Художникът Антон Антонов: „Изкуството те превежда през дълбоката ти емоционална природа, за да изведе възторга на съществото ти до нозете на Бог“
Майсторът на четката Антон Антонов е роден на 28 юни 1962 г. в София. Детството му преминава в Дряново. В малкото възрожденско градче завършва средното си образование в известната гимназия „Максим Райкович“. Завършва „Живопис“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Художникът има редица самостоятелни изложби в Полша, Португалия, Италия, Словакия, САЩ, в дом „Витгенщайн“ във Виена – Австрия, в Париж. Една случайност ме среща с него в Икономовата къща, където захващаме разговор за творческите му светове.
Г-н Антонов, преди месец в галерия „Астри“ в София се откри Ваша изложба с пейзажи – „Среща по време на разходка“. Как бихте искал да бъдат възприети платната Ви?
Като разходка. Като необходимост да останеш сам със себе си – там някъде в пейзажа. Като отправие и място за съзерцание. Като дом. Като пътека към дома. Възможност за среща, спомен от среща, тежестта на нейната невъзможност в пеещия пейзаж или илюзорната топлина на дланта ти, въпреки, че с теб крачи само твоята сянка. Минаваме през сезоните на живота си и сме обградени от познати неща, пейзажи и хора, но нашето докосване до тях всеки нов ден е различно и някак ново, защото ги преживяваме с добавена памет. Тези срещи по време на житейската ни разходка в познатия пейзаж оставят скрити белези. В тази изложба, в пейзажите, разкриващи ни тайнството и откровението на една Красота, която ще запази своята песен и тогава, когато нас няма да ни има в пейзажа, има един шепот, едно облъхване от нещо скрито и извън нас, но толкова осезаемо и будещо сподавено вълнение.
Важно ли е за твореца да срещне произведението си с хората?
Самия творчески акт е един ритуал на взаимност. Тази искра не ти принадлежи. Ти си откривател и като малко дете споделяш това съкровище, разкрило ти се, докато завоюваш далечния край на градината. Споделянето на това вълнение е сърцето на сътворяването, на разкриване на прикритото. Разбира се, процесът на работа е твое усилие в тишината на ателието, но откритието не ти принадлежи, то е дар за всички. Ти си просто търсач и откривател. Твой е копнежа, жаждата, които те водят до извора. Намериш ли го, всеки би могъл да отпие. Това е връзка между хората, то е свързаност и е красива истина, именно заради това, че е невидима. А творбата е посредник, врата, през която някой, някъде всред времето след теб ще погледне, ще провиди ненарисуваното, ще се усмихне на безплътното присъствие и ще прекрачи, за да намери себе си.
Спомняте ли си първата картина, която Ви даде увереност, че сте художник?
Първото нещо, което нарисувах, бе едно цъфнало дърво, разкрило пролетта през прозореца. Бях на пет годинки когато намерих под кревата в стаята на дядо няколко тубички маслени бои. Те, явно над петнадесет години, са чакали именно мен под кревата. Същият този дядо, по професия минен инженер, ме поведе към красотата на живота и изкуството и кали в мен мъжество и воля да ги постигам, ден след ден, линия след линия, платно след платно, копнеж след копнеж. Ръцете ни се отделиха в деня на моето дипломиране. Топлината ѝ остана. На девет години нарисувах първата си картина на платно. Не знаех, че се полага грунд и се измъчих с дупките в зеблото. Но момичето, което нарисувах, очите ѝ, които и до днес ме гледат спокойно и прямо, ме орисаха.
В живописта Ви се наблюдава някаква особена нежност. Така ли е или това е само мое преживяване?
