Книга нужна на България и българите

Spread the love

Думи за „Хроники на Вазовия род“ на Катя Зографова

 „Хроники на Вазовия род“… Такава книга трябваше да се появи у нас най-после. Защото е от нужна по-нужна днес на България и на българите. Величието и делникът на един български род, устоял на всякакви исторически превратности, политически разнобой, литературните ежби и разногласия, съхранил духа български, но и българското семе в трудни за българщината времена…

Да благодарим за  появата ѝ преди всичко на Григорий Вазов, президент и ректор Емеритус на Висшето училище по застраховане и финанси и почетен гражданин на Сопот, по чиято идея се ражда тази книга. А идеята възниква у него от желанието да направи нещо за Сопот, да намери отговори на множество въпроси, които отговори биха върнали „Вазовия род на сопотненци“. Но в работата по книгата той разбира, че ефектът е много по-голям, че тя ще върне Вазовия род не само на Сопот, но и на България. Наистина е така!

Авторката и “продуцентът” на “Хроники-те” – проф. Григорий Вазов, потомък на д-р Киро Вазов, третия брат на Патриарха

Да благодарим и на шеметната Катя Зографова, литературен критик и историк документалист, авторка на шестнадесет книги, главно изследвания в областта на литературната история (за тайните на митологичното в нашата литература и забележителните българки от Възраждането до наши дни, за знаменитите забравени и забранени, за възрожденеца Динко Зограф, Иван Вазов, Пейо К. Яворов, Чавдар Мутафов и Никола Вапцаров), а сред тях и сборник със стихотворения, пътеписи и импресии и книга с есета. Да й благодарим за това, че въплъщава мечтата на Григорий Вазов в красива реалност под заглавие „Хроники на Вазовия род“.

Да благодарим и на Константин Зографов, „архитекта“ на книгата – за чудесното оформление, както и на Пламен Трампов – за корицата. Техният талантлив труд спомага да се потопим и визуално, непосредствено в света на Вазови, да почувстваме атмосферата – на дома и на времето, витаела около тях, и някак да подишаме въздуха, който те са дишали.

* * *

Бях на едно от представянията на тази книга. За всеобща изненада, водещият зачете дълъг-предълъг и скучен доклад за това кой е Иван Вазов и какви са заслугите му за нашата култура – неща, които, малко или много, всеки от нас знае. Част от присъстващите в залата, унесени от монотонните приказки, позадрямаха. Верните Катини приятели, макар омаломощени до задпредел, останаха будни и то – главно – от възмущение… Официалните гости се запромъкваха към изхода крадешком… Най-после – след половин-един час! – стана дума и за книгата. И дадоха думата на Катя.

Слово на д-р Елена Алекова

Това не може да се обясни, ако не си го преживял. Катя, небрежно елегантна, леко объркана от случилото се, зачервена от притеснения и очакване, застана на трибуната. И започна да говори, все едно премиерата току-що започваше. Много по-късно разбрах, че дори не е чела тогава нещо специално подготвено за случая, а е импровизирала. Нейните живи, искрени думи, нейното естествено вълнение от съприкоснова с Вазовия род и дори удивлението, че се е справила с написването на такава отговорна, важна за българската словесност книга, отвориха широко очите и сърцата на всички ни, съживиха, ободриха, одухотвориха. И събудиха дори онези завсегдатаи на подобни събития, които, отиват за продължението след тях и не се трогват от нищо, защото нищо не ги интересува.

