Хореографът Борис Генчев: „В „Деньово хоро“  габровецът, за да не изтърка подметките си, поставя кракът си вместо на цяло ходило, на пета“

Борис Генчев е габровец, който работи във фолклорен ансамбъл „Тракия“ в Пловдив и преподава на деца в Младежки дом – Пещера. Миналата година се дипломира със специалност „Хореография“ в Пловдив. Страстта му към фолклора се проявява късно – около дванайстата му годишна възраст. Започва да танцува в детския фолклорен ансамбъл „Габровче“, с ръководител Лъчезар Захариев.

В момента следва „Мениджмънт и социализация на културното наследство“ във Философския факултет на Софийски университет. Интересува се от история, впечатлява го и тази на родния му град. За магията и философията на българските народни танци разговаряме в един августовски ден.

Г-н Генчев, работите във фолклорен ансамбъл „Тракия“ в Пловдив и преподавате на деца в Младежки дом – Пещера. Каква наслада и удоволствие Ви носи работата?

Това да съм изпълнител във фолклорен ансамбъл „Тракия“ е късмет. Танцувам в един от най-добрите културни институти в България. Удоволствие е да си на сцената заедно с артистите на  този почти 50-годишен ансамбъл, духът и атмосферата на голямата сцена са неповторими. Благодарен съм, че мога да участвам в произведения – класики на най-изявените ни хореографи.  Близостта до тяхното творчество ми помага да се уча от него. Работата ми като преподавател в Младежкия дом е също един голям късмет и шанс, бих нарекъл това начало на моята хореографска работа – започнах, когато бях студент последна година в Академията в Пловдив. Всяка репетиция и среща с децата ме учи на много, често импровизирам, така  опознавам професията отблизо. Попаднах сред добри колеги, уча се от всеки един. Все още ми се струва необичайно, когато децата се обръщат към мен с „господине“, та аз само преди пет години бях на тяхното място като изпълнител в детски фолклорен ансамбъл.

Кой може да се нарече хореограф? Не се ли профанизира и тази професия?

Историята на хореографската професия в България датира от междувоенните години. С ентусиазъм първите в тази професия показват хорà и народни игри в гимнастическите дружества. След 1944 г. държавата изпраща група от изявени артисти в танцовата сфера на специализация при руски хореографи и балетмайстори в Съветския съюз. Завръщайки се в България, те организират и първите курсове за хореографи и ръководители на танцови състави. Това е време на бум в развитието на сценичното изкуство, използващо фолклора като ресурс. Днес имаме четири университета, в които се изучава българска народна хореография. Думата хореограф обединява доста занятия – да си педагог, автор на танци, балетмайстор, репетитор, но все пак не е безгранична и не всеки, който се занимава с народни танци, би трябвало да се нарича хореограф. Това е сериозна професия, която за съжаление днес се профанизира. Жалкото е, че тази профанизация е с посока от вътре навън. Има няколко причини да мисля така. В зората на чалгата през 90-те години идват на мода евтиното желание и бързата реализация. Преди време възникнаха клубовете за хорà – това явление удивително си прилича с раждането на поп фолка – несъмнено е свързано с бърза печалба и лицемерие. Да, разбира се, че има и изключения в намеренията на определени ръководители. Но дори гръмко заявената идея на тези организации, че чрез тях ще запазим нашенското, българското, са дълбоко неверни. Много малко от ръководителите на тези клубове са лица с мисия и осъзнатост да запазим чисто това богатство – българския народен танц. Повечето от ангажираните в това занятие употребяват фолклора комерсиално, а в същото време претендират, че залагат на автентичното. Друг проблем, пагубен за престижа на професията е това, че хореографската ни гилдия е изгубила своята критичност. Дори когато се случи да се поставят важните въпроси на масата, те не биват решавани, а почти всеки професионално ангажиран в танцовата сфера продължава да гледа на  развитието си в посоката на единствен и едва ли не – най-значим. Общата визия за националната ни хореография като че ли страда от липсата на авторитети, на които можем да  разчитаме за бъдещето на сценичното ни изкуство и неговата елитност.

Какви са критериите за един хореограф и с какво трябва да се съобразява в своята работа?

