първи път месечно детско списание у нас. Когато раздавачът ми го връчи, аз започнах да плача.

–      Защо плачеш? – попита ме майка ми.

–      Ами нали, като тръгна на училище, учителката ще ме изпитва от него, а как ще запомня всичко, което е написано вътре?

–      Учителката няма да те изпитва по него – успокои ме майка ми. – Тя ще ти даде букварче. А пък ти знаеш да четеш и ще ти бъде много лесно. Трябва да се гордееш, че като големите и ти ще получаваш поща, а не да плачеш.

сп. „Звездица“

Редакторът на списанието беше софийският учител Никола Беловеждов. После излезе също за деца списанието „Младина“. Даваха във всеки брой по една цветна картина на отделен лист и това много се харесваше на децата. След „Младина“ излезе списание „Пролет“, после „Градинка“. Имаше и една дебела книга с приказки, под заглавие „Здравец“, издадена от Стоян Русев. Дядо Благо също издаде детски книжки – и това беше всичко.

Възрастните се просвещаваха главно от вестниците, които Тогава не бяха многобройни, както днес. Имаше един на консерваторите и един на либералите. Излизаше и един независим вестник. Появиха се и хумористични вестници, но те не намираха редовни читатели и спираха преждевременно.

Имената на детските писатели се срещаха само под стихчетата в читанките, които ни караха да ги изучаваме наизуст. Тогава ние декламирахме, а не рецитирахме, както казват сега. Моите декламации биваха придружавани с жестикулации, на които сега, като си спомням, се смея. Това, че баща ми работеше с книги и майка ми му помагаше, събуди у мене любов към книгата. Ето и сега, в преклонна възраст, съм седнала да пиша книга, в която да си припомня интересни, отдавна минали събития и изчезнали хора. Няма нищо чудно в това, че говоря за неща, отпреди 75 години. Старите хора помнят най-добре онова, което е станало в детската им възраст, а всичко, което е минало пред техния поглед в по-късните го-дини, сякаш избледнява.

Първата книга, чрез която се учих да чета, беше букварчето на проф. Йосиф Ковачев, издание на моя баща. Освен него той издаде и „Софронието“, „Сърбия“, комедията „Щастие в играта“, песнопойките, които майка ми стъкмяваше, „Съновник и трепетннк“, „Писмовник“, „Хубава Сидония“ и пр.

Най-много работа създаваше на майка ми стъкмяването на календарчетата. Татко беше първият календарджия в София. Тези календарчета приличаха на алманаси. Какво ли нямаше В тях! И полезни сведения, и поучения, и стихове от Вазов, Петко Славейков и други. А приказки – колкото щеш! Тия наши календарчета се търсеха много заради богатия им и забавен материал. Иван Божинов, чирак при баща ми, като стана самостоятелен, си основа печатница и започна да издава календарчета, но те не бяха на висотата на нашите.

Иван К. Божинов стана книжар, печатар и издател по една случайност. И случаят е наистина куриозен. У дома лете и зиме се пиеше чай през всяко време. Баща ми беше донесъл от Москва два самовара и те никога не преставаха да ни служат. Родителите ми седели един летен ден в двора, близо до пътната врата, която била отворена. Пиели чай. Минал Иванчо покрай портата, облечен в дебърска носия, и надзърнал в двора. Попитал не искат ли родителите ми боза.

Иван К. Божинов

Татко го поканил да влезе и го почерпил с чаша чай. На Иванчо му харесало и казал: „Дай ми още за пет пари!“ „Не – отвърнал баща ми, – ние те черпим и чай не продаваме“ – и му налял още една чаша. Иванчо правел впечатление на събудено момче, пък и бил син на изстрадала Македония, та заинтересувал баща ми и той го попитал: „Не искаш ли да продаваш из улицата книги? Ще печелиш много повече, отколкото от бозата.“ Иванчо оставил гюмовете с бозата и поел календарчетата. Не минало и половин час, и той се върнал за други календарчета. От този момент Иванчо станал постоянен гост на нашето семейство и се въртял все около майка ми, когато тя, седнала в градинската беседка, съчинявала календарчетата. Той ѝ пречел да работи спокойно, защото постоянно надничал в работата ѝ. Майка ми го отпращала, но Иванчо не си отивал. Щом го пропъждала от едната си страна, той се появявал от другата. „Хи, хи, хи…!“ – постоянно се кикотел и надничал. Така лека-полека се запознал с тънкостите на работата и сам започнал да стъкмява календарчета, но те били сухи по съдържание.

Продавачи на изданията на баща ми бяха още Андон Джамбазов и Бързаков, които после си откриха книжарници.

