Ивета Миленова: „През 60-те години на ХХ век Фани Попова-Мутафова поддържа връзки с Историческия музей в родния си град Севлиево“
Ивета Миленова е родена в Севлиево на 16 август 1960 г. Завършила е гимназия в родния си град, а после учи във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий” в специалност „История”. Наред с това преминава специализиран курс по „Археология“. Започва работа в Историческия музей в Севлиево веднага след дипломирането си. Уредник е на отдел „Капитализъм” и “Художествен”. От 1989 до 2021 г. е уредник и на отдел „Възраждане”, днес „История на България XV- XIX век”. Възложено ѝ е също съхранението и опазването на богатия етнографски фонд на музея. От декември миналата година е директор. За миналото на севлиевци, за светлите му личности от историята, за занаятитите и амбициите на госпожа Миленова, разговаряме през един майски ден.
Г-жо Миленова, отскоро сте директор на Историческия музей в Севлиево, но много години работите в него. Кои са онези ценни експонати, които си струва да се видят. С какво Ви впечатляват лично Вас като историк? Какво ще ни разкажете за тях?
Права сте, много години вече работя в музея. Постъпих на работа като уредник през 1983 година. Миналата година беше обявен конкурс, на който се явих и от няколко месеца съм директор. Още в началото бях силно респектирана от интересните артефакти, натрупани в музейните фондове. Началото на музейното дело в Севлиево е поставено праз 1924 година, когато учители събират първите експонати в музейната сбирка на Севлиевската гимназия. През 1928 г. севлиевската общественост продължава да се вълнува от обявите в страната за продажба на безценица на български народни носии и накити и в статия „Нуждата от музей в Севлиево“ призовава за съхраняването им в Севлиевски околийски етнографски музей. Идеята не се осъществява, но учителите в Гимназията продължават систематизираното събиране на „старини” – случайни археологически находки, антични монети, реликви от времето на Възраждането, накити от традиционни носии. В средата на ХХ век те са включени в новосъздаващия се фонд на Историческия музей. На 2 септември 1954 година за пръв уредник на музея е назначен Йончо Панов. За музейна сграда е определено старото Хаджистояново училище, което е в много лошо физическо състояние. Панов работи с огромен ентусиазъм, събира и инвентира хиляди културни ценности, има принос в изследването на всички периоди на местната история. И най-важното – и днес във витрините на Исторически музей Севлиево блестят експонати, открити и съхранени от него – железен тракийски меч, сребърно византийско блюдо, икона на Захария Цанюв, реликви от Априлското въстание.
Впечатляващи за мен бяха и първите находки от започналите скоро преди това редовни археологически проучвания на крепостта Хоталич. През 1979 г. вторият назначен уредник Симеон Симеонов получи шанс, който определи по-нататъшния му професионален път. До ранната си смърт той проучваше Ранновизантийската и средновековна крепост край Севлиево, която успя да разкрие за съвременността. И днес археологическите проучвания продължават под ръководството на Надежда Ботева, а фондът ни се обогатява с нови и интересни артефакти. Днес музейният колектив е от осем души, а в основния фонд са включени близо 50 000 културни ценности.
Севлиево е град, в който са родени поетесата Мара Белчева и писателката Фани Попова Мутафова. Какво съхранява музея за тях?