Мисля си, че на първо място хореографът трябва да е естет. Трябва също да е човек с голямо въображение, с познания в областта на етнографията и историята. В сериозната хореографска професия педагогът наред с народните танци трябва да покаже  редица важни неща на учениците си. Отношението към другите е показателно не само за теб самия, а и за институцията, името, което представляваш като участник в определена танцова група. Нужно е хореографът да научи танцьорите си на всички специфики на танцовата работа и да изисква тяхното спазване – всичко, което съпровожда работата, е важно – точността на репетиции, отговорността, грижата за костюма, с който излизаш на сцената. Но за да изискваш, трябва ти самият да бъдеш пример. Професията е необятна, хореографът трябва да разбира от музика, трябва да умее да борави с всички средства на сценичното изкуство – костюм, осветление, грим, да има цялостната визия на танцовото произведение.

Ние, хората на 21 век, не скъсахме ли връзката с фолклора?

Опасявам се, че да. Колкото и да претендираме, че съвременният българин се завръща към корените си, се натъкваме на комични от историческа гледна точка опити. Браним типичните за фолклора ни реликви, като че ли някой иска да ни ги вземе –  розите са си само наши, троянската керамика си е само наша, искаме да играем хорото си точно пред Народния театър в София. Друг куриоз е измисленото ледено или мъжко хоро в Калофер по Йордановден. Тези парченца псевдородолюбие ми приличат по-скоро на зле подреден фолклорен кич. Преди повече от сто години братята Димитър и Константин Миладинови са едни от хората които осъзнават значението на фолклора за опазване на чувството на националната ни принадлежност, затова бързат да издирят и да запишат колкото се може повече народни песни. Години след възстановената ни държавност ръководители на гимнастическите дружества обикалят селата, описвайки народни хора и се стараят да ги запомнят и разпространят в града, за да ги съхранят. Усилията са продължени и в социалистическия период, когато създаването на професионални и самодейни ансамбли далеч не е било само идеологически акт. След разпада на комунизма те продължават своите функции, въпреки че повечето от тях влошават състоянието си, а други изчезват. В чужбина тези посланици на България будят истинско възхищение от богатата култура на българската музика, песен и танц, тежките и красиви костюми, удивителната координация на това сценично изкуство. Дали сме скъсали връзката си с фолклора? Мисля, че днес сме стеснили много схващанията за опазване на нашето фолклорно богатство. Българинът трябва да знае, че то не се изчерпва с тениските с шевици, патриотичните песни на шоумени, фолклорните телевизии, сувенирчетата бъклички и посещението на град Копривщица. Мислим, че редица шумни прояви и действия ни правят родолюбци и патриоти, а в действителност те дори ни дистанцират от ценностите и морала, дълбоко вкоренени в българския фолклор.

Когато говорим за българския народен танц, пред мен изникват картините на Никола Образописов „Самоковско хоро“ и „Ръченица“ на Иван Мърквичка. В какво се състои красотата и богатството на танца?

Тези картини наистина говорят много. Често се вглеждам в детайлите на едно произведение – независимо дали е танц, музикална пиеса или пък сграда. Красотата на танца е в обединяващата му сила – на хорото са се събирали заедно младите с буйната си игра, старите със спокойния ход, но всички те спазвали една схема на движенията, за да върви хорото по мегдана заедно. Богатството е във всеки елемент, който можеш да видиш с очите си – залавянето за ръце, за пояс, празничния костюм, който е уникален за всеки един човек, музиката – всичко това способства за преживяването в танца. Красотата на танца е свързана още и с думата подреденост. Забележете, че всяко хоро в България има своя форма и подредба на изпълнителите – кръг, полукръг, редица, вити хора и т. н. – това несъмнено е отражение на мирогледа, който са имали предците ни, на тяхната сплотеност.

В миналото българинът е обичал да се весели с танци и песни на зелена поляна или на мегдана. Какво изразяват танците? Само радост ли или има болка и тъга? Не са ли израз също на съкровени желания?

