Художникът Калин Николов: Мислещото изкуство е прокълнато от самота

04.09.202123.10.2021 admin 0 коментара

Spread the love

Калин Емилов Николов е български художник, който работи в областта на живопистта, графиката, карикатурата, илюстрацията, книжното оформление и изкуствознанието. Роден е през 1956 г. в София. Завършил е Художествена гимназия, а след това Художествената академия със спецеалност „Графика и графични технологии”. Днес работи в Националната художествена галерия.

Илюстрирал е книги на Радой Ралин, Йордан Радичков, Атанас Далчев и други наши писатели. Ученик е на Борис Димовски. Представял е редица самостоятелни изложби у нас и в чужбина – Хамбург, Атина, Скопие, Щип, Прилеп, Охрид… трудно е да се изброят всички.

Назад във времето е бил е художник на в. „Антени“, „Вечерни новини“, „Репортер 7“, „La Stаda“, „О писменах“, списание „Усури“ и др. издания. Автор е на книги и статии свързани с изкуството и неговата история.

Г-н Николов, хората обичат онзи романтичен образ на художника от миналото в Мон Мартър с четка и палитра в ръка, пред платното, бохем, с чаша абсент пред себе си в парижките кръчми…Или онзи на български художник, който рисува в нивята, беден, но вдъхновен. Какъв е образът на съвременния художник? Остана ли романтичното от този образ?

Запомнил съм една случка. Точно ден-два след като инициативата на Бриджит Бардо забрани на мечкарите да водят опитомените си мечки по градовете. По улицата вървеше семейство мечкари. Вече без животното си. Но те така тракаха кутията за пари, както ги бяхме виждали толкова много пъти, въртяха тоягата и говореха същите думи, сякаш мечката бе там. Хората се спираха, реагираха по същия начин както преди, даваха им нещо, гледаха ги и сякаш представлението си вървеше на 100 процента. Коварна работа е въображението! Съществува ли някъде другаде– извън областта на изкуството – подобен абстрактен език на изображенията равен на чистата, абсолютната реалност. Въпросът Ви е по-скоро дали у нас има хора, чийто творчески продукт се налага над много различни хора едновременно и ги кара визуално не само да „прочетат” нещо несъществуващо, но и да го приемат като действително.

Труден въпрос. Защото все едно днес дали си романтик или рационалист – ако си художник имаш пред себе си огромния проблем с много ограничена във вкуса си публика и може би най-тъпата едра буржоазия в света.

Как виждате днес живота на съвременната живопис в България? Ще останат ли класици?

От немай-къде може и да остане някой друг. Мислещото изкуство е прокълнато от самота. Тестът днес е дали и доколко успяваш да бъдеш антиконформист, дали намираш варианти, за да популяризираш хуманни и социални ценности в противовес на конформизма и консуматорството на обществото.

Вие сте ученик на Борис Димовски. Коя е най-незабравимата Ви среща?

Беше на външност много слаб, напълно аскетичен. Характерът му бе издържал удари от най-отгоре, над творчеството му имаше забрани, злоба, завист. Проявяваше огромно достойнство и бе символ на истината и истиността, както в културните, така и за историческите аспекти на неговото време. Представата за него бе очевидна – той се явяваше най-народния художник в България, когато живя. Свързваха го с всичко онова, което се разбира като независимост и мъжество.

Какво означава да си близък с такъв човек? Може би да споделяш онова, което сякаш остава напълно скрито в него, вътрешните му мъки. Бяхме като баща и син. Относно нас двамата най-тежко му бе, когато искаха да му покажат негативното си отношение към него, а го прилагаха над мен…

Мога да обобщя: той не се поддаде на онази „провинциална закваска”, че изкуството непременно трябва да се прави на такова. Една негова рисунка, при това абсолютно малка, онова прасе с подписа на Тодор Живков, промени лицето на нашата културна история. Но това ли е цялата истина и единствено върху това ли се крепи неговата широка популярност? През същата година, 1968, той илюстрира Станислав Йежи Лец и изработва библиотечната емблема за поредицата „Индулгенции”, преди това е помествал редовно карикатури срещу догматизма и неосталинизма в спрения вестник „Литературни новини”; написал е статии, в които възкресява голямото изкуство на Александър Божинов и споменава с добро Райко Алексиев, осъден на смърт от Народния съд; като секретар на секция „Графика” провежда журирането като цялата секция е жури, а не „отбрани” хора да са такива; художник е на декорите на свалената пиеса „Импровизации” на Радой Ралин и Валери Петров, илюстрирал е вече няколко от книгите на Радой Ралин, цяла България възприема двамата като екип…

Разкажете ни за Вашите платна рисувани през годините? Нарисувайте ги с думи. Кои теми Ви вдъхновяват?