Във фонда на музея се съхраняват две оригинални и много красиви фотографии на Мара Белчева, антология с нейни стихове и една снимка на нейните родители и чичо ѝ, загинал за Освобождението. Малката Мария или Молка, както галено я наричали е родена е на 8 септември 1868 г. в едно от видните севлиевски семейства. Дядо ѝ Хаджи Ангел Иванов е един от будните умове на своето време, за когото тя запазила ярък спомен. Баща ѝ Иванчо Хаджиангелов е сред най-авторитетните българи в града, след Освобождението е избран за председател на околийския съвет. Тя прекарала детството и ранната си младост в родния си град. Учила в Хаджистояновото училище в Севлиево, а сетне завършила пети клас в гимназия в Търново. През 1883 г. умира баща ѝ, семейството потъва в скръб, а безгрижното детство е отминало. Мара следва във Виена, учителства за кратко, омъжва за Христо Белчев, който става министър на финансите и загива в атентат. Красивата, интелигентна и чаровна Мара Белчева е поканена за почетна придворна дама на княгиня Клементина. Скоро напуска бляскавия светски живот и заминава да следва модерна филология в Женева. През 1903 г. отново е в София и среща Пенчо Славейков, с когото се познават от деца. Духовното привличане между тях било толкова силно, че до самата смърт на Пенчо Славейков останали неразделни.
Окуражена от Славейков, тя открива в себе си поетесата. Сътрудничи на списание „Мисъл”, освен свои стихове, тя публикува и преводи. Поезията и е повлияна от времето. С носталгия описва картини от родното Севлиево, дома и, близо до реката и стария каменен мост. След смъртта на Славейков животът ѝ се преобръща за пореден път и тя отново приема предизвикателствата на съдбата. „Родих се да живея в бури” е нейно стихотворение, станало емблематично за творчеството и драматичните събития в живота на известната поетеса, истинска европейка по образование и по дух.
Фани Попова-Мутафова – още една талантлива жена, която е в поредицата известни личности на Севлиево и стои до имената на поетесите Мара Белчева и Екатерина Ненчева. Фани е родена в Севлиево на 16 октомври 1902 г. Баща ѝ, поручик Добри Попов служи в Севлиевските казарми и свързва живота си със севлиевката Марийка Нерезова. Нейният брат също е военен, не след дълго един от известните и прославени български генерали – Стефан Нерезов. В Севлиево Фани прекарва първите си детски години. През студентските години в Мюнхен Фани среща и любовта. Няма нищо случайно в това, че нейният избраник също е от Севлиево. Чавдар Мутафов е роден тук през 1889 година. Той е известен архитект, чието дело са множество частни и обществени сгради в София. Изключително интересен човек и творец. Автор е на няколко модернистични произведения.
През 1924 Фани Попова-Мутафова публикува първите си белетристични опити, скоро издава и няколко сборници с разкази. Едновременно с тях тя започва да изгражда и образите от своите исторически романи. Към книгите ѝ веднага се проявява интерес от чужбина. Творбите ѝ се превеждат на италиански, немски, френски и доста от останалите европейски езици. Самата тя, с четирите европейски езика, които владее перфектно, е един от най-предпочитаните преводачи на своето време. Още през първото десетилетие на своята творческа работа тя получава за таланта си практически всички български литературни награди.
Фани Попова-Мутафова трудно се вписва в новата социалистическа действителност. Народният съд я осъжда и минават цели 18 години, докато новата власт решава да преиздаде нейна творба. Поетът Кирил Христов изрича за нея думите:
Най-високият връх, достигнат от българската жена… Нейните исторически романи я поставят на нивото на най-големите писатели в този жанр в световната литература.
През 60-те години Фани Попова-Мутафова поддържа връзка с Историческия музей в родния си град. В архива на музея се пазят нейна снимка с автограф и кратка история на рода Мутафови.
Кои са онези севлиевци от миналото, които впечатляват с духовния си подвиг?
Трудно е да се изброят всички. Назад във времето това са първите свещеници и грамотни хора, които в трудните години на робството запалвали свещичката на духовността сред севлиевци. Те били и първите преписвачи на Паисиевата история, а т. нар. Севлиевски препис днес се пази в архива на Националната библиотека. Истински духовен подвиг е делото на Хаджи Стоян, дал собствено дворно място и 60 000 златни гроша, една огромна за времето сума и дарил на града ни сградата на първото светско училище. Погрижил се да намери и плаща заплатата на първия учител – Петко Рачев Славейков.