В миналото хорото е бил един много чакан момент. Средище е на веселието и свободата, което обаче има своите граници. Младите е трябвало да знаят какво може и какво не може на хорото, на мегдана или на сватбата. Невероятен е стилът на танците от различните етнографски области – ще видите, че севернякът се весели напук на немотията и трудностите в живота, добруджанецът пък се надсмива над тежкия труд, уважавайки много разбира се земята, от която се храни. Движенията от мъжкия  добруджански танц, наподобяващи моменти от труда – носене на чувал, косене, сеене – са не, за да ни покажат и преразкажат трудовия процес, а именно за да видим как танцуващите иронизират, надсмиват се над умората, показват своята мъжественост. В родопските танци можем да открием светогледа на населението от този регион на България – болката и трудностите на населението са като че ли изтанцувани в техните сбити хорà, стегнати и пестеливи движения, а понякога и в непредвидимите буйни мъжки игри. Чета книгата „Теория и анализ на фолклорния танц“ от Анна Илиева и  попадам на една картина от миналото, която отговаря точно на въпроса Ви. Разбираме за съкровените желания на момичетата още при вида и формата на тяхното женско хоро: „било е време, когато момите ги е било срам да поведат хорото и докато не дойде някой ерген, те играят в затворен кръг“. Големият хореограф и основател на Държавния фолклорен ансамбъл „Тракия“ Кирил Дженев след свои проучвания по селата споделя, че момците закачали изгорите си като подхвърляли или подритвали някоя шишарка, вижте колко много възможности са скрити в едно хоро. В смисъла си танцът на зелена поляна е нещо много първично – древните хора са танцували на такива места, когато извършвали своите ритуали. Показателно е, че дори нашите предци използват същите места и средства, но вече за забавление и развлечение. Смятам, че мистиката е една и съща в двата случая. Можем само да предполагаме какво са изразявали танците на българина от преди, народът е танцувал по всякакви поводи. Хорото е мъдрост – например в един обичай от Влашко селяните се събират на мегдана и играят хора в памет на починалите. Хорото, което отначало е мълчаливо и почти скръбно, след час се превръща във веселба и надиграване.

 

Народните танци заемат сериозно място сред останалите изкуства, създавани са в продължение на много години? Как се променят във времето?

Българската танцова култура е резултат от вековно развитие. Смята се, че в зародиша си танците са  съпровождали определени  ритуали. В древността ритуалният танц е изпълняван със съпровод на пляскания с ръце, почуквания, първични ритмични звуци. Постепенно танците започват да придобиват все повече своята развлекателна функция, но се запазват и танци с чисто обреден характер.  Музиката и песента навлизат по-късно, за да се стигне до инструменталния съпровод с оркестър в центъра на хорото. Наблюдавайки движенията в едно хоро, можем да разчетем техния произход – често присъстват движения с названия от земеделския труд – „косичка“, „мотичка“, „заруй боб“, а в името на така популярната „копаница“ откриваме също олицетворение на земеделския бит. Ето как отруденият българин знае, че веселието е също толкова нужно, колкото и трудът. Танцуването е майсторлък, присъщ на най-видните играчи в селото, те са водили хорото, те са командвали за смяната на движенията в танца. Въобще мъжката игра е сериозно занимание, майсторите на танца се стремят непрестанно да усложняват своята игра, показвайки и доказвайки своята техничност и мъжественост. Това е една от причините за развитието на танцовата ни култура – векове наред играчите анонимно творят движение след движение, за да видим днес това огромно богатство и мъдрост.

Димитър и Константин Миладинови в предговора на сборника „Български народни песни“, издаден през 1861 г. в Загреб наричат народното хоро „училище, където се усъвършенства народната ни поезия“. Съгласен ли сте с този израз?

Разбира се. Народната песен може да разкаже много неща, вглеждаме се в нея и добиваме представа за нравите, ценностите, мъките, несправедливостта, въобще за света на хората отпреди векове. Хорото е място, където са ставали много събития, така че определено мога да се съглася, че то е едно училище; хорото е специфично място за общуване. Какво ли не се случва на мегдана – виждаш изгората си, приятелите, враговете, можеш да разбереш куп други неща, та откъде иначе. Големият български хореограф и фолклорист Кирил Дженев (1922-2006) споделя спомен от детството си, което прекарва в Жеравна. Всеки ден жените в селото намирали начин да известят селяните за всяка новина и клюка – чрез песен. И наистина можем да смятаме, че хорото е едно усъвършенстване на всичко – там се надиграват, надпяват, надсвирват се, там всеки показва най-доброто, най-новата си премяна.

Вие бихте ли създал танц по литературен текст?

Защо не. Винаги, когато чета нещо от българската класика в съзнанието ми се появяват картини от веселието на предците ни. Действеността на едно литературно произведение може да бъде извор на сюжети, герои и нрави. Всеки текст, който по някакъв начин говори за мирогледа на човек, e предпоставка за изобразяването му със средствата на танца. Веднага се сещам за едно стихотворение на гениалния Теодор Траянов „Тайната на Струма“, в което той възпява Пирин, Струма, Беласица и българския дух в историческата съдба на македонския регион. Силно патриотичната поезия на големия символист е почти непозната у нас, а в същото време е неповторим източник на картини например за специфичния македонския танц.