Не мога да бъда точен. Аз съм един самоизповядващ се дилетант. Точно както и в живота си. Нещо като частен човек.

Вие правите илюстрации и корици на книги. Каква е магията в това занимание?

Не трябва да търсим някаква основателна причина, поради която правя каквото и да било, което рисувам. Захранвам се с надеждата, че изкуството не ни знае, но за щастие и то самото още не е разбрало това. А в такъв случай можем да правим с него каквото си искаме.

В своя живот съм бил не веднъж свидетел колко много неща от действителността са резултат на нещо, което може би бих могъл да определя като последствие на изкуството. Вярвам в неговото въздействие.

Издадохте наскоро книга „Неосъщественият музей”. Какво е най-важното за тази Ваша книга?

Това са сбор биографии на много интересни художници, предимно учили в Академията по време на Втората световна война или малко след нея. Питах ги за какво са мечтаели тогава в областа на изкуството и какво се е получило в крайна сметка. И всеки, чрез своята гледна точка и обективност, ми отговаряше на въпроса. Всъщност, получи се така, че всеки разказваше почти едно и също, но от различни гледни точки.

Имаше много силни моменти в това ровене на спомените. Разказваха ми например как художникът Атанас Пацев, един от най-младите партизани и естествено секретар на младежката организация в Академията след 9 септември, става свидетел как няколко пролетарски „хейтъри”- активисти издебват набедения като проводник на буржоазната култура проф. Никола Ганушев; виждат го за момент сам в ателието на поверения му курс и заковават вратата с огромни пирони. Затвор за назадничавото салонно изкуство и отказващия да се подчини на новата епоха художник! Наказание и затвор за буржоазния професор, съпротивляващ се да възприеме програмата на новата власт! Пацев ги изчаква да свършат с налудността, отива и разбива вратата. После сяда пред своя етюд и продължава работата си. Казал обаче: „Някакви там мръсници малтретират възрастния човек…” Той е най-първия модерен художник у нас, разбива ледове. Естествено понася самотата на своето поведение. Но и не отстъпва от своите житейски избори. Например, когато го номинират за Хердерова награда, му намекват от наша страна да премълчи в автобиографията си своето участие в антифашисткото движение, Пацев съзнателно прави обратното и си остава с номинацията… На един голям творец и забележителна личност няма как и кой да му диктува кое е правилното и какво е удобното…

С какво е останал Радой Ралин в паметта Ви? Къде се криеше тайната на неговата мъдрост?

Бих подчертал огромното му любопитство и отношението към изкуството като към идея за свободата. Свобода във всичко. В допълнение на онова, с което бе известен, личността му ме привличаше с много ярките си гледни точки към изкуствата. Може би беше още сред първите ни по-обширни обменени мнения (есента на 1977 г., срещнахме се в един трамвай), когато Радой Ралин изказа теза, че художникът Ненко Балкански с двете си композиции „Работническо семейство” предрича, предвещава формите на неореализма за изкуството. Поне десетина години преди това окончателно да бъде осъществено в италианското кино, както ни е познато фактологически… „Художникът – говореше Ралин натъртено – рисува своите герои в светлината на онази характерна естественост на реализма, но още през 30–те години, а феноменът на Роселини, Виторио Де Сика, Кастелани е тръгвал едва след Втората световна война.” Чутото ме изпълни с вяра в силата на изкуството ни, направи ме да разбирам, че и българските пластични творчества са част от реалния диалог на дълбоките художествени открития, че не винаги (както сами си набиваме) имитираме основните течения за съжаление с доста закъсняла дата…

Вие сте общувал с много български класици в изкуството. Един от тях е Генко Генков. Какво ще ни разкажете за майстора на червените дървета?

