Кики

Spread the love

Спомен на Стилиян Чилингиров за Кирил Преславски

С него не се познавах. Знаех го, обаче, по физиономия. Но колко пъти го бях виждал и где, това не бих могъл да кажа. Последен път го видях – този път отблизко, когато се ръкувахме – при откриването на Скопския университет. Едно тържество, устроено с много мълчание, да не кажа с голяма тайнственост, поради честите въздушни нападения над Скопие. От домакините, които ни услужваха във всичко и гледаха да направят мълчаливото ни присъствие по-поносимо, беше и младият доцент по история Александър Бурмов. Забавно беше да гледа човек това малко човече как си върти наблюдателно главата на всички страни, за да не пропусне нищо, достойно за внимание, и как се суетеше да открие път на княз Кирила, когато той се зададе да обяви университета за открит. Ректорът на университета, доцентът по философия Атанас Илиев, комуто, собствено, се падаше тая разпоредителна роля, беше оставен в сянка. Затова и ние – гостите на тържеството – когато ни затрябваше нещо, обръщахме се за услуга не към Илиева, а към Бурмова.

Най-официално беше облечен пак той.Черните му дрехи се хвърляха отдалеч в очи пред пъстрото облекло на гости и на посетители. Не помня, във фрак ли беше облечен той или в редингот, или пък в смокинг, но още виждам как се размахват двете крила на косата му, как понечваха към земята, когато стореше поклон на някое от официалните лица, как после си разтърсваше главата назад, и как крилата лягаха на предишното си място. През тая тържествена утрин най-уморени ще са били тия две крила от постоянното накланяне и повдигане на главата.

Князът този ден имаше защо да бъде доволен. Всичките погледи бяха устремени към него. Словата му, при обявяването на университета за открит, се попиваха от слушателите, а усмивката му се настаняваше по лицето и на последния от присъстващите. Лицата на всички сияеха, като че ли бяха осветени от електрическия прожектор на някой художник фотограф. Но, струваше ми се, че в тоя тържествен миг най-енергично отразяваше тия светлини пак ликът на Бурмова. И, ако може да се вади заключение от външните прояви на личността, то, смело би могло да се каже, че най-големият царедворец на това паметно тържество беше той.

Имаше ли Князът възможност да наблюдава тоя си посрещач, не мога да кажа. Стига ни, гдето ние неколцина не бяхме лишени от възможността да го лицезреем и като го лицизреем да можем да гарантираме за неговите тогавашни верноподанически чувства, както сега бихме могли спокойно да говорим за неговото революционно настроение не само към царските особи, но и към личните му благодетели. Към последните е дори кръвожадно устремен. И в сравнение с професор Михаил Арнаудова Князът би могъл да се нарече щастлив.

Отвлякох се доста, но не съм виновен аз. Темата е виновна. Трябваше да разправя кога и при какъв случай имах възможност да видя княз Кирила за последен път, при каква обстановка и в каква среда.

От туй насетне само слушах за него – и като член на дворцовата фамилия, и като регент на България. Слуховете, които достигаха до мене, не всякога говореха в негова полза. Те го рисуваха като лековерен човек, ту като алчен за пари спекулант. Нему се приписваха редица оставки на военни материали от най-долно качество, но и с най-голям процент комисионна. Не малко се приказваше и за неговата слабост към жените. Кой от тия слухове е бил верен бъдещето ще установи.

Но в Народния съд се установи твърдо, че княз Кирил никога не се е занимавал с политика. Него повече го блазнели дребните домакински работи, и той по-скоро е предпочитал да извърши най-незначителната от тях, отколкото да бие ум върху съдбоносните политически проблеми, надвиснали над родината му. Политиката не го е привличала, и това си е. Затова, може би, е предпочитал семейното си име Кики пред кръщелното и официално княз Кирил Преславски. Но това име Кики дойде до нашите уши именно през време на процеса. За него ни казаха не малко любопитности подсъдимите царедворци. Защо трябваше да наричат сега Кики човекът, който до скоро за тях е бил само Ваше Височество? Пред когото са се кланяли и чийто благосклонен поглед са гледали да съхранят по-дълго в най-чувствителната част на очната си ябълка? Да оправдаят него ли или да оправдаят себе си? Зер, несериозни хора не могат да се държат отговорни за сериозни дела. А той и те еднакво са си играли като деца със съдбините на родината си.

С каква мъка е слушал княз Кирил тия показания, би могъл а ни каже сам той, ако беше останал жив. Ние можем да разкажем само това, което ни бе предадено от свидетел.

Било пак по време на процеса. Между пазачите на подсъдимите регенти и министри имало и една милиционерка. Облечена в униформа и власт, тя помислила, че всичко ѝ е позволено. Расла из боклуците на Банишора, дружила с хора без отхрана, само лишена от всякакво възпитание, тая мома си въобразила, че притежава качества, които ѝ позволяват да се поставя на равна нога с всички, дори на превъзходяща. Затова почнала да си позволява различни волности със затворниците. Но най-притегателната прицелна точка ѝ бил княз Кирил. Слушала тя, че всички хора са равни помежду си, но не разбрала, че тъкмо в името на това равенство, малкият няма право да се поставя над големия.

И строят ли се затворниците, за да ги откарат в съда, тая милиционерка ще се скрие зад някой стълб и ще извика:

– Кики!

Князът чува, но не се обръща да види, кой го зове. Той знае, че някой недостоен за внимание се издява над неговото човешко достойнство. И, смутен от непочтинността, навежда очи към земята. Милиционерката се чувства горда от издевателството си, извиква пак и се прикрива.

– Кики!

На останалите милиционери се нравят тия задявки. Някои извиват глава към стълба и покровителствено се усмихват. Казват ѝ мълком, че добре е направила и я подканват да го закачи пак. Едно обикновено момиче закача царски син. Ако това не е свобода и равенство!

Сложената върху ондулираната коса фуражка се показва пак. Под нея цъфти от възторг глупаво лице.

– Кики!

Другите затворници кипят от недоволство, но няма как да протестират. Знаят, че всеки техен протест би могъл да влоши и тяхното положение, и положението на княз Кирил. По-добре е да претърпят.

Но защо още се бавят пазачите? Вън не са ли пристигнали камионите или… Не знаят какво да мислят вече и не доизказват въпроса си.

– Кики!

Не, това не е власт. Властта и когато унижава човека е длъжна да го уважава. И Князът, като събира сили в себе си чрез дълбока и тежка въздишка, обръща се към милиционерката, сега загледала запасания пред гърдите ѝ шмайзер, като че ни лук яла, ни лук мирисала.Но очите ѝ излъчват неприкривано удоволствие.

– Госпожице, аз съм Кики за домашните си. А за Вас аз съм княз Кирил Преславски. Това добре да го помните.

Настъпва смущение и между подсъдимите, и между милиционерите. Старшият на последните отива към милиционерката и я отстранява от командата.

Една чест бива запазена, но мъчно е да се каже коя: на Княза ли или на милицията.

 

11.9.1945 г.

ЦДА, ф. 1477 к, оп.1, а.е.227, л. 14–18. Машинопис, с редакторска намеса от Стилиян Чилингиров и Добромир Чилингиров.

 

 

 

error: Свържете се с нас.