В турско време моят баща пътувал от град на град, от село на село, от паланка на паланка и продавал книги, с които се снабдявал от книжарниците на Д. В. Манчов в Солун и Хр. Г. Данов в Пловдив. При едно отиване у Данов той го посрещнал с думите:

–      Бай Костенцев, ти си народен човек, ще услужиш на делото!

–      Казвай! – отговорил баща ми.

Тогава Христо Г. Данов го въвел в една уединена и забутана тайна стаичка, където чуждо око не прониквало. Там седял един хубав човек със светли очи, който го посрещнал учтиво.

–      Това е Апостола – казал Данов, – той ще ти каже какво иска от тебе.

Баща ми останал колкото слисан, толкова и щастлив, че му се удало случай да се запознае с легендарния Васил Левски.

–      Чух, че Вие сте добър българин, и затова Ви възлагам една народна мисия. Когато пътувате из България, да разнасяте заедно с книгите и комитетски материали – писма, прокламации и други.

–      Ами ако ме хванат, господин Левски? – попитал баща ми.

–      Не се бой, няма да те хванат – отговорил Левски спокойно, но твърдо и убедително. – Ще направим така, че и да те претърсват, нищо да не намерят.

–      Как ще стане тая работа?

–      Ще направим сандъци с двойни дъна, над дебелото дъно една тънка дъсчица, завинтена с бурмички.

–      Така и направихме – разказва баща ми. – Той ми даде дванадесет прокламации, предназначени за повдигане духа на народа.

–      Ще ги даваш във всеки град – допълнил Апостола, – като избираш най-умния и най-добрия учител. Той ще прочете прокламацията на другите учители, а те ще пръснат вестта между населението.

–      Тръгнах с прокламациите, които бяха предназначени специално за Македония. Сам Левски ги беше разпръснал до Кюстендил, а моята мисия беше да ги разпространя оттатък. Най-напред отидох в Крива паланка. Както ми беше поръчано, събрах учителите да си избират от книгите. Дръпнах едного настрана и го помолих да ми посочи най-дискретния между тях.

–      От Георги Христов нямаме по-умен и по-дискретен учител – каза ми той, – на него можеш да се довериш.

–      Поканих тоя учител в стаята си и му дадох прокламацията с поръка, щом замина – да свика колегите си и да им я прочете, а те от своя страна да подготвят гражданите така, че когато дойде времето, всички да бъдат приготвени за всенародното въстание. Оттам минах през Кратово, но там не можах да се спра и не оставих нищо. В Щип дадох прокламацията на Михаил А. Ковачев, учител, щипянин, брат на Йосиф А. Ковачев. В Струмица дадох прокламацията на даскал Васил Стоянов, в Серес – на Салтънджиев, в Мелник – на един от с. Гайтаново. Върнах се у дома, а след това оставих прокламация в Тиквеш и в Прилеп на един учител от Охрид. Оставих прокламация и в Охрид, а в Ресен не можах да дам. В Струга дадох прокламация на един учител от Дебър.

След като пътуващият книжар многократно е бил залавян за това, че бил продавал български книги, чрез които бунтувал народа, затварян и дори осъждан на смърт, и то главно заради „Иванко“ и „Българска история“, по едно чудо се отървал от въжето. Случайно се намерил някакъв гъркофил, който изтълкувал книгите като съвсем невинни: „Едната е календар – казал той – и в него се пише кога ще вали дъжд или сняг. Другата е буквар, по който децата се учат да четат и пишат.

Друг път пък го пуснали от затвора самите заптиета, защото баща ми им пял стихове от Корана.

Той беше наистина голям песнопоец и владееше перфектно турски, арабски и гръцки.

Когато бил в Арабия, научил по слух тия стихове и веднага щом ги запял, пазачите си казали: „Абе какво правим ние? Затворили сме едни свят човек, я да го пуснем!“ и го освободили.

Прав бил Васил Левски, когато му заявил, че никога няма да го хванат с тайните книжа. През всичките перипетии, през които е минал, при всичките си арести и затваряния двойното дъно било така добре направено, че никой никога не се сетил да го отвори и да намери онова, което неминуемо е щяло да го окачи на въжето.

