Петър Мирчев: Из околнините

Spread the love

В първите дни София не познавала себе си: кои и какви са далечните върхове и вериги, които се виждат от нейното поле? Такива въпроси не интересували тукашния турчин. Подробности за планини, височини и върхове тогава събирал за военните си карти австро-унгарският генерален щаб. Интелигентните хора, когато излизали на открито с поглед към всички страни на хоризонта, се ориентирали по тези карти. Изкачвали се, въоръжени с бинокли, по околните на града табии, доскорошни турски крепости. Взирали се, търсели и радостно подскачали при находките си. Открили Рила с нейния бял захарен конус. Обяснявали си облака на лазурния хоризонт, идващ по долината на Места. Разпознавали Чадъртепе на тройната граница (България, Румелия, Турция). Наблюдавали мъгливите румелийски планини (границата с Източна Румелия е била по вакарелските височини). Виждали и Средна гора. С компас уточнили на север дългия, покрит със сняг гребен на Ком.

Много легенди се носели сред софийските шопи. В околните села могло да се чуе, че Софийското поле било някога езеро. Водата му изтичала към Дунав, но през Пиротско. Силно земетресение пропукало пролом при Курило и водата потекла по него. По предание най-старо селище в Софийско било Бояна – още когато полето било море. Разказвало се за латиняните, владели някога тук. За остатък от латинско гробище шопите смятали големите, оформени, но без надписи камъни, разпръснати по полите на Витоша, чак до началото на днешния бул. „Витоша“. Много от тези камъни били използувани при строежа на Съборната черква в града.

С витошките склонове н урви свързвали митове за духове и самодиви. Боянчани вярвали, че от планината нощя слизали „русаля“ на игри. Там, дето тревата била най-гъста, нагазвали я самодивски хора.

Софийското поле било тъмно като катран. Феерична картина представлявали нощите срещу празници. Селяните от околните села в подножието на Стара планина и Витоша запалвали буйни обредни огньове. По Заговезни, старото начало на годината, картината била необикновено красива. Навсякъде, където имало селца, лумвали пламъци. Разпалвали ги няколко нощи наред. Пушекът от сламата, осветляван от жарищата, лъкатушел високо над пламъците и придавал на полето особена романтичност.

Софийските села тачели старинните си обичаи. В Горна баня извивали момино хоро срещу Гергьовден. На външната стена на минералния извор окачвали два венеца. Тук шопкините-невести се кланяли със закрити от чемширени вейки лица. На богоявленския парад в София шопите се спускали да наливат вода, да я пият за здраве и да си топят главите в нея. Бързо тези неща се изоставили. Най до късно се задържа „грабенето“ на моми. По Освобождението всички шопи от околните села ходели в бели носии. Постепенно те били заменяванн с черни или кафяви. Най-напред от шопските сукмани изчезнаха белите гайтани. Белите забрадки бяха заменени с шарени кърпи, широките сукмани – с тесни, а селските беневреци – с черни панталони. Калпакът бе заменен от каскета, а опинците – от градските обуща. Везаната кошуля се задържа по-дълго.

Градът смятал за своя по-близка околност селата в полите на Витоша. Южните стръмнини на Стара планина били далечни. В представата на софиянци околността на града била полукръг, който започвал от Слатинския редут, прекосявал на юг Лозенец, а оттам през Симеоново, Драгалевци, Бояна и Княжево стигал до Горна баня. Тази подкова свързва най-популярните и днес софийски села. Близостта им до високата планина ги правела привлекателни.

Каква картина представлявала тази околност?

Ако някой поемел по описания полукръг, пред него се откривали интересни гледки. Около редута (важна турска крепост) се виждали разпилени на земята турски военни копчета, един голям римски каменен стълб без надпис и орнамент, гилзи – полузарити в пръстта. Човек се спъвал в отломки от тухли от разрушените строежи. Самата табия била извито като полумесец възвишение с място за пет топа. Погледът към града падал въз блясналата със своите девет кубета Бююк джамия (днешния Археологически музей) и черквата „Св. София“. Тръгнел ли оттук към полето, той нагазвал в трева, висока човешки бой. Там, дето днес е Паркът на свободата, го срещали големи чарди коне, пуснати на свободна паша. Стигал Лозенец, познат с вишневите си градини. Пред Симеоново и Драгалевци се люшкали буйни ливади, напоявани от витошките поточета. Пътникът чезнел във високата трева.

Свободно пуснати конски стада галопирали и тек по ливадите. Същинска прерия! Турски лозя (баглар) имало около Горна баня, по Ломското шосе (днешната ул. „Вашингтон“) и в Лозенец. Изкоренени били през войната за огрев. Някои пояснявали името на Курубаглар (днешния „Лозинец“) не като „сухи лозя“, както обикновено се мисли, а „курийски“, т. е. горски лозя. Доказвали го със „сиджилати (турски официални преписки).

По Витоша скитосвали диви зверове, които нанасяли пакости. През 1880 година се навъдили много мечки стръвници. Организирани били хайки за тяхното изтребване. Ловци припълзявали по скалистите части на планината, за да прострелват витошки орли, любима в онези години препарирана украса. На 22 април 1880 година компания консули се изкачили на планината през Княжево на лов за орли. Няколко помагачи мъкнели мършата – убит кон. Примамката поставили на скалите, а консулите се оттеглили на пусия. На конската мърша се стрелнали двадесетина грамадни орела.

Витоша обхождали със стадата си не само шопи. Идвали овчари чак и от Панагюрско.

