„Кипровец въстана“ – още за историческата проза на Димитър Талев
Този роман, или повест, както го определят някои изследователи, в т.ч. и самият Димитър Талев, заема особено място в творчеството му. Сам той признава, че е написана по поръчка на тогавашния шеф на издателството на ДНСМ (Комсомола) Марко Марчевски заедно с „Хилендарския монах“. Повестта е писана през времето, когато Талев е принудително изселен в Луковит – в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ в. За историята на написването ѝ се откриват свидетелства в кореспонденцията на Димитър Талев до приятеля му – литературния критик Георги Константинов, в която авторът се надява книгата му да бъде издадена, за да подпомогне тежкото финансово състояние на семейството си. Ето и две от писмата:
Драги Георги,
Ето какво ни се случи пък на мене и семейството ми, но здраве да е. Това е най-сетне съдба, защото да знаеш от моя страна няма никакви предизвикателства.
Бяхме тръгнали за Червен бряг, но се настанихме в Луковит, понеже гимназията в Червен бряг се оказа търговска, а моят син е реалист. Хората тук ми изглеждат добри, а и градецът е доста приветлив.
Моля те да имаш грижата за работата ми при СНМ чрез Ангела и чрез Марчевски. Питай все едно, че съм си там. Виж дали ще печатат скоро Паисий Хилендарски, следи за всичко, което може да ме интересува. Сега тая работа има за мене два пъти по-голямо значение. Въпреки всичко ще гледам по Чипровци да свърша всичко навреме.
Ти как си? Прибраха ли се вашите. Сърдечни поздрави от жена ми и мене.
Твой Димчо
5 септември 1948 г.
Луковит
Драги Георги,
Предполагам, че не си получил първото ми писмо. Бях ти писал за работата ми при СНМ. Бях те помолил да имаш грижата по нея, че от нея зависи залъкът на децата ми. М. Марчевси ми каза навремето, че Паисий ще излезе през септември. Какво става – не зная.
Бедата е там, че изпаднах в лошо, в …безнадеждно безпаричие. Надявам се, че през септември ще взема хонорара за Паисий. Това преселване, освен всичко друго, ми костува много пари. Ти знаеш, аз не се оплаквам много, но сега не мога да не ти се оплача. Тук без пари не можеш да намериш и един залък хляб. Всеки живее в своята си черупка и нито капка състрадание към другия. Да не ти разправям подробности – прояви на грозен, жалък, отвратителен егоизъм и коравосърдечие.
Моля те, ако няма да излезе скоро книгата ми за Паисий, постарай се да ми издействаш поне някой аванс срещу хонорара. Помоли се от мое име на Ангела, и той да помогне. Или, най-сетне, напиши ми две-три думи да зная поне какво става.
Ако е живот и здраве, след десет – петнадесет дни ще бъда готов и с Чипровското въстание.
Как е Веса, децата? Сърдечни поздрави на всички ви от всички нас.
Твой Димчо
В тези писма, както и в следващите до критика Георги Константинов, писателят моли за помощ да се придвижат книгите му за издаване, да се върне в СБП и в София, за да може той и семейството му да живеят. За съжаление, повестта „Кипровец въстана“ излиза чак през 1953 г., т.е. когато Талев и семейството му се връщат в София от Луковит. Действително, Марко Марчевски като редактор в издателството на ДСНМ изпраща покана до Талев да напише няколко романа и повести от героичното ни минало. По този повод в статията си „Бележки към историческия роман“ писателят казва следното: „Преди известно време издателството на ДСНМ ми предложи да напиша една такава повест. Това поръчка ли беше? Да – това беше поръчка. Но ето как един писател може да приеме и изпълни такава подобна поръчка: най-напред аз знаех, че Кипровското въстание е голямо събитие из нашето минало, но сетне набързо се осведомих по-подробно за него и като почувствувах, че то засегна моя „авторски нерв“ – дадох съгласието си да напиша такава повест. Именно водачите на въстанието мобилизираха скромните ми творчески сили.”
Както е известно, историческите данни за Чипровското въстание са много оскъдни. Писателят е знаел едва ли не само годината на избухване и няколко имена. На ход е било неговото творческо въображение.
