Климент Генчев прави макети на сгради от Възраждането, но и философски фотографии

Климент Генчев е един от свободните габровски творци. Роден е през 1976 г., а изкуството се превръща за него в начин на живот. Завършил е Художествената гимназия в Трявна – „Дърворезба и мебелен дизайн“. По-късно се дипломира във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ със специалностите „Скулптура“ и „Естетика“. Известен е с уникалните макети на възрожденски сгради, които изработва. Сред тях са църкви и мостове на майстор Колю Фичето. Впечатляващи са също макетите на стари сгради от родното му Габрово. Ако посетите града, можете да ги разгледате в двора на читалище „Будител“ 2017, (бившето Помощно училище), което се намира в старата част до храма „Св. Троица“. За творчеството на габровецът разговаряме в един студен, но слънчев януарски ден.

Г-н Генчев, Вие живеете и работите край Габрово? Какво Ви дава природата?

Всъщност това е квартал, но да, винаги съм бил близо до природата и гората. Така съм отраснал и това ме е формирало до голяма степен. Не ни ли доближава природата по-близо до Бог? Ще кажа така – ако сте любител на изкуството и цял живот сте разглеждали албуми с картини на големите художници, вие сте се потапяли с въображението си в света на техния създател, съпреживявали сте неговото светоусещане, неговата епоха, неговата чувствителност. Сега си представете, че попадате в галерия „Уфици“ и се изправяте пред истинска картина, например на Ботичели. Пред очите ви са истинските бои, мазки и движения на четката, реалните нюанси и цветове, които и най-добрата репродукция не може да регистрира, вие почти усещате дъха на художника, неволното трепване на ръката му, хода на мисълта и чувството му… Е, ако имате в съзнанието си идеята, че светът, който възприемаме с нашите сетива, също е рожба на виртуозна авторска мисъл, природата със сигурност ви доближава до нея.

Правите чудесна фотография, която наричате „метафизична“? Кога хванахте за първи път фотоапарата?

– Когато бях на около 10 години и намерих в долапите на баба ми една стара руска камера „Смяна 4“. Майка ми тогава работеше като фотолаборант и някъде между ваните с проявител и фиксаж в тъмната лаборатория с червената лампа и миризмата на метолхидрохинон съм предвкусил „вълшебствата“ на фотографията.  Така наричах изплуващия като по чудо черно-бял образ върху празната фотохартия.

Върху фотографиите Ви дърветата разказват чрез пукнатините и линиите си някакъва философска мъдрост за живота? Каква е тя?  

Трябва да попитате някой философски настроен изкуствовед за това. „За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи“, казва Витгенщайн. Извън шегата, просто обичам да се вглеждам в детайлите. В това, което е постоянно пред очите ни, но не го забелязваме. Така светът се разширява, уголемява и изпълва с нови внушения, асоциации и съдържания, без да се променят физическите му параметри. Нагласа, която по своеобразен начин се противопоставя на глобализма. Вместо да обикаляме цялата Земя, за да търсим нещо различно и интересно, което да погъделичка  закърнелите ни от пресита сетива, можем да се вгледаме в това, за което сме свикнали да мислим, че до болка познаваме и да го преоткриваме постоянно по нов, по-дълбок и същностен начин. Ето една философия, която освен всичко излиза и по-евтино (смее се).

Изработвате макети на сгради от Възраждането, но и не само… Как стигнахте до тази творческа дейност?

Случайно, преди около 15 години започнах да работя временно и без никакви намерения да се развивам в тази посока в едно архитектурно макетно ателие. Правехме визуализации изключително на съвременна архитектура. Много по-късно, когато продължих да работя сам в тази сфера, афинитетът ми към старината и автентичността съвпадна с възможността да правя исторически и археологически макети. Днес отново стават модерни тенденциите към търсене и съхраняване на културната памет и идентичността и това отваря нови възможности за работа по проекти, свързани с Древната, Средновековна, Възрожденската и Следосвобожденска архитектура у нас.

Правил ли сте самостоятелна изложба на макетите?

Скоро се откри първата самостоятелна експозиция на направени от мен макети, за голяма радост на габровски сгради и тъкмо в Габрово. Тя е наоткрито и постоянно достъпна за всички жители и гости на града. Надявам се това да допринесе за облагородяването и привлекателността на района около габровския пазар, където е поместена.

Изработвате макети на сгради на Колю Фичето. С какво Ви вдъхновява този самоук строител?

Най-вече с ренесансовия си дух. Бил е човек с корав характер, ярък проектантски талант и изключително предприемчив дух. Впечатляващ пример за това как се възражда един подтиснат от столетия порив за съзидание и общностност, как се въплъщава той в каменни фризове, пропорции и естетика без срок на годност. Как се създава стойност и как се охранява памет.

Кой поръчва макетите?

Различните типове макети имат различни поръчители. По време на строителния и инвестиционен бум преди 12-13 години се правеха макети за новостроящи се комплекси и сгради, често продавани „на зелено“. В един момент преди няколко години направих 7 макета за големия проект „България на длан“. Напоследък работя предимно за музейни и подобни исторически и археологически начинания, като особено се радвам, че съм част от екипа на едно от читалищата в Габрово, благодарение на което имах възможност да направя знакови за нашия град сгради като Парахода, Вилата на Пенчо Семов, която за огромно съжаление се руши небратимо, Къщата на Иван Калпазанов, съборена преди да се родя, както и последния макет-възстановка на възрожденска занаятчийска улица в квартал „6-ти участък“.

Толкова стари сгради в България се рушат. Какво е отношението Ви към разрухата?