Когато баща ми се завърнал от Арабия, донесъл един пергамент, на който била отпечатана ръката на Мохамед заедно с някакви ориенталски знаци и писмена. Той винаги носеше със себе си този пергамент и когато го пипнели, с него се отървавал. Най-много страдал от доносите на гърците. Гонил заедно с Иван Шумков гръцките владици от Македония, та има дял и в църковната борба. Дори в Мелник гръцкият консул му забранил да продава книги в чаршията, защото това били афоресани книги. Баща ми му донесъл, както се казва, от триста кладенеца вода, след което му казал: „Ако българската църква е афоресана, афоресани ли са и книгите? Скарали се вашите свещеници и нашите и вашите направили схизмата. Но книгите не подлежат на афоресване.“ На консула се понравило обяснението на баща ми, потупал го по рамото и му казал: „Хайде, душко, иди си продавай книжките, няма да ти преча. Ако всички българи бяха умни и разбрани като тебе, нямаше да ги гоним, но те са прости и дебелоглави и затова ги гоним.“

Друг път, подкаран под стражарски конвой за затвора, той се отървал с рушвет.

Веднъж, пак осъден на смърт, баща ми разбрал, че каймакаминът е арабин. Тогава висшите чиновници в Европейска Турция били повечето араби, защото били по-просветени от анадолските турци. Баща ми казал на пазача си: „Заведи ме при каймакамина. Искам да му кажа „чифт лакърдии“. На турски това буквално означавало даване на рушвет. Заптието си помислило, че като има за каймакамина, ще падне нещо и за него, и тутакси изпълнило молбата на затворника. Когато се явил при каймакамина, татко Веднага му заговорил на арабски. Захвърлен в чужда нему страна, в която не е имал възможност да слуша родния си език, той се смилил и освободил баща ми.

По повод на гръцка клевета пътуващият книжар бил повикан в хюкюмата. Редом с каймакамина седял и гръцкият владика в града. Председателят се обърнал към баща ми с въпроса:

– Защо си дошъл тук да продаваш български книги? Ето, деспот ефенди казва, че тук няма българи, а само турци и гърци.

– Ако видят хората, че фурната вади топли самуни – отвърнал баща ми, – нали всеки ще се затича да си купи? Така и моите книги са като топли самуни за българското население. Вие казвате, че тук има само гърци и турци. Добре. Но тогава турците и гърците ли купуват моите книги? А тези книги се купуват, което показва, че има българи, които обичат да четат българските книги. Щях ли аз да ходя залудо да предлагам книги, ако те не се четат от българи! Аз се трудя за прехраната на семейството си и да плащам данъка на султана. Имам книги за 200 хиляди наполеона. Ако деспот ефенди докаже, че тук няма кой да чете български книги, ще ги изгоря всичките като слама сред мегдана. Падишахът ми е дал правото да продавам моите книги и никой няма право да ми пречи!

Като чул каймакаминът голямата цифра, подхвърлена от баща ми, сметнал го за много тежък търговец и се уплашил да поеме отговорност, та изпратил обвиняемия по живо и по здраво, а деспот ефенди останал с пръст в устата.

А колко незнайни негови колеги, пътуващи книжари, са загинали от султанските управници, защото им е липсвал кураж и находчивост, с каквито се отличаваше баща ми?!

След като му омръзнало да се скита немил-недраг, преследван от турци и от гърци, несигурен за живота си, баща ми си отворил книжарница в родния си град Щип. Друга книжарница дотогава не е имало В този град. Почнала интелигенцията да посещава редовно книжарницата – не само за да си купува книги, а и за „лафмоабет“. Станал редовен посетител и каймакаминът. След известно Време един българин от мезлича доверил на баща ми: „Чух, че говореха за тебе. Казваха: В града няма по-опасен човек от книжарина. Трябва да го премахнем!“

Щом разбрал това, татко веднага възседнал кон и преминал нелегално границата. Със спестените си пари, възлизащи на 400 турски лири, той си купил в София една къщурка от изселващи се турци, за да не живее в хан, и си отворил книжарница в Сунгулар чаршия – най-дългата и най-старата софийска чаршия, простираща се от пл. „Св. Неделя“ до бул. „Драгоман“. Гледана и преценявана с днешните наши мащаби, тя ще ни се стори съвсем малка по територия, но това е била най-голямата чаршия в София. Баща ми се озовал тук веднага след освобождението на София.

Михаил Костенцев

От казаното за баща ми може да се извади макар и повърхностно заключение за дейността на българските пътуващи книжари през време на робството – съсловие, за което почти няма ни паметник, ни помен. Само Христо Г. Данов споменава в своята биография за някои от тези труженици, между коитo и за двамата братя Михаил и Арсений Костенцеви. Арсений предпочел учителството пред книжарството. След Освобождението той заемаше отговорни постове като чиновник в новата столица…

За следващия развой на нашата литература пишат и други автори, които познават столицата от по-ново време.