Ще кажете: дреболия. Но понякога точно през такива дреболии минава пътят към голямото провиждане. Дай боже, повече такива дреболии в живота, които отварят очите ни за съществените и същностните неща в него. Защото в случая, на фона на монотонната скороговорка на водещия, изпъкна в целия си разкош свежото слово на Катя Зографова – предвестник на несъмненото обаяние на нейните повествования в „Хроники на Вазовия род“. Без тази „дреболия“ читателят вероятно би стигнал до същия извод, но би извървял много по-дълъг път…

* * *

Този, който не познава Катя Зографова, който не е чувал нейния ситен вървеж с неравноделното тракане на токчетата ѝ по софийските тротоари; който не е слушал сладкодумните ѝ, донякъде провокативни, а често и екстравагантни (в смисъл – неочаквани, необичайни) беседи за едни или други знаменитости от литературния ни живот в миналото, не би разбрал нищо, или почти нищо, от очарователността на тази книга – „Хроники на Вазовия род“. Би се единствено удивил на огромната изследователска работа, на впечатляващата библиография, на изобилието от архивни материали в нея – с една за пред себе си забележчица: „Брей, все съм си мислел, че за Вазов всичко е казано, а толкова още неща е имало неизвестни!“. Би се стъписвал час по час пред капризните извивки на Катина мисъл и медената Катина реч…

А медената Катина реч е свръхоригинална. Има една, може би доста остаряла, дума – лепет. Запазила се е в руския език, но у нас вече почти не се използва – и ако се използва, то е само в значение на детско неясно говорене… Към това някой би допълнил: „Бърборене, бъбривост“. Но не би било съвсем точно, защото… Има в нашия език още една подобна остаряла, почти неизползвана вече дума със същия корен – лепота. Ще рече – красота, великолепие, прелест. Катя Зографова владее това изкуство – на лепета. Не знам как по-иначе и точно да го кажа – може би прелестна бъбривост, може би велелепие, но не е същото. Лепет е най-точното. За съжаление, отдавна сме натоварили тази красива дума със съвсем друг смисъл и желанието ми да я използвам в нейното изначално значение, което много приляга на Катиния словоговор, се сблъсква с тази й друга смислова натовареност. Затова се налага да дообяснявам.

Силната половина на човечеството ще разбере и без дообяснения. Знаем или поне се досещаме какво е за всеки влюбен мъж говоренето на любимата. А който не е бил влюбен в Катя Зографова, който не е бил „рицар на печалния образ“, коленичил пред нея, запленен, зашеметен, възторжен поклонник, почитател, фен на нейните зашеметяващи словесни построения и повествования, би бил безкрайно ощетен, докато чете „Хроники на Вазовия род“, защото не би уловил онази почти недоловима, неизразима прелест на живота, която прошумолява през тях. Която придава смисъл и топлота на съществуването ни на тая земя. Родът Вазови – през очите на Катя Зографова – ни става близък, „домашен“, някак осезаем. Сякаш можем да се докоснем до всеки един от неговите представители с благоговение, но и без страх. Иначе си знаем – Иван Вазов, Патриархът на съвременната българска литература, началото на началата ѝ. Гениалните пълководци: генерал Георги Вазов, блестящият стратег на успешния щурм на непревземаемата по всички правила на военното изкуство Одринска крепост. И до него – генерал Владимир Вазов, прецизният „инженер“ на сложната фортификационна система в защита на Дойранските позиции на Българската армия. Журналистът, политикът и дипломатът Борис Вазов. Д-р Кирил Вазов, лекар и съвършен диагностик, директор на Българската болница в Цариград. Търговецът и строителният предприемач Никола Вазов. Все непревземаеми върхове в своите професии и призвания, високо там, горе, непостижими, далечни. А чрез тази книга ни стават близки.  Стават „от плът и кръв“.

