Петър Мирчев: Киното
Първите стъпки на филма у нас съвпаднаха с годините на моето детство. Интересът бе огромен, особено сред децата и младите хора.
По-възрастните се отнасяха към него с високомерие.Смятаха го за нещо несериозно, за детска забава. За тях „живият“ театър бе основен извор на естетическа наслада. Бащите ни, още сравнително млади хора по на 40-45 години, не прекрачваха прага на киното. Когато разпалени говорехме у дома за филмите, за Иванчо от Модерния, за Ник Винтер, детективът с лулата, дето винаги я смучеше, като си бърчеше челото, за галантния тънък Макс Линдер с бастун, в черни дрехи и с цилиндър на главата, те се смееха на детската ни забава. Пък и киното беше в първите си стъпки и наистина даваше малко, за да задоволи възрастните.Когато започнаха филми с любовни интриги, със сълзи и клетви, чак тогава по-големите ни каки тръгнаха на кино, за да изживеят чувствата на сантименталните герои от платното. Малки афиши, разлепени из града, определяха дали филмът е „детективски“ или „любовен“.
Днешният човек мъчно може да си представи тогавашното вълнение в салона на киното. Нямаше нужда да си вътре, за да го почувстваш. Достатъчно беше да минеш покрай него, пък и на отсрещния тротоар, за да те ударят залповете смях, оглушителните свиркания и рев. Сякаш някаква арена за борба с бикове бе наблизо.
В София кината бяха само две: „Модерния театър“ и „Одеон“. На кино децата от махалите тръгвахме на тайфи като за битка. Почти тичахме, сякаш бяхме закъснели, а имаше най-малко още два часа до началото на представлението. На тротоарите пред кината се застигаха хора от две-три представления и минувачите трябваше да се отбиват по платното на улицата. От салона излизаше зачервена изпотена публика. „А, бе, хубаво ли беше?“ – пита някой, който чака да влезе. „Чудо… като го врътна, па бегане, гоненица, не ти е за работа!…“ – чуваха се разговори. Някои деца си вземаха билети за двете кина, които бяха близо едно до друго. Излизаха от „Модерния“ и още непоели навън глътка чист въздух, тичаха до „Одеон“ за второто му представление. То не беше театрално удоволствие, не беше забавление, а направо някаква хипноза, която заразяваше все повече и повече хора.Понякога бягахме от училище, за да отидем на кино.
Големи усилия бяха нужни да се снабдиш с билет. Пред касите ставаха същински битки. Касиерите имаха връзка само с един купувач, който едва се задържаше пред прозорчето на касата от непрекъснатото блъскане на вълната от хора отляво, отдясно и отзад, пък и от някой скокнал над главата му и протегнал ръка. Битката продължаваше часове. Радостта, че имаш билет и че си взел за приятелите от махалата, които те чакат в някои от ъглите на тъмния коридор, беше голяма. Често тези приятели помагаха при вземане на билета, като натискаха тъпкалото отзад, блъскаха го насам-нататък, за да улеснят пробива на своя човек, доказал дарбата си да се мушка. Този ловък и пробивен малчуган влизаше като в кипящ басейн и с умели хватки, въртене, снишаване и боравене с лакти като с лопати доближаваше бързо касата, за обща радост на приятелите, които го гледаха отстрана и му се възхищаваха. Той се измъкваше с радостни очи от бурната тълпа с билетите в ръка, плувнал в пот, с мокра коса и червено лице, без някое копче от дрехата.
След като се вземеха билетите, идваше ред на мъчителното чакане, което траеше колкото самия филм. Викове, ръгане в ребрата, бой със и без повод, докато високата порта се цепне, за да пропусне ръмжащата тълпа.
Докато траеше прожекцията, в салона на „Модерния“ достигаше ревът на чакащите за следващото представление. Първо влизаха ония с по-скъпи билети, които имаха номера – балкон и резерва. След като те заемеха местата си, идваше ред да се отвори високата порта, обкована с железа, откъдето влизаха посетителите с най-евтините билети, без номера, „трето място“. Те вече удряха с юмруци и ръмжаха от нетърпение. В центъра на салона заставаше главният разпоредител – един възрастен, висок нервен човек с бели коси и червени бузи. Въоръжен бе с къса, но по-дебела тояга от тоягите на останалите разпоредители. Той проверяваше дали всичко е готово. Трима разпоредители заставаха на двете странични и на централната пътека на партера, разперили ръце върху крайните столове, за да определят границата на резервираните места и да я бранят от нарушители. Двама момци отиваха към голямата врата и хващаха високо с двете си ръце дебелите шини, запънати в горната ù част, и се обръщаха към главния разпоредител. След последен оглед, по даден знак момците дръпваха отсечено и силно шините надолу. Двете поли на вратата се отваряха от силния натиск на публиката, а разпоредителите се залепваха за миг към стената. Щурмът започваше. Отприщеният поток нахълтваше в салона с ужасен рев и в невъобразима блъсканица. Викове, тракания на столове, бой с пръчки и заплахи, докато всички се настанят по столовете и се усмирят. Тогава чак идваше ред на „театрото“, сега вече от платното.