Какво знаем от историята за него? То избухва през 1688 г. и е дело на българските католици в Чипровци и околните села. По това време турската империя е финансово отслабена. През 1683 г. тя губи битката при Виена и налага непосилни данъци на подчинените си. В системата на турската империя е имало селища със специален статут и привилегии – тези по морето, при проходите и т.н. С подобен статут е и Чипровци като селище, в което са пристигнали през ХІІІ – ХV в. саксонски миньори и са добивали желязо, мед и други метали. Именно те донасят католицизма в този регион на страната. Виждайки привилегиите, които се ползват от католиците, някои българи, включително и от аристокрацията ни, приемат католицизма. Чипровци е принадлежало на султанското семейство – на валиде ханъм (майката на султана). През 1630 – 1645 г. епископ Петър Парчевич – високообразован български католически духовник и дипломат – провежда широка дипломатическа кампания сред християнските владетели в централна Европа. Заедно с Петър Богдан и Франческо Соймирович те посещават австрийския монарх Фердинанд III, полско-литовския крал Сигизмунд III (Зигмунд III) и наследника му Владислав IV, както и влашкия войвода Матей Бесараб. За съжаление, мисията им не е особено успешна. В началото и през пролетта на 1688 г. от Чипровци към Поморавието тръгват две български чети, да се бият на страната на хабсбургските войски. Те се ръководят от Георги Пеячевич и Б.Маринов. На 6 септември австрийците превземат Белград и се насочват към Видин и София. В това време и българските дружини се включват към тях и се насочват към Кутловица, където са разбити от турската войска, предвождана от унгарския феодал Текели, който е на турска служба. Въстанието е потушено, селищата опожарени, хората – избити и отвлечени в робство. Много от тях се преселват във Влашко и Унгария и образуват общността на Банатските българи. Въстанието е дело на католическото население, но се включват и много православни българи. Негов център е Чипровци, заедно със съседните села Желязна, Копиловци, Клисура, селища в Берковско, Кутловишко и Ломско. Виждаме, че историческите данни за това въстание са доста оскъдни, бедни са и историческите извори. Това кара Д. Талев да използва писателското си въображение за създаването на тази повест.
Повестта „Кипровец въстана“ започва с описание на францисканския манастир „Санта Мария“, където игумен е Петър Богдан Бакшич, католик, автор на История на Българите 100 години преди Паисий Хилендарски. Талев ни въвежда в творбата с получаването на писмо, в което се съобщава, че друг родолюбив католик – Петър Парчевич – е мъртъв. Двамата приятели години наред провеждат дипломатическа мисия сред западните държави, за да подготвят освобождението на България от турско робство. Петър Парчевич е обходил много монарси, за да ги убеди в полза на българската кауза, но си отива от този свят без да успее в мисията си. Българите не успяват да спечелят чужденците. Голяма загуба за населението в Кипровец е и скорошната смърт на Петър Богдан Бакшич. Той умира почетен от цялото население на района. И селяни, и граждани носят храна и лакомства на любимия си духовен водач. Бакшич издъхва, усещайки народната обич и благодарност.