Преди смъртта си завещал значителни суми и недвижими имоти за издръжката на училището, делото на живота му, като дори пренебрегнал родния си син. Следват го всички севлиевци – занаятчии, търговци, а и не дотам заможни хора, станали спомоществователи на възрожденската ни литература, имената им са изписвани в първите отпечатвани книги. В средата на 19 век Хаджи Ангел Иванов твори църковна музика и сам издава шест отделни тома псалтикии, отпечатани в Цариград. Друг духовен будител, свещ. Ненчо Несторов превежда на новобългарски Светото Евангелие, отпечатва го със собствени средства в печатницата на Дунавския вилает в Русчук и сам, на кон, го разпространява из българските земи. През 1859 г. свещеник Марин Софрониев, сподвижник на Левски и дългогодишен учител, поставя началото на девическото образование в града. Той е учител и на поколението севлиевци, организирали и участвали въстанието през пролетта на 1876 г. в Севлиевска кааза. Много от тях – млади, образовани, заможни мъже, загинали. Сред тях председателят на севлиевския революционен комитет Стефан Пешев, деловодителят Йонко Карагьозов и още шестима от ръководителите били обесени на централния площад в Севлиево. Фильо Радев, душата на въстанието в Балкана, бил обезглавен, стотици загинали, други заточени, хиляди разбити съдби, за да сме свободни ние. Не знам колко от нас днес биха били способни на такава саможертва. Това, мисля, е подвиг на духа.
В града са известни Дандоловите къщи. Какво е любопитното да се знае за тях?
Архитектурно-възрожденския комплекс Дандолови къщи е впечатляващ. В градския възрожденски двор е експониран едрият селскостопански инвентар, необходим за традиционно упражняваното земеделие. Пресъздадена е обстановката, в която е протичало ежедневието на севлиевските семейства през лятото, с традиционният пещник и експонираните домашни съдове. В къщите се влиза по красива външна стълба. Те са три, съединени под общ покрив и свързани с врати помежду си. Построени са през 1870 г. Принадлежали на баща и двамата му сина от известната севлиевска фамилия Дандолови. Всяка от тези къщи притежава относителна самостоятелност, има собствен дюкян, порта към пътя и врата към общия двор.
Обособени са няколко възрожденски интериори. В традиционна одая, характерна за периода преди Освобождението, особено за селските райони на Севлиевския край, са показани двата основни типа носии, характерни за балканския и поленския райони. Друг интериор представя гостна стая, типична за това време смесица между селския и градски начин на живот. Интересни експонати там са столовете, произведени преди Освобождението в столарската работилница на Гочо Драгошинов от Севлиево. Към средата на ХІХ век заможните семейства в Севлиево украсявали домовете си с мебели, доставени от чужбина, или направени по тамошен образец. Те се обличали “ала франга”, а тоалетите на жените им също били изписани от чужбина или ушити по западен образец. Техният начин на живот е отразен с покъщнина и дрехи в последния от интериорите, Само на крачка от шумния градски пазар, в експозициите на Дандоловите къщи посетителите се потапят в неповторимата атмосфера на миналото.
Кой е онзи стар български занаят, който е типичен за севлиевци и бихте възродили днес?
Табашкият занаят има особено място сред останалите, практикувани в града. В северната част на града, където е разположен музейният обект Табахана, през ХІХ век е имало повече от 50 работилници за обработване на кожи, от работата на които намирало препитание повече от една трета от населението на града. Табаханата е единствената запазена в България, с експозиция в нея. Запазен е т. нар. строителен надпис на сградата, на който е изписано „20 авгус 1873”. Този уникален експонат е част от експозицията „Табашкият занаят в Севлиево” в приземния етаж. За развитието на занаята през вековете съществували благоприятни условия – близостта на река Росица, плитки подпочвени води и силно развито животновъдство. Уменията за обработване на кожите били пренесени от турци от Мала Азия и постепенно били усвоени от български майстори, които преобладавали в средата на ХІХ век.