Нежност. Нежността е отношение. Нежността е преклонение. Тя носи съзнаването на едни по-големи и значими истина и красота, въпреки невъзможността ни в повечето случай да ги назовем, докоснем и разкрием. Тя е родена от невнятен шепот. В този смисъл, определено има нежност в моите картини. А и аз продължавам чрез тях да изследвам и преоткривам за себе си този необятен свят и космоса на човека. Ако си груб и със сила посегнеш ще можеш ли да съпреживееш топлината на майката с детето, ще видиш ли отвъд залеза? Би могъл да постигнеш ментална дисекция на света, но това не е изкуство, не е повече от опит и статистика. Изкуството те привежда през дълбоката ти емоционална природа, за да изведе възторга на съществото ти до нозете на Бог. Нужно е състрадание. Тих плач.
Листо над покривите, което се носи от вятъра… Тази Ваша картина наречена „Есенно утро“ ми стана много любима. Какво е усещането докато творите?
Метафорично съм като листото в тази картина. Нося се от вятъра. Ефирен съм. Разбира се има и мъка в пластичното изграждане, не всичко е според първичния импулс или подготвителни рисунки. Има и изненади в процеса на работа, откривателства, които могат да обърнат замисъла в друга посока. Когато си пред статива „самозабравата“ преобладава. Рисувам и не знам как минават няколкото часа, до момента, в който нещо ме изведе от самовглъбяването или просто психиката се изчерпва физиологично. Следващия етап в работата на тази същата картина може да е след петнадесет минути или няколко месеца, но за да продължа, трябва отново да „вляза“ в картината, до момента, в който листото е на същото място от последното посягане с четката.
Каква е ролята на вдъхновението за един творец и какво най-често Ви вдъхновява в делника?
Вдъхновение няма. Има работа. Мълчаливо моление в ателието, пред статива, над листа, ден след ден. Откровения тогава могат и да те споходят. Гледаш през прозоречната рамка на платното и едно малко птиче, кацнало в припряност върху нарисуваното от тебе клонче, пее. Ако не си бил тук предните дни и години, има голяма вероятност да не забележиш тази поява, този знак, да не дочуеш песента му. Та тези мои дела, в такъв един делник, могат да ми разкрият красотата и добротата на целия свят извън ателието. Празникът е някъде в делника. Бог може да се яви в наше тяло.
Как определяте стила си?
Георги Костов преди време беше определил пластичната природа в моите платна като лиричен експрисионизъм. Максимилиян Киров от своя страна ми е споделял, че независимо от стиловите нюанси, от това, фигуративна ли е или абстрактна една картина, ако тя не носи уникалното присъствие на своя автор, няма да бъде съществен принос за културата на човека. Гледам на картината като на морален принцип и това винаги е било водещо за мен. Пластичното изграждане, цветните хармонии и стила са част от конкретната картина. В този смисъл съм многолик. Но, както мнозина посочват, съм разпознаваем и моите картини не се сливат с другите в общите експозиции. Не робувам на стилови модели, те по-скоро понякога са отправие. Стремя се да бъда себе си.
В платната Ви се виждат фигури на рубенсови жени. С какво Ви пленява жената?
С жената в себе си. С копнежа, който буди. Архитектониката на женското тяло носи толкова многообразие, нюанси, тайнства. Тя може да е език за време. Да събере, като образ, Ева и всички нейни дъщери. Да е неподвластна на времето, поради живота, който носи в утробата си. Да бъде вечната майка и заедно с това любима. Много неща могат бъдат казани, като определение и отговор на въпроса Ви. Но извън всички тези думи остава притомата да се присегнеш и погалиш тази, едната, до тебе. И така си погалил всички – от Ева до нея, сгушената в теб. Велика Красота!
Световно известният японски художник Таро Окамото казва, че изкуството е експлозия. Вие имате ли дума, която свързвате с изкуството?