Някои филмови сцени плашеха непривикналата публика. Летящият насреща влак, който бързо се уголемяваше, докато потъне някъде напред в оркестъра (филмът беше ням и свиреше оркестър) плашеше хората. Те се снишаваха на местата си, за да не пострадат.
Филмовите снимки се правеха само в слънчево време, бяха ослепително контрастни, черно-бели. Облеклото на героите беше по последната мода, а лицата им бяха брашнено бели от грим и контрастираха на веждите и очите, които пък излизаха напълно черни. Сцените се развиваха бързо, на открито, по улици и градини, площади. Филмовите сюжети изобилствуваха с поредици от каламбури и недоразумения.
Немият филм изискваше много от мимиката и жеста, тъй като словото липсваше. Единствените звуци в залата бяха бръмченето на прожекционния апарат или шумното реагиране на публиката. Играта напомняше разпален разговор на глухонеми. В салона някои полугласно четяха текста от платното на неграмотните си или бавно сричащи компаньони. Техниците понякога така засилваха апарата, че артистите се затичваха като побъркани по платното. Салонът се огласяше от свирканията на негодуващата публика.
По-късно започваха да идват филми с по-богато съдържание, но снимките продължаваха да се правят без специални декори. Снимачната техника не позволяваше лошо време, дъжд, нощни картини.
Едно кинопредставление трябваше да включва три неща: „изглед“, филм и „комично“. По средата на представлението се обявяваше „антракт“, обикновено след първата част на филма, който се състоеше най-малко от две части. Човек не можеше да си представи кинопредставление без семки. Всички в салона чоплеха, скърцаха и хвърляха люспите на пода.
Прожектираха се природни картини: фиорди, водопади, разходки с файтони по пищни крайбрежни булеварди. Ако представлението започваше без „изглед“, тъмният салон се огласяше от продължителните дюдюкания на публиката, която тропаше с крак, триеше с обувки пода и викаше: „Изглед, изглед, изглед!“ След няколко минути рев салонът стихваше, защото интригата на филма увличаше, пък и непрекъснато шъткаха разпоредителите с тънките си усмирителни пръчки, които стигаха дълбоко в редовете и шибаха най-шумните. Но ела да измъкнеш от светналия вече салон същите тези неколкостотин души, които не ставаха от местата си и крещяха: „Комично, комично“, въпреки че на платното стоеше едно голямо „Край“, написано с много завъртулки. Разпоредителите трябваше с мъка просто да отлепват от столовете някои по-упорити кинолюбители, които вкопчваха ръцете си в седалките. Днешните разпоредители само посочват мястото и нищо повече. Тогавашните бяха в постоянна кавга или борба с посетителите за запазване на реда, изискван от собственика на кинематографа. За разпоредители вземаха все яки момци с розови вратове. Разправата с тях не беше никак здравословна.
Днешният зрител на киното смята за напълно естествено да чуе говор и музика от филма и мисли, че така е било винаги. Но докато филмът бъде озвучен, измина доста време, както дълго време изтече, докато след звука на радиото можахме да видим образ чрез телевизията.
Във вестниците писаха, че филмът „проговорил“ някъде в чужбина. Това се очакваше. От време на време пристигаха новини, че се работи в тази насока с изгледи за успех. И този ден дойде.
Какво ставаше в театър „Одеон“ по време на тази първа прожекция на звуков филм! Към редовния ням филм даваха един кратък звуков запис и нищо повече. Блъсканицата и шумът в салона бяха навъобразими. Всеки искаше да „чуе“. А когато всеки иска тишина, значи, че всички правят шум.