С времето севлиевските майстори се специализирали в обработването на кожи от дребен добитък, от които произвеждали висококачествените кожи. През 1880 година белгийският консул Янсен бил впечатлен от добрите работилници за обработка на кожи в малък град като Севлиево и отчел, че севлиевските кожи не отстъпвали по своето качество на европейските. Работата на табаците била тежка, но те имали добри доходи и много от тях натрупали голям капитал. През ХІХ век севлиевските кожи се продавали най- вече във Виена, но имали добър пазар и в Лайпциг, Париж, Дубровник, Петербург, Цариград, Генуа. Експозицията представя подробно развитието на така важния за Севлиево и района занаят. Интересни за посетителите са разнообразните инструменти на табаците, щерните за вода и варовите каци, изградени в двора, прецизно изработените макети, които показват различните етапи в обработването на кожите. След посещението на реставрираната табахана в Севлиево остава удовлетворението, че са запазени традицията и спомена за трудолюбивите и предприемчиви майстори табаци и техния стремеж към новото и модерното. След освобождението един от най-крупните табаци и търговци с кожи Илия Денчев възлага австрийския архитект Йозеф Шнитер построяването на голяма жилищна сграда. Завършена през есента на 1878 г., днес тя е една от най-представителните сгради в града. От 2008 г. в нея се помещава Художествената галерия „Асен и Илия Пейкови“.
Предстоят ли разкопки в Средновековния град и крепост Хоталич. Какво ново около този тайнствен град?
Експозицията на открито Хоталич е в близост до града. Около V век там е изградена здрава византийска крепост. След Х век на това място се оформя голям средновековен български град, който просъществува и процъфтява и по времето на Второто българско царство. Състои се от крепост и подградие или външен град, обграден със здрави крепостни стени, които обособяват четири квартала. Досега са разкрити основите на над деветдесет жилищни сгради, работилници други, както и две църкви. На върха на хълма е разположена същинската крепост – с впечатляващо здрави крепостни стени с пет порти, отбранителна кула и мощни фортификационни съоръжения. Хотел или Хоталич, както е известен в по-късните векове, е административен център на района до към ХVІ век, когато тези функции приема град Селви, Севлиево.
През 1994 г. Хоталич бе обявен за паметник на културата с национално значение. Днес той продължава да е сред най-добре проучените и поддържани средновековни градове, които привличат вниманието на специалисти и посетители. През 2014 г. приключи осъществяването на проект „Осигуряване на достъп и социализация на Средновековен град и крепост Хоталич” на стойност над 4 мил. лева. Рехабилитиран е пътят до обекта. Извършена бе реставрация и консервация на крепостни стени и съоръжения. Три от средновековните къщи са реставрирани и пригодени за експониране на фотоси и предмети. Изградени са експозиционни пътеки с информационни табели, множество места за отдих. Обучени по проекта екскурзоводи са на разположение на посетителите, за да се създаде и утвърди интегриран туристически продукт и запазена марка „Средновековен град „Хоталич” – мистика, реалност и приключения в сърцето на България”. Находките от археологическите проучвания, както и многобройни експонати от шестото хилядолетие преди Христа до края на Второто българско царство намират място в експозицията „Археология“ в Хаджистояновото училище.
Археологическите проучвания на Хоталич не са прекъсвал повече от 40 години. За тази година сме направили, каквото се изисква от нас, за да продължат. От 2010 г. научен ръководител на обекта е уредникът на отдел „Археология“ в нашия музей, госпожа Надежда Ботева. Община Севлиево осигурява изцяло поддръжката на Хоталич, както и средства за теренните проучвания през изминалите десетилетия. През последните няколко години Исторически музей Севлиево получава средства за разкопки и по подготвени от Ботева проекти, финансирани от Министерство на културата.