Словото на Катя Зографова като че облъхва с топлота ледената действителност наоколо – дори когато е жежко лято. Защото не става дума за сезони, а за човешката душа, натикана в ъгъла, наплашена, наежена, ледено самотна. Именно човешката душа Катя Зографова облъхва с топлота. Дори някак без да иска, без да знае, че го прави. Нещо повече… Този неин лепет, тази именно лепота надграждат всичко, което Катя Зографова създава и твори. Когато четем „Хроники на Вазовия род“, поемаме толкова много „хроника“, фактология, документи, кореспонденция, история, че повече няма накъде. Същевременно едва ли някой би казал, че това е суха статистика, строг и стъписващ научен опус. Защото освен строгата научност при Катя Зографова винаги има и нещо друго, нещо… „крилато“, някаква… наистина шеметност, увличаща приповдигнатост. То идва от факта, че Катя Зографова е влюбена в своите „обекти на изображение“, в онова, което изследва, анализира, тълкува. При това не само в главните герои на своите книги (в случая семейство Вазови или в по-широк обхват „Вазовата задруга“, която надраства семейните рамки и прелива в рода Вазови), а и във всички второстепенни герои, във всичко, което изобразява, във всяка тема – била тя главна или второстепенна. Всичко и всички в нейното съзнание, а по-скоро в нейното сърце, са някак равноправни, равнозначни, нужни и необходими за извеждането на основната идея на Хрониките – величието на Вазовия род и непреходните му приноси в историята и духовността на България, или, както самата тя пише:

Актьорът Янко Лозанов, блестящ интерпретатор на Вазовите слово

„Родът Вазови е умален модел на България, а разказът за него е хроника на победите, пораженията и оцеляването на българина въпреки всички изпитания в многовековната ни история… Съдбата му е сага за вечните ценности и несломимия дух на България…“.

И това се вижда не само от големите дела, подвизи и жестове на представителите на Вазовия род през годините, но и от ежедневните им дейности и заетости, от миговете им насаме със себе си. Катя Зографова улавя такива тънки, незабележими на пръв поглед особености, които всеки друг би отминал. Когато например говори за дневниците, които си водят братята Георги, Владимир и Борис Вазови във връзка с военни и мирновременни събития, тя прозорливо отбелязва:

Именно дневниците тайнописи на братя Вазови са автентичен източник за правдивите им мисли в тежките национални изпитания, които всички те съкровено изживяват. Културата на дневника у Вазови е осъзнатост за персоналната им роля в историята. Жалко, е дневникът на Б. Вазов и досега остава в ръкопис“ (с. 168).

* * *

Въпреки артистичния характер и наглед волната природа на Катя Зографова, напомняща с нещо „скитницата, непокорната“ Багрянова, „Хроники на Вазовия род“ е подчинена на строга композиция: предговор, основен корпус, приложения и бележки, резюмета. Същевременно структурирането на приложенията и бележките е сякаш допълнение към подредбата на темите в основния корпус. Нищо не е пропуснато. Огромният брой документи, писма, фотографии (само те са над 360!), ръкописи и рисунки в книгата, много от които се публикуват за първи път, следват едно към едно композицията. Няма „съчинения на свободна тема” в това отношение, нито импровизации. Дори надписите под снимките са идеално съчетани с цялостното звучене – точни, премерени, лаконични. Ще кажете: „Фасулска работа!“, още повече че всеки архив – бил той домашен, ведомствен, обществен или държавен – е до немай къде подреден, иначе не би бил архив, а хаос. Само който не се е занимавал с такава работа може да обозначи като „фасулска работа“ подобно постижение. Защото вижда резултата, усеща лекотата (на композицията), свободата (на внушението). Но всичко това не се постига просто така, от само себе си. Зад него стои неимоверен труд, нееднократно обмисляне, приемане и отхвърляне на едно или друго решение, стигане донякъде и отказ, и тръгване отново отначало. Не книгата – която и да е книга! – следва някакъв, дори и най-съвършено подредения, архив. Обратното! Архивът следва книгата. Особено при такива сложни композиционно книги като „Хроники на Вазовия род“. И ако Катя Зографова не би притежавала това вътрешно чувство за съразмерност и такт, със сигурност не би се получило това, което се е получило. А съвършеното чисто техническо изпълнение, както вече стана дума, дължим на Константин Зографов.

Гергина Дворецка определи “Хроники на Вазовия род” като “достойно изследване за достоен род”.