Михаил Костенцев е проявил дейност не само в турско време. Той е бил повече от 50 години софийски гражданин и е един от първите радетели не само преди, а и след Освобождението на България в областта на книжовното и революционното дело. Той пръв открива книжарница в новоосвободената столица, пръв издава годишни календарчета в София. След като напуска магазина си в Сунгулар чаршия, установява се като книжар-антиквар в едно от помещенията, намиращи се в двора на жилището ни, и продава антикварни книги на половин цена. При него идват много наши учени да дирят материали за своите студии. Редовно го посещават общественици и писатели, за да го разпитват за срещата му с Левски и участието му във възрожденските борби (църковни и политически). Всъщност той е първият книжар-антиквар в нашата страна. Не зная дали е и пръв издател, но във всеки случай е един от първите след Освобождението.

В Министерския сборник има записани негови приказки и песни, които е събирал през време на пътуванията си.

Изданията си моят баща печаташе в печатницата на Богдан Прошек, открита в 1878 г. През 1889 г. тя става Придворна печатница. Намираше се на ул. „Московска“, срещу източната страна на двореца. Печаташе и при Янко С. Ковачев, чиято печатница беше на мястото, където по-късно се оформи площад „Славейков“.

Богдан Прошек

Наскоро след това отвори печатница Иван К. Куцев от Щип. Тя се намираше на пресечката на ул. „Цар Симеон“ и „Княгиня Мария Луиза“. Куцев беше много фин човек, просветен и културен, и за времето си – много модерен. В неговия дом си даваха среща първите македонски революционери. Там съм целувала ръка на Гоце Делчев.

След книжарницата на баща ми отвори книжарница Евангелското дружество с управител Касъров. След неговата смърт го замести жена му. Когато бях дете, моята майка ми показваше неизплатени полици на Касъров, който вземал от баща ми стока, но не можел или не искал да я изплати – това не мога да кажа. Баща ми не искал да го съди и държеше полицата за спомен.

На мястото на Касъров откри книжарница охридчанинът Григорчев, а преди него – прилепчанинът Олчев. В софийските 4 книжарници се продаваха книги за прочит, учебници, учебни помагала u дp. У баща ми освен поменатите артикули се продаваха свещенически одежди и църковни пособия, щампи с изображение на боевете през Руско-турската война и олеографии във варакосани рамки, както и икони, които не се продаваха никъде другаде.

Македонец беше и родоначалникът на жълтата преса у нас Стоян Шангов, собственик на ежедневника „Вечерна поща“, за който вече разказах.

Освен сензационните новини Шангов поместваше във вестника почти всеки ден политически закачки. Ругаеше княза и Стамболов, без да му мигне окото. Често подвеждан под отговорност и затварян за обида на трона и короната, щом излезеше на свобода, той започваше отново издаването на спрения вестник с още по-ожесточени политически нападки.

Социалистите тогава още не бяха се разделили и издаваха в. „Работнически вестник“. Челниците на социалистическото движение Димитър Благоев, Георги Кирков и по-сетне – Васил Коларов, Георги Димитров и други, бяха смели борци и мъдри политически деятели. Носителите на опортюнистическите тенденции В социалистическото движение Янко Сакъзов, Константин Бозвелиев, д-р Петър Джидров и Димитър Димитров бяха хора пo-друга категория. Те искаха хем агнето да е цяло, хем вълкът да с сит. А в политиката това много трудно може да се осъществи.

Стоян Шангов

Димитър Димитров умря млад. Беше заболял от туберкулоза, за която Тогава нямаше ефикасни лекарства, и умря преждевременно. Той се очертаваше като способен синдикален деец, но смъртта му попречи да изпълни своите предначертани планове. Това направи младият тогава и с необикновена енергия труженик в работническото движение в България Георги Димитров. Васил Коларов работеше в Пловдив, а Георги Димитров – в София.

Васил Коларов пък се ползваше с голям авторитет сред интелигенцията. Той беше човек с големи научни познания, всестранно образование и се наложи като незаменим теоретик на социализма в България. Най-големият трибун на социалистическата партия тогава беше Георги Кирков, когото наричаха Майстора. И наистина, той беше неповторим майстор на публичното слово. Когато се оповестяваше, че на социалистическо събрание ще говори Георги Кирков, цяла София се стичаше да го чуе, независимо от това, че слушателите в по-голямата си част не бяха социалисти. Неговите речи бяха пленителни. Пропити с художествена образност, наситени с рядък хумор, те се слушаха с наслада и задоволство.

Когато излизаше да говори, Янко Сакъзов започваше съвсем бавно, тихо и напевно. От публиката винаги се обаждаше по някой: „По-високо!“ А той пак, сякаш невъзмутим, със същия глас отговаряше:

– Бъдете търпеливи, господа и другари, апетитът идва с яденето!

