Илия Бешков. Апостола
Ботев беше преди всичко политик. Той с вестници бе разделил България на две и се ожесточаваше срещу отречената от него половина. Като всеки политик и той имаше своите илюзии. И заглушаваше здравия си инстинкт с полемични възпламенявания. Аз мисля, че Ботев всъщност се съпротивляваше на собствената си интуиция, която му подсказваше, че накрая ще изстене от своите. Това е интимният край на политическото начало. И, моля ти се, не стана ли тъкмо това?…
Левски не полемизираше – той вярваше в своето изповедание. И правеше комитети! За него работата беше толкова свято вътрешна, че я вмести под един български опушен таван, пред револвер и кама накръст. Неговият допир с реална и робска България бе толкова плътен и физически, че неминуемо следваше да се превърне в символ. Това е парадоксът на метаморфозите, които или овеществяват символиката, или превръщат опредметеното в символ.
Ботев с гения си схвана тъкмо това. Той безпогрешно усети, че целостта на България в съзнанието на Левски е всъщност собствената му цялост. И когато Дякона увисна на бесилото, той изписа тъкмо това в най-хубавото си стихотворение: “И твой един син Българийо!” Не единствен, а един. Това не е противопоставяне на единия срещу останалите, а обобщена синовност. Оназ – задължителната, като органично съответствие с единна и неделима в съзнанието България!…
Затова всички останали са герои и мъченици на изкуплението, а той – единственият Апостол! Не зная чия уста изрече първа тази дума, кой в божествено озарение с една дума каза всичко. Стигането до библейския и смисъл е във възможностите само на един неопорочен народ – без дори да е чел Библията! Така той покри цялото човеческо време чрез ЕДИН свой СИН!
19 февруари, 1953 г.