Силно, понякога до болка. Ако изключим природата, която съществува навсякъде отвъд националните, исторически и културни граници на държавите, сградите са това, което определя облика, и в голяма степен атмосферата на една страна.  Старата архитектура навсякъде в цивилизования свят се съхранява и интегрира в модерната среда. Тя пренася паметта и историята на строителните, естетически и културни достижения на предците ни, в нея обитава духът на една страна. Това е същинското опредметено богатство на един народ и немарливото отношение към него е равносилно на самопогубване. Белег за дълбинна комплексираност. От друга страна модерното строителство у нас в голяма степен е типово, унифицирано и безхарактерно, напълно несвързано със съществуващата среда, камо ли с историческите пластове наоколо. Всичко това създава една среда на еклектизъм и визуална скука. Често и откровена грозота. А великолепните образци на модерната архитектура у нас от периода между Освобождението и Втората световна война масово са оставени на произвола на времето. Тъжно.

Наред с всичко правите и пъзели от дърво за деца? Разкажете ни за това свое занимание?

Пъзелите са играчки за ума и въображението, които много харесвам и отдавна имам желание да извадя от себе си като реални произведения. Тласък за това ми даде началото на пандемията, когато си помислих, че бъдещето на макетите е обречено и трябваше някак да се изхраня в този момент. Интересно беше, че възрастните, като че ли проявиха по-голям интерес към дървените пъзели, отколкото децата, за които ги вземаха.

Учил сте в Тревненското училище по резба. Резбовате ли?

Последният резбарски проект, който завърших беше един дървен резбован таван за частен дом в Стара Загора. Най-хубавото беше, че в него успях да включа още няколко резбари, единият съвсем млад колега, току що завършил Тревненското училище. Казвам това, защото не съм сигурен колко още резбарски проекта ще изпълни това много талантливо момче в бъдеще. Естетиката на нашето време е обрекла този древен занаят на потънала в прах музейна битност. От много години дърворезбата като актуалност е преходила в дървопластика, а днес и дървопластиката е бутиково занимание за собствена консумация, в най-добрия случай за ценители. Обикновено виртуални.

Рисувате ли живописни платна?

Не, с живопис не се занимавам от студентските си години. Естествено е аспектите на изобразителното изкуство, които не са пряко свързани с работата, да останат вътрешни и косвено проявени.

Пеете в църковен хор в храма „Св. Троица“. Кои слова от Библията обичате да препрочитате?

Има едни думи в Евангелието на Йоан, които ми се струват особено актуални сега – „И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.“ Да съумееш да запазиш вътрешното усещане за истинността и неотменимостта на тези думи в стихийната до истеричност атмосфера на сегашното време, е същински подарък свише.

Сигурно мислите Ви често се завръщат към миналото? Какви са Вашите деди?

Моят род по бащина линия е бил търговски, а по майчина – на индустриалци.

Пазите ли техни стари снимки? Какви чувства ви връхлитат, когато ги разглеждате?

Да, имам много стари снимки, някои от тях от края на XIX век, както и малка част от библиотеката на прадядо ми, която съдържа техническа литература на немски, някои от изданията са на повече от 120 години. Неизбежно подобен архив предизвиква смесени чувства. От една страна поддържа връзката с корените, с родовото несъзнавано, което стои в основата на идентичността и на чувството за принадлежност, от друга обаче поставя неудобния и твърде наболял въпрос – и какво от това? Ако ми позволите да разширя малко въпроса, винаги ми е била смешна темата за националната гордост. Колко велики сме били. Първо, не ние сме били велики, а някой друг, чийто потомци сме ние, потомци с много съмнителна легитимност между другото. И второ, колкото по-велик е бил някой преди нас, толкова по-несъстоятелно е да се мъчим да стъпим на раменете му и да се закичим с неговите достойнства, които ние очевидно не притежаваме. Сънят на Смешния човек, както беше казал един наистина велик писател.

Коя е онази максима, която Ви води напред, за да творите?  

Отдавна нямам водещи максими. Във всеки случай все още смятам, че стремежа да правиш най-доброто, на което си способен в дадения момент, утолява в някаква степен базовата нужда от смисъл. Това утоляване е животоспасяващо в атмосферата на силно разреден кислород, в която всички се носим полу или напълно несъзнателно, неуправляемо и безпосочно, ако мога да използвам тази метафора. Като подхванати от стихиен циклон балони с горещ въздух и с гориво на привършване.

Какво не Ви попитах за това, което изработвате и което не знаем за Вас?

Винаги съм смятал, че няма никакво значение какъв продукт произвежда нашето съществуване – дали е предмет на изкуството, дали е отношение със себеподобни или е метене на улицата –  това е все едно по отношение на същността. Съвестния сутрешен метач на улици вдъхновява и предизвиква  повече уважение, отколкото обитателят на сапунения балон на своя илюзорен рай – човекът без свяст, но смятан от всички за „успял“. Обитаваме пространство, страдащо от  вопиюща липса на метачи – на илюзии, на гузна съвест и на хапчетата информационно приспивателно, които пием всекидневно. И  на Съградители, които са силни да вдъхновяват и да будят.

Ако завършим това интервю с оптимистичен патос би прозвучало твърде фалшиво, макар че в среда от фалшификати това е норма. Напоследък често си мисля за Виктор Франкл, който оцелявайки по случайност след месомелачката на Аушвиц, където пред очите му загиват майка му, брат му и съпругата му, създава психотерапевтичния метод, който нарича Логотерапия – лечение чрез Смисъл, и помага на много хора да оцелеят духом след тоталното вътрешно и външно опустошение на войната. И понеже ме попитахте в началото за Словото, хилядолетия преди Франкл там е записано, че когато всяка суета и фалш се стопят в неумолимия ход на времето, което ни е отредено, „остават тия трите – Вяра, Надежда и Любов, но най-голяма от тях е Любовта.

© Мирела Костадинова