Имали в крайна сметка скрита вражда между севлиевци и габровци или само така се говори?
Не мисля. От детството си чувам за закачките между севлиевци и габровци, но никога не съм го приемала като нещо сериозно. И преди, както и сега, е имало шегаджии, „зевзеци“ им казваме ние. Габровци казвали за Севлиевци, че са тиквари, защото в плодородното севлиевско поле се отглеждали много тикви, севлиевци им отвръщат с шеги за прословутата габровска пестеливост. Един от най-важните за Севлиево проект в миналото е бил прекарването на железопътна линия през града. Този проект не се осъществил по различни причини. Старите севлиевци разказват, че група габровци вързали на моста в Севлиево едно магаре, закрепили и голяма табела с текст „Севлиевският влак“. Севлиевци не останали длъжни, направили от магарето кебапчета, пуснали ги безплатно на пазара в Габрово и те бързо били разграбени. До скарата оставили голяма табела, на която пишело: „Така габровци изядоха севлиевския влак!“.
Какви хора са севлиевци? Как ще опишете народопсихологията им?
Хората в Севлиево са като всички българи, най- общо казано. Не мисля, че има някаква особена разлика. Тези, с които аз общувам са добри, сърдечни, любознателни и трудолюбиви. Това, което ме радва е, че децата вървят по техните стъпки, успяват в училище, участват в различни инициативи. Тук отварям една скоба, че аз съм от привилегированите, които заради естеството на работата си, се срещат в живота и работата си с най-добрите примери. Това, което ме тревожи е, че много от тези обещаващи деца и млади хора напускат града, за да учат или работят. Но това се е случвало и назад в годините. Още през 19 век много млади севлиевци учат в най- престижни европейски университети, много наши земляци отиват да работят в чужбина с надеждата за по-добър живот. Където и да се установят – Унгария, Чехия, Аржентина, САЩ, севлиевци са оставили следа като добри, почтени и трудолююбиви хора.
Какви амбиции имате свързани с музея?
Сигурна съм, че употребихте думата „амбиции“ в положителен смисъл. Ще ми се да споделя, че никога не съм била амбициозна. Чувствах се отлично и на мястото си през дългогодишната си практика като уредник. Но така се стекоха нещата, че след конкурса вече съм директор и наистина е редно да имам амбициозни планове за развитието на музейното дело в града.
Историческият музей в Севлиево е институция на почти 70 години, голяма част от нашата работа не се вижда от обществото, но тя е много важна за издирването, опазването и популяризирането на богатото културно наследство на града и общината. Това е един дълъг и постоянен процес. Започнали са го нашите първи колеги, днес ние ще дадем нашия принос с ежедневните задачи в музейните фондове, които са невидими за публиката, на която представяме готовия продукт – нашите изследвания, издания и експозиции.
Предстоят ни доста задачи, голяма част от които съм очертала в концепцията, която представих на конкурса за директор. Те са в основата на Плана за работа на музея за следващите пет години. Важно е музейните обекти да бъдат обгрижени, за да изпълняват своите функции – експозиционни и като хранилища на културни ценности.