От околните села най-весело и шумно било Княжево. Софиянци го предпочитали при по-големи разходки. Отивали дотам с файтони. На княжевското неделно хоро слизали и боянските, и горнобанските моми и ергени. Оживление привнасяла с военната си музика настанената тук дружина. Покрай пенливите вади имало гостилнички, механи, полусъборен кервансарай, запустяла фабрика.

Друга посока за разходки бил Искър, при Враждебна. Там имало чудно ханче. Ханджията, шоп от село Герман, бил някога хъш във Влашко. През 1840 година Осман бей наредил да откачат сладкогласата камбана на Германския манастир и да му я занесат. Разлютил сс шопът, пресрещнал турците и спасил камбаната.

През 1858 година София била разтърсена от земетресение. Пред очите на слисаните селяни, които работели в полето, изневиделица и с гръм избил нависоко стълб oт прах, земя и вода. Така се родил минералният извор Овча купел.

В летописна анонимна записка из книгите на Гигенския манастир, югозападно от с. Гигенци, Брезнишко, четем:

„Да се знае како биде страшно землетресение, изпопадаха джамихи у София и се тресе она 7 месеци непрестайно. Немой некой да рече не е било толко. Откак е София, не знае никой толко тресене. 1858 месеца юли 18 ден.“

На ранина в пролетен ден чешкият професор Иречек пазари файтон и потегля за село Бояна. Фаитонджията му се оказал бежанец ог Македония, шипченец с два ге- оргиевски кръста на гърди.

Денят е ясен, свеж. Навсякъде шуртят бистри води. Пътникът е разведрен от играта на планинския въздух, от изгледа на извишилата се Витоша. Прекосяват прясно разорани ниви. След повече от час файтонът достига селото. Къщите му са пръснати – повече схлупени воденици, разположени една под друга на буен поток. На праговете излизат булки и момичета, които се взират в пътника. По плетищата белеят набучени волски черепи. На открито мегданче, с изглед към града, подвили крак на тревата за приказка десетина мъже.

Горе, на най-високото, е кацнала малка черквица. Иречек знае цената ù. Оглежда околността, за да х в а н е историята по тия места. Запълзява край пенливата река. Любува се на изгледа към полето. Но черквицата го привлича по-силно – за нея вече е чел у Веркович. Влиза в черковния двор, гдето с огромен ключ в ръка го посреща клисарят. Той въвежда госта под тъмните сводове на черквата. Иречек поисква свещ, за да види фреските и надписите. Малката вощеница с мъка пъди мрака. Приближава лице до образите. Трепкащата свещица осветлява лика на севастократор Калоян. Иречек разчита името му. Той е доволен. Засега стига! Пак ще дойде!

През месец юни същата година той отива наново в Бояна с художника Симеонов, за да свери неговите репродукции от стенописите. Художникът бил прекарал в селото четиридесет и пет дена. Всички там го знаели. Съумял да се отнесе добре с боянчани.

Влизат в черквата при добра светлина. Иречек намира, че рисувателят е изпълнил добросъвестно работата си. По-късно Министерството на народното просвещение откупило тези репродукции. В селото намерили покрай учителя още един грамотен – селския писар. В работата си той прилагал още рабоша.

Софиянци спохождали малките манастирчета в околните планини, но преклонението им към рилската светиня било несравнимо. По стародревен обичай те отивали на поклонение в Рилския манастир. Вдигали се тайфи родове със собствени и пазарени каруци. Приготовленията вълнували целия град. Мъжете постегвали колите, зазобвали конете. На децата ушивали нови дрешки. Жените блъскали ден и нощ разбоите и тъчели дарове за светеца. Които не отивали този път, предавали точни заръки на коя икона да се палне свещица, на кой параклис да се оставят пари или везана кърпа.

До Рилския манастир могло да се отиде с кон, пеш или с пощенския файтон. Планината била изпълнена с диви зверове. Да се стигне до манастира били нужни не само здрави обувки, но и сигурно оръжие – пушка, пищов или най-малко нож. Вълци, мечки, рисове, елени, сърни и диви кози се срещали навред. Зверове нападали манастирските стада, та и монасите ходели сявга с пушки.

Пред манастирската врата поклонниците посрещал в белите си хайдушки дрехи дядо Ильо войвода, главен пазач на манастира още от турско.

Тук бил и най-видният просветител от епохата на Възраждането, доживял българското, Неофит Рилски – първият новобългарски учител, роден в Банско. В годината на Освобождението той бил на деветдесет години. Прекарвал дните си в тих труд. Поклонници надниквали през прозореца на неговата килия. Виждали малък, прегърбен старец с дълги бели коси. Облечен в кожух, той седял с часове на нисък миндер и без умора пишел. Около него – на миндера и по рогозките – се виждали разтворени книги. Онези, които се осмелявали да потропат на вратата му, той посрещал приветливо. Не се сърдел, че му прекъсвали работата. Черпел ги с ракия, кафе, сладко и разказвал сладкодумно – жива летопис на българското възраждане.

Софийските поклонници отивали на манастира най-често по Великден. Когато се връщали, били посрещани тържествено. Целият град се юрвал към потъналия във вишнев цвят и люляк Лозенец. Колоната от окичени със зеленина и цветя каруци и разиграни коне идвала откъм Княжевското шосе.

В този ден лозенските възвишения се огласяли от хората и веселието на празнуващите с народна трапеза софиянци.

Иречек посетил Рилския манастир. В дневника си записал: „… Рилският манастир е всебългарска светиня. Целият народ е помогнал за неговото изграждане. Тук, в центъра на България, той е здрава крепост на традицията на българския народ, църква и писменост.“

 

Из: Петър Мирчев. Кипежът. Книга за София 1878-1884

error: Свържете се с нас.