Много е точна думата експлозия. Защото докато работиш изведнъж една искра присветва и всички твои усилия и неопределени радости на платното се подреждат в една система, ражда се, все още в теб и по-малко на платното, но се ражда картината. Откровението за нея те залива и с тази благодат ти продължаваш да работиш, докато усетиш, че повече не бива да я докосваш с четката. Това е процес на взаимност между художника и картината, нещо, което се случва между тях. В един случай, случайно или не, получилото се на платното отключва процес, насока и ето я искрата. Възможно е внезапното прозрение да те споходи като вътрешен взрив и след това е необходимо да го осъществиш. Но не е важно как става, а дали ти ще си в състояние да го материализираш като картина. Затова художникът, а и всеки творец трябва да работи непрекъснато.
Прави впечатление, че рисувате в духа на добрата стара класика. Какво мислите за съвременното изкуство – инсталациите и пърформанса?
Според мен трябва да се предефинират понятията за различните практики, въплътили определена творческа енергия на човека след края на двадесети век. Не всеки творчески импулс е изкуство. Трябва да има творба. И тя да те възторгва до такава степен, че ти да излизаш от комфорта на своята самодостатъчност. Катарзис е думата, изречена от древните мъдри хора. Съвременните начини за постигане на това са разнообразни. Това, че има много опити, които за жалост остават само като социално забавление, провокация и не извеждат отделната личност на по-различно и високо ниво, не значи, че няма много силни и истински добри примери. Та ние имаме примера на един Кристо.
Живеете и творите в малкото възрожденско Дряново, но то сякаш не присъства ярко в картините Ви? Или греша?
Не присъства като визия самият град, но природата на Предбалкана, тя е мой дом и ателие. Много е разнообразна тази среда. Зад всеки рид и възвишение се разкриват различни състояния, които са пътеки към картини или които можеш да поемеш с търсене на самия себе си, да се слееш с пейзажа, да станеш част и да изчезнеш. За мен средата, която преминава в картинна среда, е вместилище на себепознание и познание за човека. Тя е сцена на човешката драма.
Работите като художник в Историческия музей в градчето и по-специално в Икономовата къща, строена от Уста Колю Фичето. Какво ценно ще ни покажете, ако Ви посетим?
Не това, което знаем като факти за него. По скоро неща усетени. Размисли за него и нас, делят ни години и поколения. За това, в кое е близостта ни с него. Как един работлив, почтен и можещ човек е направил от превития си в труда гръб мост за другите. За примера, даден с делата, не в социалните мрежи. За скромността, която се извисява като камбанария. Работя вече толкова години в строения от него дом за семейство Икономови, докосвам се до камъните и огромните греди, положени от него, и го слушам внимателно. Сладкодумен е. Елате и се уверите.
Да си художник не е ли тежък воденичен камък? Съжалявате ли, че сте поел по този път?
Това не е професия. Това е начин на живот. За мен красив, пълен с приключения, откривателства, мъдрост, срещи и докосвания, съзерцание, наслада и възторзи. Всекидневен труд, самота, често еднообразен процес на борба с платното, тишина и там някъде ти. Много лишения за близките край тебе, за тях е по-тежко, защото е твое решение, не тяхно. Но не съжалявам, благодарен съм. Ако мога да се прераждам бих желал единствено тази сладка участ.
Коя е любимата Ви мисъл, която следвате в живота и творчеството?
Микеланджело казва, че художникът трябва, във всяка своя творба, да се разкрива в цялост. Това, според мен, би било добре да се приложи към всяко човешко съзидание. Защото всичко в човека води до морални съответствия. Което ме подсеща за Емануил Кант и неговата мисъл, че винаги и все по-силно две неща го водят до удивление: звездното небе над нас и моралния закон в нас.
На кой известен художник бихте желал да имате картина в дома си?
Рембранд, този душевидец, както го определя Николай Райнов. Но това е само за отговор на въпроса. Неговите картини не могат да бъдат в ничии дом. Те са дом. Ние бихме могли да се приютим в тях, като в майчина утроба, последен пристън в нашето страдалчество и завръщане.
Какво следва от тук насетне?
Букет от четки, мирисът на терпентин и…
Мирела Костадинова
