Кaк се рaждат „чaсоветe“

Spread the love

Признания на един интервюер. – „Един час при …“  – Закачалката във вестибюла и зъболекарския стол. – Кой как отговаря. – Колко минути има един „час“.

Хр. Д. Бръзицов пръв въведе в България, още преди 5 – 6 години, обичая да се взимат интервюта от писатели, артисти, учени. – въобще от хора на духовна дейност. Тогава бяха интервюирани от него почти всички първенци на мисълта в България. Отсетне други продължиха тая благородна дейност. Този род интервюта продължават и сега, но дали защото интервюерите са се уморили или защото се е намалило числото на окончателно закръглените духовни дейци, често стават грешки. За такива грешки вече се пише и в печата. Изобщо, въпросът за „Един час при . . .“ се поставя на обсъждане. По тоя повод помолихме да ни пре­даде някои мисли върху тоя род интервюта техния първомайстор в България, Хр. Д. Бръзицов. – Бел. ред.

Фокусниците, след като смаят публиката, обичат да показват тайната на изкуството си. И всеки ахва пред простотата на чудото, което току-що се е разигравало пред очите му.

Моята работа – „Един час при … “ нито беше фокусничество, нито чудо, и ако започвам с тоя увод, то е защото, все пак, и аз ще искам да разкрия тайната на моите „Часове“. Някога това би би­ло непрактично и нетактично. Сега може, защото отдавна се простих с „Часовете“. Три години бяха достатъчни, за да бъдат обходе­ни забележителностите на Бълга­рия. Е, разбира се, има и неизслед­вани кътчета, и много прости ме­тали са по-полезни от блестящoто злато – но какво да правя, ка­то станах бижутер?

Имам стотина „Часове“. Не всич­ки са добри и не от всички съм доволен. Първо. За да влезеш в интимен разговор с един човек, особено когато не го познаваш, трябва себеотрицание. Не в смисъл на кураж, а на от­чуждаване от самия себе си. За­качвайки палтото си във вестибюла, трябва да оставиш на закачалка­та и своето „аз“ с всичките му добри и лоши мисли, с всичките му страсти и безстрастия. От те­бе се искат само: слух, говор, памет и една машинка, с която да се снишаваш или възвишаваш, като зъболекарски стол, до нивото на човека, който е срещу тебе.

Но, представи си, че миналата нощ не си спал, че в настоя­щия ден не си заплатил полица­та си, че това, онова… Тогава ти липсва паметта, слухът, говорът, „машината“ – всичко е в стач­ка. А вестникът не чака – трябва днес да дадеш „Часа“ в печат­ницата. Ето – такова „интервю“ не може да бъде от най-сполучливите.

Втора причина да не бъде спо­лучливо: Отиваш при човека, за­щото има малък номер в бройницата на българските заслужили мъже. Но сам ти, не знаеш за­що, нямаш това високо отноше­ние към тоя човек. Например, може да ти напомня някого другиго, който не стои на лявата страна на сърцето ти. Нагласяваш машина­та, но столът не мърда – не сте на равен терен.

Една забележка: „на равен те­рен“ – това не е някоя моя пре­тенция да се приравня духом и даром с насрещния. То е само една техническа необходимост за психично приравнение: едно приспособление към средата; едно отър­сване от моя „аз“ и подчинение на отсрещния; едно угаждане, изобщо. Много трудна работа. Ако човек не си е възпитан, може да мине за мазник.

Например, ако той е филолог, трябва да се покажеш, че едва ли не филологията е солта и хлябът на живота ти. Ако е македонец, трябва да почнеш с един пирински акорд. Ако е стар, тряб­ва да възхваляш старостта, най- сетне – и най-трудното …

Повечето не искат от тебе то­ва, но ако не им го дадеш, „интервюто“ пропада. Трябва да им го дадеш, без да са го поискали. Инак, как ще накараш един такъв учен да се разприкаже за детинските си лудории край реката и да ти разкрие ревниво пазените до тоя момент тайни по бъдещи авторски плановe…

Споменавам няколко пъти ду­мата „интервю“. И тази дума е член в моята работа. Колко ме е спъвала тя! Главно, защото не исках да я употребявам – защото е банална, компрометирана и неточ­на за моите случаи – а все пак, трябваше да я употребявам, защо­то… помислете си, как можеш да отидеш при един голям учен и да му кажеш: „Искам да раз­говарям с вас”…

Друго е да кажеш, че искаш интервю.

В безредието, което успях да направя до тия редове, няма да шокира много, ако се спра сега пак на една друга страна на мои­те „Часове“.

Всички, или почти всички хора на науката, изкуствата и въобще областите, чиито представители ме интересуваха, живеят далеко от града. В собствени или чужди къщи, те са пръснати из новите предградия. Знаете къде са Професорският, Журналистическият, Артистическият квартали…  а Антон Страшимиров се е разцепил някъде към малките улици около гарата.

Представете си каква разходка се прави преди тоя „Един час“ и особено ако има „студена“ или „топла“ вълна – както сега наричат зимния студ и летния пек. И пак депресията е нищо пред опасността, да не намерите лице­то, което търсите.

Но – намерили сте го. Лицето е непосветено. Обяснявате му. Някои чувствуват неловкост, особено поради изненадаността. Но тъкмо такива „Часове“ ценя, защото ли­цето не е имало време да потърси помощта на неискреността.

Започваме.

Ако лицето не пуши – и аз не пуша. Ако пуши много, и аз пу­ша много. Разговорът върви. Някои отговарят охотно, на други тряб­ва да се поднася отговор и да го санкционират.

Например: Сигурно вашето мне­ние е, че …

– Да тъкмо тъй, отговаря моят събеседник.

Най-лесни са писателите. Те са свикнали с многото приказки. Уче­ните държат средно место. Най-мъчни са артистите. Въпросите ги затрудняват много. Никой от мо­ите събеседници не беше прост, – знаете, обиколил съм именно сложните българи – и все пак, за някои отговорът биваше удоволствие, а за други – трагедия.

Сега да си призная една лъжа – при това, лъжа в основата, в сърцевината на работата ми. Мо­ите „Един час при … “ никога не са бивали „един час“. Не пом­ня случай да съм разговарял по- малко от час и половина, а пом­ня и „Часове“, които започваха в 2 часа след обяд и свършваха в 6 часа. Мисля, че такъв бе случая с покойния виден обще­ственик, Димитър Мишев, кой­то, при това не пушеше…

От близо стотина души, които интервюирах навремето, само един отклони поканата ми. Това ме за­радва много. Помислих си: Значи и в България има оригинали. А аз обичам много оригиналите.

Хр. Д. Бръзицов, в. “Литературен час”, бр. 2, 1935

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.