Вече започнахми обновяване на основните ни експозиции. Не става дума за експонатите, ние и сега сме се погрижили в тях да влязат културните ценности с най-голямо историческо значение и експозиционна стойност, могат да бъдат прибавяни атрактивни новопостъпили материали. Ще обновим експозициите цветово, с колкото е възможно повече осветление, текст и някои други идеи, които съм включила в концепцията си за развитието на музея. Те са насочени към хората с увреждания и към най-малките ни посетители и не изискват кой знае колко големи финансови средства. Важно е да ги обмислим добре и да намерим партньори за реализирането им. Ще търсим съдействие за поставяне на подходящи приспособления и осигуряване на улеснен достъп до първите етажи на АВК „Дандолови къщи”, Хаджистояновото училище и Табаханата за хора с увреждания. Имам идея за една витрина с подходящи експонати за посетители с нарушено зрение и кратък брайлов текст. Ще опитаме в ограничените пространства на експозициите да осигурим специално място за забавни задачи за малките посетители. В постоянните ни експозиции имаме готовност да оформим кът за прожектиране на документални музейни филми и слайдшоу на архивни снимки, стига да осигурим мултимедия или друг съвременен способ за представяне, вече се предлагат достатъчно иновативни модели за презентиране и разкриване на културното наследство. Ще обогатим добрите практики в съвместната работа с детски градини и училища, ако обособим кът за нашите забавни ателиета и други образователни програми. Точно привличането на децата и учениците като наши посетители и изграждането в тях на чувство на принадлежност към родното място и неговата история е сред акцентите на популяризаторската ни работа. Необходимо е издаването на нови рекламни материали, сувенири с логото на музея и обособяване на рекламно-информационен щанд във фоайето на музея, както и да засилим медийно представяне на дейностите си. Бихме се радвали, ако някой от приятелите на музея ни окаже помощ за създаването на сайт на музея. Идеи и задачи имаме много, надявам се с екипната работа на музейната колегия, Община Севлиево, Министерство на културата и други сродни институции да успеем да ги осъществим.
Относно работата във фондовете – предстои ни цялостна инвентаризация на музейните фондове, една стандартна задача при смяна на материално отговорното лице, която при нашия фонд от 47 000 единици ще ангажира малкия музеен колектив за дълго време, но тази процедура се изисква по закон и ние сме длъжни да го спазим.
Какво може да се види днес в експозиционните Ви зали?
В експозицията ни „Археология“ има артефакти от неолита до късното средновековие. Имаме ценни екземпляри, които са били част от представителни национални изложби в чужбина и са включени в каталозите им. В последните години новооткрити експонати намериха място в изложби на Националния археологически институт с музей при БАН. Показали сме и голяма част от находките от над 40-годишните проучвания на Хоталич.
В постоянната музейна експозиция „Севлиевския край през Възраждането” е показан част от инструментариума на севлиевските занаятчии, някои от които изнасяли продукцията си не само по големите пазари на Отоманската империя, а и се ползвали с добро име в Европа. Особено място е отделено на табашкия занаят. Разполагаме с интересни печати от ХІХ век – на старейшинските съвети и на Севлиевската градска община. Достойно място е отредено на дейността на революционния комитет, създаден от Васил Левски в града, както и на възстановения през 1875 комитет, който подготвя Априлското въстание в Севлиевския край.
Сред най-ценните реликви от бунтовната пролет на 1876 г. е печатът на комитета, както споменах, той е един от малкото запазени в страната. След кървавия разгром на въстанието осем от ръководителите му са обесени на централния градски площад, където днес се издига величествен паметник, дело на известния италиански скулптор Арналдо Дзоки. Над 200 севлиевци участват в Освободителната война. Експонирани са опълченска униформа, вещи, оръжия и награди.
Малкият музеен колектив и днес прави необходимото за издирването, опазването и популяризирането на културно-историческото ни наследство. Подновяването и представянето на постоянните експозиции е придружено с устройването на множество временни изложби – самостоятелни или гостуващи в други институции.
Сред важните задачи за 2022 година са възпоменателна изложба и други прояви за 145 години от Освобождението на града, участието на севлиевци в Балканските войни, отбелязването на 120 години от рождението на Фани Попова- Мутафова, 130 години от рождението на знаменития ни земляк, световноизвестния Дан Колов. Многообразна е редицата от образователни програми, адресирани към най-малките приятели на музея, часовете по родолюбие, проявите, отбелязващи бележитите личности и дати от местната история, възстановките на традиционните празници – шарен калейдоскоп от дейности, с които опитваме да провокираме любопитство и интерес и да направим Исторически музей Севлиево предпочитан и обичан обект за посещения от севлиевци и гости на града.
© Мирела Костадинова