На платното се показа дворът на някаква образцова птицеферма. Петдесетина бели расови кокошки кудкудякаха весело, радостни, че на тях се е паднала честта да известят на света за великото откритие на звуковия филм. Половината зрители високо се изсмяха, но това заглуши крясъка на кокошките, та другата половина настръхнаха и завикаха за тишина. Стопанинът на кокошките се появи на платното ухилен и махна силно с ръка. Кокошките се изплашиха, разпериха криле и закрякаха още по-силно в хор.Салонът екна от нов смях и коментарии. Последваха нови шъткания, но с кокошките се бе свършило. На платното се показа една едра швейцарска крава на големи шарки. Някой встрани я побутваше с пръчка. Очевидно я примамваха да се покаже „анфас“ пред обектива. Кравата направи няколко крачки, загледана към кинокамерата и с изпънати уши. След малко отвори уста и едно силно кравешко „М-у-у-у!“ изпълни всички ъгли на салона. От шъткане нямаше нужда. Звуковият филм беше факт.
След Първата световна война започнаха да се откриват и други кина в центъра и по кварталите на София. Открито беше на улица „Стефан Караджа“, в малка част от мястото на днешния блок на Телефонната палата, и така нареченото „Ученическо кино“. Салонът беше тесен и неудобен, но нали е кино… блъсканицата и тук беше невъобразима. Какво делеше това кино от останалите? Разликата бе в репертоара. Тук не се въртяха филми, в които артистите се целуваха. Даваха се филми с исторически и социални сюжети. Към тях имаше понякога и лектория – обяснение и поука. Тук, в ученическото кино, проходиха на филми и нашите майки и тетките от махалата. Децата вземаха билети и за тях. Цъканията в салона се увеличаваха, а също и сълзите. Ходеха по махленски, без да му придирят, имаше жени, наметнати с шалове, както са си били в махалата.
Публиката тук беше по-развълнувана. Лудуваше при комедиите, но и много плачеше при тъжните филми. От салона тълпата често излизаше като от погребение – разплакана, мълчалива. Майките пъшкаха и охкаха чак до вкъщи.
Докато започне представлението, отбиваха се в една сладкарница на същата улица. Казваше се, кой знае защо, „Колос“. В нея продаваха евтини пресни пасти. Там децата, когато бяха с майките си, не пропускаха да ги накарат да влязат в „Колос“ да развържат кръпчетата си с грошове.
Веднъж в „Модерния театър“ въртяха апашки филм с кумира ни от криминалните брошури детективът Рокамбол. Нямах стотинки да отида. Много деца от махалата бяха вече гледали филма и с разказите си разпалваха още повече желанието ми. Пресрещах излизащите от киното и се вслушвах в думите им. Желанието ми да видя филма се изостри. Не можех да стоя повече вън, докато вътре стоеше такава въодушевена и шумна публика. Стотинки обаче не ми падаха на ръка даже за „трето място“.
Когато човек желае нещо страстно, понякога го постига, макар и не по много честен начин. Нямаше време за отлагане. На другия ден сменяха филма. Като светкавица ми мина мисълта за фалшификация. Задъхан от откритието си, отидох до кинематографа, за да се снабдя с някой употребен билет, хвърлен на тротоара. А такива пред киното с метла да ги метеш. Тогавашните билети бяха по форма като днешните билети на Народния театър, с грижливо перфорирана контрола. Само че бяха от по-плътна хартия, чийто цвят сменяха – един месец кафяви, следния – жълти и пр. Прибрах се с билета у дома, за да направя фалшификацията. Мушнах се под кревата на мама. Там тя държеше шевната машина „Сингер“. Не я изкарах на светло, за да не ме открият, а престъпното деяние извърших под кревата, на тъмно. Извадих конеца и перфорирах употребения билет с равни дупчици. Изтичах с тупкащо сърце и влязох в кипежа на тълпата, като вдигах някак колебливо билета си откъм обратната му страна. Хората ме блъскаха ту насам, ту нататък и аз ту приближавах вратата на контрольора, ту се отдалечавах от нея. Това отговаряше на колебливите ми мисли. Бях се отпуснал в морето на блъсканицата. В едни моменти се опитвах решително да стигна до вратата, в други, от страх да не ме открият, ме обхващаше лудо желание да се изтръгна от тълпата. Треперех. Една силна вълна сложи край на мъките ми: изтласка ме точно през контрольора. Той късаше с шепите си контролите, сякаш береше цветя, като в същото време удържаше с раменете си натиска на навалицата. Подадох билета и той скъса перфорираната му част. За него бе важно билетът да е жълт. На това разчитах и аз.
Влязох в салона, но нещо у мене бе скършено. От филма не разбрах нищо, защото непрекъснато треперех, че някой ще ме хване в тъмното за врата и ще ме изхвърли.
Петър Мирчев. София тъжна и весела. Спомени на един юноша. – Отечество, 1988.