Що се отнася до сюжета и тематичното разнообразие… Тук също е намерена точната пропорция, „златната среда“. Във всяко едно отношение. Родът Вазови е проследен в продължение на пет столетия: от ХVII век до наше време. Акцентът е Вазовото семейство. „В този дълбинен хоризонт феноменът Иван Вазов вече не е необяснимо чудо, а закономерно явяване“ – ще подчертае Катя Зографова. И читателят се убеждава в това, научавайки житието-битието на родоначалниците на Вазовото семейство (даскал поп Аврам и поп Иван, втори братовчеди, прародители на Минчо и Съба)… И по-нататък – на потомците им през времето… И по-нататък – на бащата Минчо Вазов и майката Съба Вазова… И по-нататък – на техните потомци… До днешно време…

Същевременно безпримерната сплотеност на „Вазовата задруга“, както находчиво нарича Катя Зографова рода Вазови, се съчетава с личните приноси на именитите Вазовци, като не са пропуснати заслугите на нито един от представителите на Вазовия род. Центърът на „задругата“, разбира се, е Съба Вазова.

Не знам как, но Катя Зографов е успяла да се справи изящно и със съчетанието между обществения живот на Вазовци и интимно личния им делничен живот. Например, „Вазовите изгнания“, „Братя Вазови във войните за национално обединение“, „Русофилството на Вазови. Политически обвързаности, прегрешения и наказания“, „Двата юбилея и трите музея на Иван Вазов“, от една страна, а от друга – „Вазовият „симпозиум“ (трапезата на Вазови)“, „Здраве и дълголетие, болести и хипохондрии на Вазовци“, „Вазовата София между салона и излета сред природата“, „Непознатите дарби и хобита на Вазовци“… За това се изисква особена дарба. И Катя Зографова я притежава. Въобще Катя Зографова е царица на това – да държи високия градус на напрежението у читателя, неоставяйки го да забравя, че става дума за огромни величини в националната ни литература и история, но и да ги разкрива като човеци с техните характери, предпочитания, особености, капризи, да насочва, припомня и разкрива – при това за първи път! – неочаквани подробности, факти, случки и събития от всекидневието им, като по този начин ги приближава до нас и ги към нас приобщава.

Тази удивителна съразмерност на книгата, съчетана с артистизма на изложението, поражда в душата на читателя – неочаквано! – ведър покой, умиротворение, някаква неизразима хармония и дори щастие, че всичко отново е както трябва, че животът се е върнал в изначалното си русло и няма нищо да наруши или разруши невероятната му прелест. А, съгласете се, това усещане за днешните непонятни времена си е направо чудо.

* * *

Тук му е мястото да припомня думите на Григорий Вазов, по чиято идея Катя Зографова осъществява книгата, че по този начин двамата с нея връщат „Вазовия род на Сопот и на България“ (с. 4). „Но кой – би попитал недоумяващо някой – е отнемал и въобще би могъл да отнеме от Сопот и от България Вазовия род?“. Колкото и невероятно, колкото и парадоксално да изглежда, но е факт. И причината за това е една-единствена – политиката, политическата конюнктура на едно или друго време. „Отнемането“ се е осъществявало двояко: в буквалния, дори бих казала, в бруталния смисъл на думата (политическо убийство например) или индиректно (изгнание, изселване, премълчаване, обричане на забрава…). То дава повод на Катя Зографова да отбележи находчиво:

„Точно това обаче доказва, че Вазови във всички времена не са покорници на властта, конформисти, а свободолюбиви българи, които могат да станат курбан заради идеите си“ (с. 232).