На този фон авторът ни запознава със самата подготовка на въстанието. Две са линиите, които се очертават сред ръководителите на бунта. От една страна е Георги Пеячевич, син на един от най-богатите чипровци. Той смята, че веднага трябва да се вдигнат на въстание. От друга страна е линията на Иван Станиславов, ковач, останал рано сирак, който се грижи за братята, сестрите си и своето семейство. Той смята, че трябва добра подготовка и връзка със западните владетели, за да се вдигне въстанието. С голяма обич авторът извайва този образ. Вероятно защото Талевият баща е имал ковашка работилница и писателят добре познава занаята. Помощник на Иван е брат му Мишо, влюбен в сестрата на Пеячевич Милана. Съпругата на Георги Пеячевич – Неда – симпатизира на младите влюбени и подготвя мъжа си и свекъра си да я дадат за жена на Мишо, а не на богат туркофил. Железарската работилница е център на борбата – в нея се поправят всички пушки на населението без пари. Героите в повестта са пресъздадени като живи хора, с техните радости и болки. Бедни и богати са единни в идеята за освобождение на селището им. Георги Пеячевич излиза по-рано с четата си и стига до Белград, където се бие с турците на страната на Австрия. След падането на Белград се връща в Кипровец да вдигне народа на борба. Към него се присъединяват всички жители. И макар битката да е загубена, делото на въстаниците показва на света, че има един народ – българския, който желае да извоюва свободата си. Няма как въстанието да успее, все още условията са такива, че европейските държави на могат да помогнат на България. Последиците от Чипровското въстание са трагични за народа ни. Населението е избито, поробено, изселено във Влахия и Унгария. Но Талев пресъздава една битка, в която българите са единни, а връзката между народа и водачите му е неразривна. Тази повест е написана в години, в които все още в нашата наука не се говори за ролята на католическото население. Тя е пионерска в този смисъл. И католици, и православни са заедно срещу общия враг – турците. Имайки предвид двата процеса на т.нар.Народен съд срещу католиците по това време, Талев проявява голяма смелост, пресъздавайки реално историческите факти. Показва, че Петър Богдан и цялото българско католическо духовенство строят църкви, училища и подготвят народа за борба. Да не забравяме, че 100 години преди Паисий Хилендарски Бакшич пише история на българите. Някои изследователи критикуват Талев, че героите му чакат помощ и от Русия, която в ХVII в. няма това значение както по-късно, но творецът е вложил и вярата си в помощта оттам, характерна за XVIII и XIX в.
Димитър Талев ни е оставил своите свидетелства как и защо пише исторически повести и романи. Нека припомним някои от тях. В анкетата на Ганка Стоилова-Найденова е казал:
През 1935 г. се зачетох в книгата на Еничарев за родния ми град Прилеп. Аз и много друго нещо не съм ползувал. Тя беше един от главните ми източници. Оттогава идеята за моя роман за Македония не ме напусна. Каквото чуех вече, ето, казвах си, това се врежда там и каквото прочетех, наместваше се пак там. През 1936 – 1937 г. се зачетох в старите вестници, преди всичко в „Македония“ и потънах в тех. Но книгата още я немаше. Мерне се некой образ покрай мен и пак изчезне, потъне некъде. Дойде некаква случка и се вмести там. Това е много сложен процес у мене. Най-трудното време за вътрешно изясняване. Докато не свърши този процес аз не мога да седна да напиша нито един ред. У други писатели това може да е другояче, у мене е така. Аз трябва да развия целия роман в себе си, да видя образите така ясно, както виждам вас, с всяка черта на лицето, с всяка гънка на дрехата, с движенията им, с тембъра на гласа, с начина на действие. В този миг образа е оживял у мене и започва да действува. Трябва да видя всичко – все едно дали се отнася до човек, природна картина или битова обстановка.
Как се оформя у Вас сюжетът – заедно с героите или като предварителен замисъл, в който те постепенно се вграждат?
Този процес се извършва у мене винаги едновременно. Сюжет и герои се допълнят и изграждат взаимно.Епизоди от сюжета разкриват характери. Характерът ражда също с действието си събитието. Това става именно в процеса на вътрешното изясняване.
В беседа с младите Д. Талев е казал още:
Все още историята не е изяснена. За някои неща знаем една дата и няколко имена.
Защо пише исторически романи: В миналото са корените на настоящето. Светът на отминалите люде е по-ясен, по-избистрен, озарен от чиста и постоянна светлина. Там като че всичко е проверено и изпитано, във всеки случай по-трайно е. Споменът има особена прелест. В паметта ни се задържа из миналия ни живот най-ценното, най-значителното и ние често се връщаме към него с всичката жажда на сърцето си.
Историята на един народ е неговата памет. Той черпи сили – смело и мъдро – от собствения си метод.
Но историческия роман не съдържа само история. Той съдържа духа на автора, мирогледа му, отразено е повече или по-малко неговото време. За да се чувства творческа мощ в един исторически роман, необходимо е авторът да е надарен с всички качества на художник и да притежава ясен и устойчив мироглед.
– До каква степен виждате свободата на въображението в историческия роман:
– Държа на това – историческата истина да бъде обагрена от творческото въображение. Но всичко не може да се изменя. Особено онова, което е дадено лично от историята. Може да има свобода там, където има празнини в живота на историческите образи. Тук въображението е извънредно необходимо.
© д-р Радка Пенчева