Ние се знаехме добре, но когато бях още млад. Веднъж избягах от казармата и попаднах на него. Заведе ме на ресторант. Викаше каквото му дойде, дето милицията чак подобни работи не бе е чувала от друг и на сън. А аз в най-сложно положение, но реших да не ми пука и каквото стане. Така се сближихме. По късно правих анкета с него. Допускал ме е до средата си – бил съм много близък и с Антон Кафезчиев, и с Капитан Алчо, също абсолютно нестандартни като Генко. Много пъти са идвали в редакциите, където съм работил и винаги съм им пазарувал, обядваха. За съжаление повечето ми колеги не одобряваха идванията им, но не обръщах внимание. И с художника Димитър Казаков имах подобни проблеми.

Вие рисувате толкова добре, колкото и пишете. Изследвате прецизно живота на художниците в българската и световна живопис. Коя е най-поразяващата за Вас история?

Автор съм на доста студии и изследвания, две дебели книги, няколко научни каталога и много изкуствоведски и исторически материали. Започнах да пиша като съпротива срещу вече направената история на българското изкуство, с която официозното ни изкуствознание се самозадоволяваше относно ХХ век. И се насочих към забранените явления: Райко Алексиев и Александър Добринов, космическият абстракционизъм на Васил Иванов, движението на южнославянските художници „Лада” , което ме доведе до намиране творбите и архива на Хараламби Тачев, тоест най-значимия художнически архив от началото на миналия век – все теми табу преди 1989 година… Познавам и други случаи на подобно самосъхранение, когато правиш нещо, което не е точно в твоята област.

Казахте в предварителния ни разговор, че Ви мъчи дилемата за същността на българската култура. В какво се изразява тя?

За култура можем да говорим само в онези случаи, когато тя противоостои на стандартизацията. В нашия случай повече в последно време имаме забави, рейтингови модели. С прилагането на нови възможности изкуството не само че не става ново, а напротив, получава се относителна стилистична еднородност дори при многоообразни набори от всякакви стратегии. За културата като за някакво много силно преживяване въодошевено говорят хора, които не познават отвътре този континент, но по някакъв начин изпитват носталгия. Нека знаят, че много малко от пространството му е заето по начин, който да им бъде удобен.

Вие сте един от съвременните художници, на които крадат от ателието картините. Това е повече болка или комплимент?

Огромен удар. Чух един колега веднъж да разказва как го обрали: магнетофони два броя, телевизор, климатика от към хола, бижутата на жена му, старинно оръжие, а нито една картина. Викам си, колко си щастлив, братко, колко си щастлив!

Внезапно се досещам да Ви попитам за чешката живопис? Мисля, че преди време сме говорили за нея… Кои са имената на чехи художници, които уважавате дълбоко в себе си?

В последната си изложба европейска графика от колекцията на Националната галерия, където работя, поставих две графики на Иржи Андерле, в предишната – проф. Вицент Хложник. Във всяка от тези изложби съм селектирал по не повече от 70 творби от различни епохи: конкретно исках да подчертая голямото значение на чешката графична школа като представителна за източноевропейското изкуство сред европейските направления в „компанията” на Рембранд, Гоя, Делакроа, Колвиц, Пикасо, Леже, Кандински. Моят професор Евтим Томов е бил близък на Макс Швабински, автор е на много хубава книга за него. Познавал е и е популяризирал у нас творчеството на Индржил Махелка, Теодор Ф. Шимон, Людмила Иржинцова, Владимир Силовски, Владислав Пукъл, Рудолф Климович, Бохуслав Кноблох, Карел Обертлор, Ярослав Лукавски, Павел Сундолак и др. Картината с планинското езеро на Отакар Лебеда („Планинското око от Кърконоше”, 1896 г.), друтото „езеро”, черното на Ян Прейслер („Черното езеро”, 1904), пейзажите на Антонин Славичек (примерно „Пътят на Замберец” (1909), но и много други) са ми сред най-любимите ми творби от началото на ХХ век. Възхищавам се от творбите на Давид Черни и безрезервно приемам онази му творба, която бе обругавана у нас.