Каква е философията на българските народни танци?

Твърдя, че тя е изключително мъдра. Посланията на танца и неговата историчност мога да нарека философия. Внимателното вглеждане в начина на танцуване ни открива мирогледа на българина, натрупван и променян през вековете. В движенията е вложен определен смисъл, закачливост, самочувствие, демонстрация на женственост и мъжественост. Тази философия е всеобща за танците на всички хора по света, но във всеки един народ тя е вписала неговите исторически отпечатъци. Така и в българските народни танци откриваме илюстрации от историческото ни развитие.

Все по-малко са авторитетите в българската хореография. Кои български хореографи Ви респектират и с какво?

За съжаление авторитетите липсват или са принудени да изоставят професията си. Нека един неспециалист да Ви посочи виден български хореограф от съвремието, сигурно ще се затрудни. Сценичното изкуство на българските фолклорни ансамбли бедства. Ще спомена само един пример – единственият днес Държавен фолклорен ансамбъл „Филип Кутев“ вместо да е редовен „посланик“ на българската култура, е забутан в отдалечен квартал на София и все по-рядко е търсен от нашите държавници. Парадоксът е, че това е елитно изкуство, което е много ценено в чужбина, всеки остава удивен от музикалната и танцовата ни  култура. Най-важната фигура в националната ни хореография – Кирил Дженев (1922-2006) ме респектира особено много. Записите на поредицата от филми „Танците на българина“ на българската национална телевизия са свидетелство колко мащабно и значимо е творчеството на големия хореограф. Танцовите структури на Дженев са разкази, изградени с редица художествени похвати – жестове, пози, паузи, танци с различни атрибути. И това са все ситуации, които режисьорът с богата мисъл е наблюдавал по време на своите проучвания из селата. Той се заема да разтълкува и да пресъздаде тези ситуации на сцената със своите артисти. Не мога да не спомена и доайена на българската народна хореография – Геньо Генчев, който тази година навърши 90 години. Той е автор на неповторими детски танци, превърнали се в емблема на създадения от него Детски фолклорен ансамбъл „Габровче“. В най-известното му произведение – танцът „Сол-пипер“ – децата използват за реквизит по две дървени солнички, с които изпълняват най-различни ритмични почуквания – толкова просто, а ефектът е впечатляващ.

Кои български народни танци изпълнявате лично Вие с особено желание и от кой край са те?

Да си танцьор е интересна професия. Трябва да влизаш в ролята на луд шоп, северняк, добруджанец и т. н. Така или иначе танцът не битува сред нас както е било едно време, но като се замислим, каква е разликата? Днес също трябва да преживяваме танца, само че на сцената и на репетиция в залата. Харесвам танците на големите ни хореографи Кирил Дженев, Йордан Янакиев, Методи Кутев – независимо дали ги танцуваш или ги гледаш, не можеш да си безразличен. Танцът те кара да допринесеш от своя опит, въображение и преживявания.

Какво е характерно за габровските народни танци?

Един от определящите фактори за народния танц са нравите на хората от даден регион. Изумително е колко точна картина на схващанията и житейските правила е народният танц от габровско. Предбалканът е граничен район – тук има характерната буйност и височина от играта на северняците, обаче и спокойната и майсторска игра на южняците. Истинска загадка е да определиш точно характера на танците от този регион. Габровецът се шегува дори и когато играе. Може да те надиграе с малко усилия, а ти да си капнал вече от умора. В едно „Деньово хоро“ например, габровецът за да не изтърка подметките си, поставя кракът си вместо на цяло ходило, на пета. Танцът му е придружен от шеговити команди и провиквания.

Ние сме щастливи наследници на танцовото богатство. Ще успеем ли да го съхраним?

Трябва да сме благодарни и да пазим това наследство. Още повече, че днес имаме възможността да видим на видео почти всеки един танц от определен регион на България. Е, има и такива, които са отдавна изгубени. Нашето сценично изкуство има особената функция да съхранява, както музеят пази своите експонати. Някои казват, че фолклорът се развива. Дали е така? Не, развива се по-скоро сценичното изкуство, което черпи ресурси от народното творчество. Проблемите на хореографията се решават, когато се появяват качествени сценични произведения, те са с двояка функция – хем радват зрителското око, хем съхраняват танцовото богатство, завещано ни от предците.

© Мирела Костадинова