Тази френска мъдрост той изричаше на хубав и чист френски език, за да покаже, че знае добре езика. И той беше добър оратор и просветен човек.

Политическата просвета се насаждаше чрез изданията на социалистите, а общата култура се получаваше от книгите, списанията и от някои периодични вестници.

Още в Браила, преди Освобождението, Българското книжовно дружество беше започнало да издава „Периодическо списание“. То продължи да излиза и след Освобождението. Министерството на народната просвета пък издаваше „Министерски сборник“, съдържащ народни умотворения. Сборници на народните умотворения издаваха още братя Миладинови и Кузман Шапкарев. Книжовното дружество впоследствие стана Академия на науките (БАН). Списанието на БАН съдържаше научни статии и исторически материали. Главен секретар на БАН по онова време беше публицистът Иван Пеев-Плачков . Дълги години той стоя на този пост. Беше и гимназиален учител по български език и литература. Неговите живи ученици си спомнят за своя учител с уважение и благодарност заради образцовото му преподаване.

Иван Пеев-Плачков не беше формалист. Като министър на просветата той не възприе практикувания от предшествениците му учителски кадрил. За всички учители по онова време краят на учебната година се посрещаше със страх. Всички трепереха, защото след свършване на учебната година и преди започване на новата започваха масовите размествания на учителите. Иван Пеев-Плачков като министър на просветата беше наредил най-напред на него да се предават списъците на кандидатите за учители и щом ги получеше, сам слагаше резолюциите, които никой нямаше право да промени. По този начин той спестяваше унижението на народния учител да търси връзки и да хлопа от врата на врата в министерството. Всеки кандидат получаваше вкъщи писмено уведомление за назначението му. Министърът не обръщаше никакво внимание на това дали кандидатите са от неговата партия или не. Като представител на Народняшката партия, под водачеството на Константин Стоилов, Пеев не се поколебаваше да назначава и учители, за които имаше сведения, че са социалисти или либерали. Когато за един учител имаше добри референции, ако някой властен партизанстващ настояваше за замяна със свой човек, Пеев не отстъпваше, не уважаваше искането на своя съпартизанин, та дори той да беше и самият Константин Стоилов. Беше човек справедлив и фанатизиран русофил.

Иван Пеев-Плачков

Иван Пеев-Плачков беше и дългогодишен редактор на столичния ежедневен вестник „Мир“, орган на Народняшката партия. В страниците на вестника той даваше място и на автори, които не само че не споделяха неговите убеждения, а дори и пишеха против него. Ръководеше се от съображението, че всеки автор е отговорен за своите писания, а вестникът е свободна трибуна, от която трябва да се прочете словото на всеки гражданин.

Съпартизанинът на Плачков – Стефан С. Бобчев, професор по международно право в Юридическия факултет на Държавния университет, започна да издава списание „Българска сбирка“, което беше едно от нашите най-големи и авторитетни списания. За разлика от Плачков обаче, той беше консервативен редактор. След Cт. Бобчев Тодор Влайков (Веселин) започна да редактира списанието „Демократически преглед“. И двете списания даваха място на литературни творби на утвърдени и новоначинаещи писатели и поети. В тези две списания за пръв път се появиха имената на Кирил Христов, Яворов и др. И Влайков, който се наложи като класик на българската битова проза, беше народен човек, с добро сърце и благ характер.

Книжният пазар най-напред беше наводнен от изданията на Евангелското дружество.

Ако Все пак може да се каже нещо, макар и малко, за литературната просвета през периода след Освобождението, за другите видове художествено творчество – живопис, скулптура, графика, архитектура, музика, почти нищо не може да се каже. В живописта на първо време се ценеше иконопиството. Едва когато се явиха пристигнали от чужбина младежи, учили се там на живопис, се появиха портретът, пейзажът и градската живопис. Художниците се брояха на пръсти. Изложби не се правеха. На художниците се гледаше като на несериозни хора. Същото отношение имаше и към артистите. Наричаха ги „карагьозчии“. От турско беше останало понятието „карагьоз пердеси“. То се отнасяше именно за хората, които излизат иззад завесата, за да показват срещу заплащане разни дяволии и мурафети. На илюзионистите от рода на Мистер Сенко казваха „гьозбояджии“.

Из книгата на Райна Костенцева „Моят роден град София. В края на ХІХ – началото на ХХ век и след това“, изд. „Рива“, 2008. Съставител Петър Величков.

Заб. Текста се публикува с изричното разрешение на съставителя.

error: Свържете се с нас.