Впрочем, в „Хроника на Вазовия род“ има обособени две специални глави: „Вазовите изгнания“ и приносната за вазоведението „Премълчаваните Вазови хроники (За политическите репресии и убийства на Вазови)“, в които четем в подробности за трагичните в това отношение времена от историята на Вазовото семейство. Приносна, защото темата за политическите репресии и убийства на Вазови се разглежда за първи път и в такива подробности. Но да тръгнем отначало…

Мъжка акапелна формация “Vox Orphicus”, създадена от Вазовия сродник Жорж Йорданов

През 1876 година, след началото на Априлското въстание, над Иван Вазов, като член на Сопотския революционен комитет, надвисва опасност и той принудително бяга в Румъния… През 1877-а, по време на Руско-турската освободителна война Сопот е освободен, но руската войска отстъпва и за шестте месеца до повторното му освобождаване (в началото на януари 1878-а) е опожарен и опустошен; населението му, сред тях и Вазовото семейство, бяга ужасено. Стотици са посечените от ятаган и измрелите от глад, болести и бежански несрети. Сред тях е Минчо Вазов, бащата на Иван Вазов, който загива в „безмилостното клане на 24 юли 1877 г.“ (с. 43)… Михаил Вазов (един от братята Вазови) е убит на 9 август 1886 година при контрапреврата за връщането на княз Александър Батанберг, без да е участвал в преврата… За разлика от него, по-големият му брат Георги Вазов е сред ръководителите на преврата и по време на контрапреврата емигрира в Русия… По това време, в качеството си на активни русофили, емигрират в Одеса и Иван Вазов и д-р Кирил Вазов… Д-р Кирил Вазов се завръща в България след обявената частична амнистия през 1988-а. Година по-късно това прави и Иван Вазов. А през следващата година – и Георги Вазов…

Нови патила за Вазовия род започват след 9 септември 1944 г. Иван Киров Вазов, син на д-р Кирил Вазов, е съден от Народния съд като депутат, член на Комисията към Министерството на войната в ХХV Народно събрание (1940-1944) и като министър на търговията, промишлеността и труда на Добри Божилов през 1943-1944 г. Разстрелян е на 1 февруари 1945 година… Синовете на предпоследния от братята Вазови – Владимир Вазов – са постигнати от незавидна участ. Георги „е изпратен на лагер в мините на Бобов дол“ (с. 240). Иван, „заедно със семейството си и майка си Мария са изселени във вила в Рибарица“ (с. 240). Владимир, най-малкият син, обвинен за „шпионин“, бидейки на работа в Съюзническата комисия, и за гонител на офицери и войници комунисти във войската, е „осъден на 10 г. строг тъмничен затвор, 12 г. лишаване от граждански права, придружени с глоби и конфискации“ (с. 241). С Указ № 443/1950 г. Вълко Червенков обаче разпорежда освобождаването му предсрочно… Борис Вазов умира угнетен и в нищета…

Но Катя Зографова не спира дотук и изследва по-нататъшните принудителни разселвания на Вазовите наследници, като според нея „Целта е разкъсване на родовите връзки, всяване на страх и отчуждаването на следващите поколения. Знаменитата „Вазова задруга“ трябва да бъде разрушена!“ (с. 243). След това тя разглежда съдбите на Цветан Вазов, син на Никола и внук на д-р Кирил Вазов, и на Анна Вазова-Благоева, дъщеря на Борис Вазов…

Четвъртокласничката Лора, която изуми участниците и гостите на тържественото предколедно събитие с изпълнението си на Вазови стихове

И нещо от мен, което не е тема на настоящата книга… Удивителна е „репресията“ на Иван-Вазовото творчество след 10 ноември 1989 г. Иван Вазов бе подложен на какво ли не! Отричаха творчеството му, „осъвременяваха“ го, „шльоковицираха“ го, аха-аха да го изхвърлят от учебниците – под предлог, че Вазовият език бил остарял като изказ и децата не го разбирали… Споменавам това само защото то също е отнемане на Вазов от Сопот и от България…

* * *

И ето че въпреки всички превратности на времето и на историята Вазовият род отново принадлежи на Сопот и на България. Работата е там, че нищо не може да изтрие от паметта, от кръвта на даден народ неговата история. А историята на Вазовия род е вплетена в историята на Сопот и на България и затова ще остане завинаги в паметта и в кръвта на поколенията занапред.

Да благодарим на всички създатели на тази книга още веднъж! Благодаря ви и от мое име от все сърце!

Д-р Елена Алекова

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.